Публикации

Пъзелът

Изображение
105 парче от пъзел Като албуми с ирония сме, направо колекция. Човешкият живот е препълен с примери, но една от любимите ми е за многото и малкото. Искаме много, но ни трябва малко. Искаме много да ни се случи нещо или да имаме нещо, а то е малко и много едно временно, но само по себе си е дребно като нас самите. Ние сме прашинки във вечността и мечтаем за прашинчести неща. Дребни, малки и невзрачни, които за нас обаче са исполински, големи, даже много големи. Това ми напомня за мравчиците, дребосъци, които мъкнат огромен товар, само и само да си го имат за себе си. Таки сме си и ние мъничките хора понесли големите си мечти в кракатата на великанския живот и необятната вселена. 104 парче от пъзел Виждала съм силните хора, изглеждат сякаш ги интересуват само целите им. Силните хора нямат слабости, имат цели, или поне така изглежда, но съм сигурна, че просто крият. Казват ми, че съм силна, а знам, че не съм, защото зад усмив

Стояна

Стояна – в това име няма поезия, даже и нежно не е. Представя се ту като Таня, ту като Яна, често нещата ѝ омръзват, затова и на име не се спря окончателно. По-лесно е да дресираш уличен гълъб, отколкото да я заинтригуваш с нещо за дълго. Често чува за себе си, че не знае какво иска „като всяка жена”, което не беше вярно. Случва се да конкретизира някой и друг каприз, но по принцип тя иска всичко, веднага. Човек може да реши да даде живота си в ръцете ѝ, а от своя страна, тя би го обследвала, както децата побутват с клеча някой плужек на горещия асфалт и накрая, в най-лошия случай, би го размазала с крак да види вярно ли е, че следите от плужек никога не се изчистват от подметката. Няма поезия в нея, говори краисво и щуро, изказът ѝ напомня на абитуриентка на бала: напудрен, красив и горящ от желание да изтанцува следващата песен без обувки на масата. Външният ѝ вид е също толкова съвършен безпорядък, понякога обича да слага красиви рокли, перли и грим, друг път по дънки пие би

Лудата

Сутрините бяха най-неприятни, отваряше очи и беше тихо като в гробница, всички в сградата спяха. Все си повтаряше, че трябва да спи до късно сутрин, беше по-безболезнено, но не зависеше от нея. Беше опитала много пъти да лежи със затворени очи и да потъне в тишината и така пак да заспи, но не ставаше. Само след няколко мига стържещият шепот на десетки гласове прорязваше съзнанието ѝ. Убеждаваше се, че така ѝ се струва, но те бяха много настоятелни, не спираха с ужасния шум и безсмислени дрънканици. Досадни, впиващи се във всяка нейна клетка, те сякаш дращеха с нокти и късаха плътта ѝ. Смееха се, истерично се смееха и ставаха все по-силни, все по-близки, все по-заплашителни и тя закрещяваше с цяло гърло, блъскаше стената, тръбите на парното, но те все едно не ѝ обръщаха внимание, настоятелно дълбаеха в мозъка ѝ докато не я докарваха до онова окаяно състояние, в което влизаха сестрата и санитарите и не ѝ биеха инджекция спокойствие. Всичко потъваше в розова мъгла, даже осъзнаваше, че е

НАЙДЕНОВА

Изображение
Събуди се на някакъв кожен диван с китка вързана с белезници за него. Огледа се, беше насред коридор на някаква институция. Флоуресцентните лапми не ѝ помагах да разбере ден ли е нощ ли е, но като видя униформените разбра, че е в някое РПУ или нещо такова. Хрумна ѝ, че не е най-доброто място да търси хубаво кафе. И докато се чудеше как да се измъкне дойде един полицай с голям корем, погледна я от високо, изсумтя, откопча я и я хвана за ръката. Не разбираше къде отива, но вероятно той я водеше към отговора. Помъкна се след него и осъзна, че я боли лицето и май не беше в най-добрия си вид. Онзи я набута в някакво кабинетче и ѝ посочи един стол, на който да седне. Пред нея имаше бюро, зад бюрото грозен тапициран стол, а зад стола прозорец, беше по залез, а предвид, че беше зима за последно, сигурно беше към 16:00 часа.             Полицаят излезе и тя остана сама, потри китката си, опипа си лицето и пробва да си нагласи косата, знаеше, че не ѝ се получава, защото забеляза отражение

Доматен сос

Изображение
Доматен сос Беше някъде през април, слънцето изгряваше, за да погали крехката пролетна трева в перфектната градина с черешово и кайсиево дърво в двора на семейство Иванови. И докато кварталът едва отваряше сънливи очи госпожа Мария Иванова вече сервираше току-що изпържени филийки на масата в кухнята. Чиниите потропваха по идеалн o гладката повърхност на блестящата бяла маса, а между тях се мъдреха чинийки със сладко от ягоди, пчелен мед и течен шокола. Посудата беше подредена изрядно, като от реклама по телевизията, кухнята ухаеше вкусно, а стопанката весело подреждаше и прибърсваше всяко място, до което се допреше, за да бъде всичко чисто и перфектно. Отстъпи на две крачки от масата, за да се увери, че няма някое неприятно петно, което да развали идилията. Усмихна се доволна и отиде да събуди съпруга и двете си деца. Всъщност децата бяха момиче на 21, казваше се Лорета и момче на 20 – Лъчезар. Мария беше 45 годишната, същински властелин на домашния  уют, владееше чистотата