Пъзелът

105 парче от пъзел
Като албуми с ирония сме, направо колекция. Човешкият живот е препълен с примери, но една от любимите ми е за многото и малкото. Искаме много, но ни трябва малко. Искаме много да ни се случи нещо или да имаме нещо, а то е малко и много едно временно, но само по себе си е дребно като нас самите. Ние сме прашинки във вечността и мечтаем за прашинчести неща. Дребни, малки и невзрачни, които за нас обаче са исполински, големи, даже много големи. Това ми напомня за мравчиците, дребосъци, които мъкнат огромен товар, само и само да си го имат за себе си. Таки сме си и ние мъничките хора понесли големите си мечти в кракатата на великанския живот и необятната вселена.

104 парче от пъзел
Виждала съм силните хора, изглеждат сякаш ги интересуват само целите им. Силните хора нямат слабости, имат цели, или поне така изглежда, но съм сигурна, че просто крият. Казват ми, че съм силна, а знам, че не съм, защото зад усмивката и шегите е друго. Там е тъмно, тъжно и безнадеждно на моменти, като бойните полета по филмите, пълно е, даже препълнено...ама от трупове и ако можеше да мирише, щеше да има сладникав аромат на мърша и увехнали зюмбюли. Кофти може би, но такива като мен има много, ние не сме силни или изключителни хора, ние не сме добри, чувствителни или състрадателни, ние можем всичко като другите с малката разлика, че след нас остава не нищо, а всичко, но мъртво, пречупено и разбито. Не го правя с мисълта да нараня, правя го от радост и от желание да имам, но аз...и имам, а после, после пак имам, ама трупове. Откривам в хаотичните си постъпки,че наистина не искам да става така, даже не помислям за подобна опция, но то става. Не, не заради съдбата, така го правя, без умисъл, просто от стремеж към нещо хубаво и накрая идва един луд екстаз, нещо като целувка преди да наръгаш някого, а след всичко това прекършени хора, белези и кофти чувства. И да се извиниш няма полза, въпреки, че и това го правя от сърце, но няма смисъл да се извиняваш, защото дори и неволно в началото винаги е имало момент на усещане. Казвала съм си, че нещо няма да завърши добре, в себе и знам, че ще оцелея, но за другия само се надявам. И така хубавите неща и хубавите хора един ден изчезват премазани от мен, а аз, аз не мога да изчезна, седя и си гледам бойното поле, с увяхнали зюмбюли в ръце, без да ми се плаче, само ми е пусто, а около мен е пълно, пълно с разруха.
103 парче от пъзел




Изпих си чашата с ароматно вино и намерих дъно, но само нейното дъно, а не дъното на нещата. Защото нещата нямат дъно освен онези, в които се пие, яде или се прави ракия. В този ред на мисли изразът "няма дъно" губи смисъла си, че нещо е безгранично тъпо, защото в повечето случаи даденото нещо не е съд за ядене, пиене или варене на ракия. Най-често го казваме за постъпката на някой, някой човек или човекоподобен и все пак далеч от дефиницията за предмет. Та няма дъно, няма и да има, не би могло и да има, защото хората сме си такива, неподозирано бездънни. Казваш си "не мога да понеса повече" да бе, седи гледай мача ...не можел да понесе повече, ама можеш разбира се, за това се казва че всеки се простира според чергата и че знаем 2 и знаем 200. Единственото, което ни кара да можем повече е лудостта да искаме да живеем понякога напук, понякога от страх, понякога защото друго не ни се и прави. Бездънни и копнеещи препускаме из живота и не можем да можем, но всъщност можем, можем да изтърпим повече студ, повече страх, повече болка, повече самота. Можем, защото искаме, защото дъното е граница, а по природа не сме създадени за граници. Спомнете си за кравата Пенка, не ѝ пукаше за държавната граница, тя искаше просто да си пасе и го направи, въпреки, че някъде някой независимо от нейната природа е написал, че тя не може да върви нататък тя вървя, защото кравата Пенка макар по своята същност да произвежда храна, тя не е съд за храна, тя няма дъно и е бездънно устремена към копнежа си и ако на нас той ни се вижда дребен и смешен то за нея в онзи момент той е бил всичко. Е така е и с хората. Не можем на повече болка, но поради липса на дъно ние я понасяме, защото сме част от кръговрата на веществата, но не сме неговия край.Отлагаме, забавяме, шикалкави, лъжем, пием, надрусваме се, запиляваме се, губим се и се намираме, защото нашето същество не признава границите, къде осъзнато, къде поради природата си. Звучи смешно, но и кравата Пенка едва ли ще се впечатли, че някой си двукрак бил болен от нещо или, че нямал пари, или че бил нещастно влюбен. Няма място копнежите ни да бъдат разбрани от други тъй както ние не разбираме техните, но бихме могли да ги приемем въпреки, че не приемат нашите, защото всичко има право на съществуването си било то крава, човек или казан за ракия, стига да правиш някой някъде щастлив или доволен. "Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: "Моето цвете е там някъде..." пише Екзюпери, по-красиво и мъдро от мен и по-ясно дава да се разбере, че смешен, странен или лош копнеж няма. "Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не било важно, така ли" по детски ни пита Малкия Принц. Да малък е, но е принц и говори с лисици и рози, защото той няма граници, като Лени на Стайнбек, който мечтае за пухкави зайци. Мили прекрасни персонажи, нежно прочитани дума по-дума от описанието им до всяка пряка реч, приемани малко с насмешка и малко със съжаление, защото те е срам да завидиш на нещо толкова чисто, толкова първично и толкова човек. Защото те не са съд за хранене, пиене или варене на ракия, те са хора, без дъно и без граници, хора като хората, страстни, първични, желаещи. Такива извън книгите ги смачкват, защото са деца, луди са или за нищо не стават, егоисти им казват, искали били, че кой не иска. По природа всеки няма бариери, защото бариерите са да те пазят да не би да си причиниш нещо и да не можеш повече, но вариант да не можеш няма, освен ако просто не си жив, но пък тогава кой знае д-р Майкъл Нютън разказва, че било още по-бездънно.

102 парче от пъзел
Да наредиш думичките, да кажеш всичко, а когато го кажеш и пуснеш на свобода с какво ще живееш? Остава следата след казаното, но и то си е тръгнало от теб, ще живееш със самотата и спомените, с думите, онези казаните и другите скъпернически преглътнати и стиснати зад зъбите. Да си затвор за душата си, скрита на безопасност някъде много дълбоко. Но кой затворник е щастлив? А когато изтече присъдата и най-сетне пуснеш всичко на свобода да отлети тогава какво се случва? Екстаз и магическа радост? Или осъзнаване на безсмислено премълчаното. Нима крясъкът има смисъл, ако никой не го чуе? Да, ще ти олекне в собствената ти самота старателно построена да те пази, но опазила ли те е от ударите на живота или напротив, веригите са те наранили още повече и белезите остават. Белези или следи? Белези, които ще си отидат с теб или следи, които може би ще останат. По-добре е да рискуваш, да кажеш всичко, защото "щом можеш да прошепнеш нещо трябва да ти стиска и да го изкрещиш" с все сила, с цяло сърце и да не премълчаваш и буква, която може да промени нечие днес към по-добро, а лошото...го забрави то трови и ранява и въпреки, че раните остават само докато е жив човекът, все пак някъде някой ще е живял с болката нанесена от теб.
101 парче от пъзел
Щастието ми прилича на зайци. Уж огромна популация, ама не може да си опитомиш някой дългоух дивак. Може и да можеш, ама ми се вижда трудно. А измежду толкова зайци как разбираш кой е твоя, ами ако вече го е похитил някой фокусник и го е натъпкал в  цилиндър?
Не се мисли за такива неща, да живее оптимизмът.
Тръгнах по горска пътека да търся заек, чух го да минава, стори ми се ,че го видях. Издрах се цялата да го стигна и точно пред пещерата на мечката се замислих, та нали зайците се крият в храстите! Знаех ,че ще го намеря, но кой ти лови зайци с  голи ръце, за тях трябват куршуми. Отстрелях заек, но с тоя труп не можеш да заситиш душата, а само стомаха.
Купих си един от зоомагазина, такъв питомен, малко ГМО, ама гушкаво и пухено, напомнящо на щастие.
Защо да гониш дивото, всичко е въпрос на приемане. Толерантност. Светоглед. Нагласа. Утеха.
100 парче от пъзел

Photo by ia.pas/ Уловени мигове

В скрито кътче на душата си оставих несподелените с никого амбици, най-страховитите мисли, най-силните чувства и мен, онази цялата, която никой не е виждал, дори и огледалото ми. Не мога да ви я покажа съвсем, харесвам я прекалено много, дори не бих искала да я описвам, защото може да си я представите погрешно или пък правилно. Добре ми е да бъде скрита, така никой никога няма да я докосне и деформира. Не, не е затворник на маниакален страх, тя всеки ден ви се показва зад онова, което смятате за моя личност, но сякаш е в мъгла - има очертания, но само толкова. Тя може да обича, да мечтае, даже и да е добра и вие всеки ден виждате по един от нейните аспекти, но тя е пъзел с толкова части, че на никой не му се занимава да зяпа детайлите. Подреждате ме грубо в съзнанието си, получавате представата си за мен и после съм ви нелогична, като Франкенщайн сглобена от остатъци. Всеки е свободен да сътвори създание от това, което види от мен и след това да му се зарадва такова, каквото е – уродливо, или да го презре поради същата причина. Но за мен...за мен остава цялото и го обичам.

99 парче от пъзел


Photo by ia.pas / Уловени мигове

Здравей, слънце мое.
Възхищавам ти се! Ти си най-хубавото нещо, което мога да създам, ти си смисълът и вярата, опованието и силата на моя живот. Ти, малко съкровище, как искам да те науча веднага на всичко, или поне на това, което аз знам. Уроците на живота са толкова много, не помня как ги усвоявах всичките до момента, но помня, че някои много боляха, а теб не искам да те боли. Искам да те предпазя от всичко и от всички, искам да те запазя такова искрено, добро и чисто ангелче, каквото си днес. Не знам как родителите ми са успели да ме научат на толкова много, струва ми се непосилно, а как да уча теб като ти си чистата доброта, ти си огромно сърце от радост и обич, ти си всичко онова, което не знам дали съм била, но никога няма да бъда. Не се предавай, не губи светлината в себе си, не вярай на лошите, не ги оставяй да те съборят, не ги допускай да те наранят. Мило мое дете, възрастните сме много зли и алчни, не ни се поддавай, оповавай се на себе си, както аз го правя всеки ден, защото мен живота с времето ме поквари, а ти си чиста душа. Мечтай, любов, мечтай и тичай към мечтите, не позволявай да ти ги отнемат, не прегазвай хората по пътя си, постъпвай добре с всеки, защото пътят напред е безкраен и ако решиш да се върнеш не знаеш кого ще срещнеш. Помни, никой не се е родил лош и, ако някой те кара да страдаш не му го връщай, а само продължи смело с усмивка. Не допускай болката, нея я има само, ако ѝ обърнеш внимание. И знай, нищо не е вечно, дори и хората, никой не е всемогъщ дори и най-богатите и влиятелните и никой не е победил времето дори най-упоритите. Ние сме само прашинка във вечността, но ти, дете, за мен си най-прекрасната.

98 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове


Онези няколко часа преди да звънне будилникът са затишие пред буря. В смълчания утринен хлад, когато всичко е приказно, сгушила си се под топлото одеало и сякаш времето не съществува, сънуваш вълшебства с най-невиното си и истинско изражение. Сънят те е потопил в своето спокойствие и нищо няма значение...тишина, пълна тишина. И тогава връхлита делникът, изпищява от алармата на телефона и колкото и да отлагаш ставаш, за да се втурнеш във водовъртежа на работния ден. Тоалет, дрехи, кафе и хукваш през глава, бързаш да не закъснееш за работа, после бързаш да не закъснееш с крайните срокове на работа. Някак нирваната на съня е прекъсната от истинския свят, в който необходимостите, желанията, принципите и задълженията водят безспирна война. Първо за потребностите работим, колкото може или колкото се изисква, трябва да осигурим съществуването си, да задоволим тялото си, тук душата няма значение всичко е животинско, природен повик. После идват задълженията, всеки ги има, не всички са приятни и така задача още повече се усложнява, но по навик и от дисциплина стъпкваме най-личното, за да дадем нужното. Вече физически може би се предаваш, умората те наляга бавно и сигурно, но няма как, затова е делник, за да сме изпълнители на задължения и да си осигурим потребностите. В цялото меле се появяват и принципите, едни такива възвишени и идеални, на пръв поглед елементарни, но безсмъртни, на втори поглед – все по-близо до смъртта. Защо ли, ами защото такъв е света, често пъти погазваме някой и друг принцип, за да осигурим материалното или пък да изпълним задълженията си. А защо първичното премазва възвишеното, защото човек за човека в вълк.

Ах, и накрая желанията, личните и съкровените, таени от някакво време в душата на всеки, мечтани, планувани, безброй пъти пожелавани, така прекрасни и сякаш осмислящи всичко. Те са все там в пейзажа, стоят и чакат точния момент, понякога той идва и те минавайки край повалените принципи още веднъж ги сритват или пък им подават ръка, за да станат, зависи от случая и ето решителния миг на страшното сръжение между духа, тялото и нейно величество съвестта. Тази битка винаги е брутална, садистична, без правила, без съдия. Делника окуражава своите подопечни, а горкия човек носи своето същество с всичките му вътрешни войни и конфликти из пътя на поредния ден. Притиснати от тези вътрешни междуособици често пропускаме да погледнем небето, а това е толкова погрешно. Запомнете, поглеждайте към облаците, към синевата, защото само така няма да пропуснете залеза, който най-после ни измъква от сивия ден. Един такъв румен и успокояващ проблясва на хоризонта или надзърта между сградите, за да погали кротко изморените ни страни и за още една нощ да ни спаси.

97 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове


Източна Европа. Местоположение и разположение, климат, ресурси, население, икономика, природа.
Местоположенитето е на кръстопът, разположението е спорно, зависи от стоянието на съседа, който като цяло е добър човек, но това не означава, че заслужава повече добрини.
Климат – променлив, често камъните падат от небето и ги хвърляме в градината на съседа. Слънчево е по булевардите, защото все някой чака слънцето да изгрее и на неговата улица, вятър на промяната – липсва, купеста облачност и медийно затъмнение.
Ресурси. Все още има слабо наличие на човешки ресурси, тези находища се разработват по две причини: износ в Западна Европа и Северна Америка или с цел усвояване на европейски средства и облагодетелстване на малък процент от населението при парламентарни, местни, президентски, европейски и тем подобни избори и гласувания.
Населението на региона се отличава с широките си познания по световна политика, вътрешна политика, икономика, футбол, жени, съседа и всичко останало. Поради типичното си облекло, анцунг с три вертикални ивици и яке със същата украска,  от пръв поглед е явно, че източно европеецът обича да спортува, в детска възраст се залага на футбол и танци. Благодарение на футболът всеки разбира от спорт, сдобива се със завидно богат речник от епитети и благопожелания, част от местния колорит и след прекратяване на активната си спортна кариера продължава да спортува чоплене на семки по стадиони, градинки, площадки, пред блока и другаде. Танците от своя страна развиват успешно таланта на всяка млада дама умело да върти областта си на юг от кръста по различни дискотеки, клубове и барове. Тези способности съдействат тя да се превърне в гадже на бизнесмен или футболист, което носи почивка в Дубай, десетки лайкове в социалните мержи и разбира се суми, които всяко успяло момиче инвестира в собственото си развитие чрез посещение на д-р Е, д-р Ж, д-р З и цялата азбука.
Друг отличителен белег на населението, който се е превърнал в неизменна част от бита и съзнанието на хората е клеченето. Тази практика успешно се съчетава с чопленето на семки и даването на акъли.
В Източна Европа също широко е разпространен стремежът към лесно и бързо забогатяване и даването по телевизора (без значение от повода). Благодарение на желанието за изява, както и на мечтата за финансова обезпеченост в някои региони се развива с много бързи темпове лотарийната индустрия или търкането на билетчета.
Икономиката е сива на цвят и може да се определи като див капитализъм. По-конкретно лява ръка, десен джоб. Почти всичко се внася, а основно се изнасят мозъци.
Природата в Източна Европа е красива, рядко по света се вижда по-красива, а благодарение на възпитанието на местните навсякъде могат да се видят арт инсталации от найлон, стъкло, строителни материали и други продукти на човешката дейност, които отлично се съчетават с градския ландшафт от панелните блокове, които са изключително пъстри, защото няма как съседа да се санира в по-хубав цвят от моя.


96 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

На хората им става тъжно от дъжда и есента и все говорят за меланхоличния октомври и печалния номеври, за унилата есен с тежки мъгли и приготвящи се за зимен сън дървета. На мен пък есента ми е предвестник на шушоните и докато птичките се трупат по жиците и големите ята прелитат над главите ни, на мен не ми е носталгично, тича ми се сред нападалите по земята листа, гледат ми се есенните пейзажи, потъва ми се в цялата експлозия от цветове и живи картини. "Нито пролетта, нито лятото могат да се сравнят с красотата, грейнала върху лицето на есента" казва Джон Дън. Есента е чудо несътворено от човека, защото никой художник не би могъл да нарисува тъй пъстра картина, нищо не може да прегръща като мъглите сутрин, които ни обещават най-стоплящото слънце. Никой не е в състояние да дари на очите по-прекрасна красота от усмивката на есента. А тя украсява всички ни като заплита листа в косите и ни кара да се сгушваме в по-топли дрехи. Есента като топъл коняк с канела ухае на себе си, единствеа и уникална не, за да ни се хареса, а за да ѝ се насладим. И ако до вчера тичехма по плажовете влюбени в дългите дни и кратките нощи, съзерцавахме ясното небе с милионите звезди, а жаркото слънце целуваше страстно голите ни рамене, то днес е есен, прохладна, усмихната, нежна, красива, пъстра, загадъчна и романтична. Тя е игрива като морските вълни, примамваща като свежа пролет и гушкаща като като зимен шал под снежинките. Есента е прелест от злато, кехлибар и алено, прибира ни у дома, но все още и под небето е приказно. Есента ухае на уют, на топъл чай и тъмна бира, на близки срещи и на зрели плодове. Есента е чудна червенокоса дама, която смело може да ни изуми.

95 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Ако всички сме добри в даването на съвети, то колко от нас са добри в следването им? Искам да кажа, че не е толкова трудно да си философ, но колко по-трудно е да постъпваш философски. Въпреки, че съзнаваш ясно, че дадено събитие се случва за всеобщо добро това не лекува болката ти, ако ти останеш извън сметката. Дори и тези събития да доведат до щастието на важни за теб хора, ако цялата радост и веселба те подминават някак си остава за теб привкусът на ужас, гняв и ярост. Усещането за безпомощност нараства прогресивно с душевните страдания от целокупното щастие и докато другите празнуват своя happy end ти си зяпаш отстрани като непродаден зюмбюл на 8-ми март. Въобще не е важно колко миришеш на пролет и колко е красива опаковката ти, просто не са те избрали, не си зарадвала никого, освен преминаващите и пазаруващите, които са те погледали или поопипали и са избрали някой друг тъп букет вместо теб. Нямаш избор, оставаш си в кофата докато станеш некупен, увяхнал зюмбюл и не те изхвърлят на боклука с подобни на теб карамфили, рози и лалета, които също са прецакани от нечий чужд happy end. Е, има вариант някой сгафил несретник да те купи на другия ден, ама тогава може жена му да те размаже в главата му, та пак щастливата развръзка е малко вероятна. И в крайна сметка си оставаш непожеланото цвете, оставено за друг или за друг път или за когато тогава.Разбирам ги злодеите в приказките. Ето злата фея кръстница, тя е зла, само защото пича с кинтите и короната е решил така. Навярно е ходил при нея за нещо, тя не е била на кеф, отказала му е услугата и станала гадна, после властимащият господин организирал купон за щерка си, жена му нарочно не я поканила, щото за ква се мисли тая да отказва услуга на мъжа ѝ и Злодеида се ядосала. Можеше да постъпи философски, да си пасува, ама що пък, кво като той има кинти и корона, тя си има вълшебна пръчка и знае как да я използва. Жената е решила да не бъде смотания некупен зюмбюл за 8-ми март, решила е да си вземе happy end-а, щото всеки си го иска. И само, защото посикала щастие станала зла. Вероятно това е цената да постъпваш не по философски, а да се отдадеш докрай на чувствата си. Не знам кое е по-добро, и в двата случая си оставаш без happy end. В единия пускаш болката си да се набеснее на воля, в другия яростно я стискаш в себе си, усмихваш се приветливо и си поплакваш в границите на здравословното. В първият случай ставаш злодей, във втория си увяхнал зюмбюл в кофата за смет, който едва ли някой ще запомни още ден.

94 парче от пъзел
Случайности не съществуват! Затова и нищо не е чак пък толкова лесно. Малко противоречиво звучи, защото ако нещата са преднамерени и предначертани кво му има да го мислим, но все пак абстрахирайки се от филмовите сюжети трябва да си признаем, че всеки ден взимаме решения, доста решения и предвид днешния свят с безкрайните му възможности ... не съм добра по математика, но всеки ден опциите за избиране са доста. Да имаш избор е яко, ама да живееш с избора си ... тва е друга бира. Ето защо липсата на случайности е един вид късата клечка. Причинно-следствените връзки в комбинация с нетърпението, алчността, егоизма и неточната преценка буквално могат да разкажат играта на всеки. Все пак всяко решение е зависимо от предишно, което може да не е било ваше, но онова чуждото може да е произтекло от ваше така че дори за това няма освободени от отговорност. На кратко. Да речем, че жена ви е кофти тип, мрънка, крещи, кръшка, хойка, скучна ви е, дебела е, грозна е, абе нещо като цяло не ѝ е в ред. Е ли е тя виновна за това...много ясно, това е нейния характер, нейните приоритети, нейните решения. А тя защо ги е взела...няма нужда да го мислите, вече ѝ беше запратена една огромна тлъста порция вина по муцуната и всякакви дискусии са излишни...е да де, ама все пак случайности не съществуват. Първо тази жена сам сте си я избрал, кьорав карти не играе! Второ, ако мръка, крещи и се държи зле вероятно не е от мазохизъм да си продере гърлото или щото е безумно яко да ти е кофти, жената е разочарова, уморена и въобще нещо ѝ е било обещано, но то не се е случило, или просто е била зарязана да се оправя сама в общата каша или някой някъде е решил да каже нещо грешно. Трето, за да хойка или за да кръшка една жена това не е спорт, а отмъщение, едно, че сме физически по-слаби и няма как да ви набием, друго че ако си гладен и вкъщи няма храна ходиш да ядеш навън. Четвърто, ако тая жена вземе, че се запусне, поздравления пречупи ли сте я, тя няма нужда да я виждате или защото не ѝ дреме за цялото мъжко племе или защото знае, че няма смисъл, разбира се, може да е и от мързел, което ни връща към първото – кьорав карти не играе. Аналогично е и за поведението на другата страна, просто защото случайности не съществуват, а само решения и последствия. Хубаво е да избираш, лошото е като се наложи да си сърбаш попарата, особено ако не обичаш попара. И все пак всеки греши, единственият изход е не да се мръщиш, а да го преживееш, прощаваш и продължаваш, никой не е прекарал живота си щастливо докато е таял злоба, яд или омраза в себе си. Освободете се от лошото несъмнено пак ще си го причините под една или друга форма, истината е, че по-лесно се върви без товар. Простете!

93 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове


На обществените правила с любОФФФ... „така прави, иначе прави“, „така кажи, така недей“, „дръж се по този начин не по онзи“...ама честно ли?! Толкова много стереотипи и рамки, че да ти се завие свят. Дори т. нар. ъндърграунд общества си имат стеротипи, даже тия дето са аут ъф дъ бокс си имат определени норми за спазване. Абе... я у лево! Всичко си има граници, разбира се и пълната анархия не е за предпочитане, че сме прекалено много сган на земята. Разбира се, че трябва да проявяваме съчувствие, уважение, съпричастност, но някои неща са не просто в повече, заради тези неща чашата не просто прелива, тя направо изригва като кола с ментос.
Потънали в тъпотията на собствените си рамки ги правим още по-яки и дебели, че да ни е съвсем трудно да излезем от тях. Значи първо, да се знае... ако се отличаваш от другите това е по-зле от да си накапан и подобно на това да си чумав. Второ, ако случайно не ти харесват нещата и предложиш друг вариант наглостта ти е толкова голяма, че обезателно трябва да спреш да мислиш. Трето, не може да си позволяваш да потъпкваш дребни незначителни правилца съществуващи от зората на времето като например да ходиш с обувки с черепи, тениски със смешни надписи или синя коса на работа. Вероятно динозаврите са го направили и ето, къде са сега? Ами няма ги! Четвърто абсолютно е изключено да не отговаряш на очакванията на хора, за които не ти пука. Не може, не може просто да ги разочароваш, не трябва, недопустимо е, дори е по-недопустимо от това да се изложиш пред близките си. Жизнено важно е да впечатляваш и очароваш някой, който даже не би си почесъл темето в твоя чест, обществото не търпи подобни грешки, обществото придобило статут на отделно същество и оживял организъм притежава аура на светец и репутация на безгрешен съдник на изтърсилите се душици по време на тромавото му гравитиране из пространството. Не си ли като тях ... мри в калта... ако си като тях живей щастливо собствения си филм и без импровизации, това не е театър.

Някой ден, когато целият балон на световната политика и икономика се пръсне и когато целият свят воюва най-после ще се пречистим или поне ще намалеем числено, дано тогава проумеем, че нормите и всяка форма на контрол не са чиста монета, че има по-важни неща, които дори не са неща.

92 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Да подариш радост на някого и да усетиш истинско щастие от това е не просто благородно, а е свидетелство за един порастнал духовно човек. За човек с ценности, за личност, която знае и разбира, че на света сме много хората и не може да живеем само за себе си. Да дадеш радост на някого има най-голямата награда - да видиш искрящите му очи, онова чисто, красиво щастие, което казва повече от всички думи.

Да намериш собственото си щастие в друго същество е солта на живота. Как да го направим ли? То става от самосебе си, не е пресилено, просто човек само трябва да слуша и когато някой има нужда от теб, ти бъди там. Може да го зарадваш по хиляди начини, с усмивка, с дума, можеш да му подариш нещо, което много желае или пък твоето собствено желание, когато духаш свещите на тортата, можеш да му дадеш съвет или криле. Даряването на радост не става по формула, понякога е достатъчно да поискаш да зарадваш, друг път го правиш без дори да го осъзнаваш. А след това ... след това идва онази непотърсена награда, която изскача пред теб и с изненада усещаш онова приказно удовлетворение. Как две очи те гледат развълнувано, как едно същество прелива от щастие... как думи не ви трябват, за да се разберете, защото сякаш неговото сърце може да изпърха при твоето и да го напрегръща. Да....всички искаме да бъдем щастливи, но си спомнете, колко е хубаво, когато правим другите щастливи, защото ги обичаме, защото го заслужават или просто защото стойностните хора го могат.
91 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Не е трудно да се чувстваш like a boss проблемът е, когато трябва да си истински boss. Човек обича властта, но не си пада по отговорността свързана с нея. Като цяло раздаването на заповеди си е доста приятно, но пък причинно-следствените връзки до голяма степен могат да объркат всичко, не че нещо, но и на най-великия шеф подчинените му притежават числено превъзходство, а ако разполагат и с известнадоза чувство за справедливост и лично достойнство, кофти началника може да бъде премахнат, без нежности и без втори шанс. За нечие щастие и чуждо нещастие в последно време имаме толкова много смелчаги на маса и зад клавиатура, че революциите се осъществяват само на дъното на бутилката или над тоалетната чиния, където всичко изговорено тихо и кротко следва своят път на забвение надолу по тръбите, към канала, на собствената ни безидейност. Каквото не замине тихомълком го преглъщаме и го забравяме още по време на махмурлука. Лесно би било да се каже, че така сме устроени, но устройва ли ни нас това? Колко точно може да се търпят определен брой персони вживяли се like a boss и въобще съществува ли the boss и има ли почва у нас? Което ме препраща към една случка от живият живот. Един човек имал кокошки и много красив петел, с огромна шарена опашка, която блестяла красиво на слънцето, петелът ходел напето like a boss. Eдин ден докато се разхождал с кокошките из двора на стопанина влязла лисица, подгонила кокошките, а съседката, която видяла всичко се развикала на кучето си да хване злосторницата, кучето обаче хукнало да бяга в обратна посока. Тогава петелът се намесил решително, нападнал лисицата, започнал жестоко да я кълве и тя избягала. Макар уплашен и проскубан и въпреки, че изгубил красивата си опашка той защитил кокошките. Едва ли е мислил какво ще загуби, едва ли се е наперил like a boss след това, но в онзи момент той е доказъл, че е the boss. И така изводът е, че the boss има почва навсякъде, въпросът е какви са му приоритети и до коло може да прецени ситуацията.

90 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове


Има различни хора, но най-очарователни са онези добри весели същества, които идват, правят някоя велика идиотщина, казват нещо неочаквано забавно и буквално спасяват не само деня ти от лошо настроение, но и всеки следващ момент, в който са около теб. Тези хора не винаги са ти приятели, понякога те сякаш падат от небето и от всички маси в кръчмата си избират точно твоята, идват, в най-точното време, когато не ги очакваш, рестартират ти буреносната нагласа, засаждат ти една усмивка на лицето и след това грижливо ѝ помагат да порастне. Казвам им весели шматки. Това са хора, които не те натоварват, защото сякаш дори не знаят какво е товар, те сякаш се носят из въздуха, все едно не познават оковите на злобата, завистта, самосъжалението. Те са като свежи и волни като бриз, но по-скоро бриз от райски газ, защото където минат раздават само позитивизъм. Такива хора вярвам, че идват в живота ни, не за да ни спасят, а за да ни окрилят, да ни усмихнат, да забравим за мъничко мрачното си Аз и да полетим с тях към слънцето, към усмивките и към ведростта. От тях всеки има нужда, но те са като магьосник, никога не подраняват и никога не закъсняват, просто идват тогава, когато е времето. Сигурна съм, че всеки си има по един такъв човек, а най-хубавото е, че може би и ти си нечия весела шматка.

Този текст се посвещава на всички онези, които имат мисията да направят живота ни по-слънчев поне за няколко минути и тъй като всеки може да е такъв човек, този текст е за всички ни, за да не забравяме, да правим всеки срещнат поне по-усмихнат.
89 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Животът си струва, когато се живее, а той може да се изживее по толкова много начини. Но има един избор, прекрасен избор – да създадеш живот. Не всеки се осмелява и не всеки трябва да се заема с това, но посмееш ли, престрашиш ли се, пожелаеш ли го, няма по-прекрасно нещо от това да видиш светлината в детските очи. Повече от неповторима е обичта, тази безрезервна, единствена любов, онова приказно обожание между теб и сътвореното от теб дете. То е и опование, и смисъл и сила, то е онова, което винаги може да те крепи, заради което си струва абсолютно всичко. Няма такова нещо, което да бъде по-важно, по-ценно и по-смислено от малката ръчичка, която те хваща. Децата не случайно са наричани най-голямото богатство, защото те са. Те са и ние и ние сме тях, те са нашето огледало, в тях виждаме и силните и слабите си страни. Те са абсолютно всичко, защото ни дават всичко.

88 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Човек колкото и да е велик, уме, прекрасен и идеален има нужда поне от един друг човек, който да го спасява, утешава или поне да го разбира. Това е същество, с което може и да не те свързва кръвта, но със сигурност те свързват преживявания, каквито нямаш с никой друг.  Свързва ви вашата обща лудост, споделена странност, всичко, което можете да си кажете, но няма нужда, защото го знаете и чувствате, или пък хилядите общи неща за разговор. Тази връзка не е станала случайно, не е станала и нарочно, едва ли запознанството ви е станало по план,  но после са дошли онези моменти, когато точно той ти е подавал ръка, изправял те е на крака, спирал те е или просто безрезервно е подкрепял всяко едно твое решение. Съзнателно си му връщал всяка добрина и така подложени на проверката на времето неусетно сте станали приятели, от онези истинските, не от онези за маса.
На маса може да седнеш с всеки, историите си можеш да ги разкажеш на всеки, но себе си не можеш да повериш на всеки, така и ще разберете кой точно ви е приятел. Това е необикновенното създание, което обикновено е точно там, където имате нужда от него. Той не пита защо да скача, а пита колко, не се сърди, не се цупи, а разбира и когато не разбира и вижда всяка твоя грешка, опитва да те спре, да ти обясни или просто те оставя да се удариш здраво, а после идва, изправя те на крака и продължавате. Няма нужда да сте заедно всеки ден, няма нужда да се чувате постоянно, има нужда само да си вярвате.
Това е то приятелството – случайна среща, проверка любезно предоставена от живота и подпечатана от годините. То не познава разстоянията, но безпогрешно разпознава онова силно, неповторимо чувство, че не просто някой е част от житейския ти път, а ти е верен спътник.

Приятелството е рядко срещан коктейл от чест, вярност, любов, покрепа, разбиране, искреност и всички те събрани в един човек, без когото можеш, но никога не би бил същият. 

П.П. - За мен е чест да имам през целият си живот до себе си най-безумното, турбо шантаво, хиперемоционално и силно обичащо същество за своя приятелка. Никога няма да забравя денят, в който дойде със синьо-жълтото си колело, прическата си на купа и размъкнатият си син пуловер и ми каза "до кога ще стоиш тука, аре да ходим натам". И тогава промени не просто живота ми, ами и мен. Благодаря ти. Съжалявам, че не винаги съм там тялом, духом обаче не сме се разделяли.

87 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове


Както и да приемаме същестуването си би било абсурдно да смятаме, че то е случайно. Няма значение дали вярвате в безсмъртана душа или че, както се раждаме така си и умираме. Дори и безцелно започнало съществуването ни, цялата ни еволюция като вид явно води към факта, че никой не идва просто така. Какъв е смисълът на живота тогава? Има милиони начини и още повече решения, които можем да вземе и да прекараме дните си, но към какво ни водят те? Логично, каквото и да правим мисията ни е една, да оставим. Не можем да оставим себе си, имуществото или парите си, но можем да оставим частица от личността си. Не всеки е Александър Велики, Питагор, Галилей или Тесла, не на всеки се отдава да изобретява в полза на цялото човечество, но все пак, дори и всички хора да не ни помнят важното е поне едни да докоснем и на един да оставим завета си. Няма значение на какво го учим, след време наученото ще рефлектира върху него и върху още и още хора, а те ако преценят ще предадат и така частицата от нечий живот ще остане във времето, дали безименна или не, не е важно, все пак ще съществува.
Учейки детето си на отговорност, то може би ще научи и неговтото, а то неговото и така нататък, до където успеят. Доботата  може да се предадат на десетки поколения и току-виж всеки един човек успее да сътвори още други подобни без дори да е жив.
Уроците ги учим, но наученото си отива с нас и единственият смисъл от преживяната болка и положените усилия е да ги спестиш на някой, да предадеш опита си и този някой да мръдне крачка по-напред от теб, да изживее своя живот и да завещае и теб, и себе си.

За това ни има, животът е да се живее, дори и да го изядеш и да го изпиеш и да му лепнеш десет кинта на челото на тръгване, все у някой трябва нещо да оставиш, не че ще се спасиш, но ще пребъдеш. 

86 парче от пъзел


photo by ia.pas / Уловени мигове

В „Мъжки времена” Хайтов пише: „едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е – да го направиш”. Да се осмелиш и да надскочиш себе си винаги е било умение непонятно за много хора, но със сигурност даващо основание да се почувстваш по-жив от всякога. Животът е такъв, какъвто сами си го направим, ако обаче посмеем. В мечтите си човек може да направи милиони неща, на практика не всеки успява. Понякога не достига смелост, друг път решителност, трети път желание, а най-често е просто страхът, но каквото и да ни спира днес не бива да ни спира и утре.
Веднъж един човек ми каза „ти сам поставяш границите си и сам решаваш до къде можеш”, а после се замислих какво се случва след това, щом достигнеш границата. В случая на свободния, просто я преодоляваш, преместваш я по-напред и тръгваш към нея, за да може отново да смениш мясото ѝ. В случая на останалите, живуркаш си кротко и знаеш колко е голямо пасището. И тъй като всеки сам поставя границите си е изцяло в наша власт да решим ще ги местим ли или ще си знаем квадратурата на пасището, или още по-просто, ще живеем или ще живуркаме. В единия случай усещаш силата и живота вплетени в собствената ти същност как препускате безгранично напред, а в другия кротко спазваш очертанията.

За щастие страхът не владе всеки, за щастие смелите ги има, а те показват новите хоризонти и дават право на всеки да погледне през оградата и да се реши да я прескочи, защото отвъд всяка граница и всяка ограда стои само още повече познание,свобода и мъдрост. И веднъж докоснал се до този дар няма как да укротиш духа си, въпреки всичкото спокойствие на сигурността, нищо не може да смени тръпката от преодоляното предизвикателство и превъзмогнатото себе си, нищо не струва толкова колкото свободата да бъдеш смел и няма по-голяма награда от искрено почувстваното и преживяно "АЗ МОГА".

85 парче от пъзел


photo by ia.pas / Уловени мигове

Д-р Майкъл Нютън пише, че „въпреки че на Земят имат семейства и приятели, много от преродените души се чувстват самотни и анонимни сред огромните безлични маси от хора”.  Самата истина! И когато самотата те завладее и обгърне като някой пашкул тя ласкаво те приема в хладните си обятия и сякаш вместо да те прегърне затяга примка около цялата ти същност. Потъваш в собствената си магия, сякаш водовъртеж те засмуква с все сила към дъното и ужасявайки се спираш да дишаш, пазиш последния си въздух като спасителна сламка и единствена надежда някога пак да изплуваш в морето от хора. А то дали те иска, щом може да те удави, а ти дали го искаш щом не умееш да плуваш и нима е срамно да не можеш нещо, което не ти носи  радост?Самотата е тъй студена, тъй тъмна като извор в пещера, но изворът носи живителна вода, с която да спасиш себе си. И ако е лоша егоистичната наслада на съграденото от теб в духовен план, не е ли още по-лошо лицемерното изграждане на въздушни кули и образи от дим, с които да се представиш? Живеейки за чуждото впечатление погубваме само личността и същността си, с които се раждаме, които градим и с които умираме.Няма егоизъм в самотата, тя просто е убежище за душата понесла много. Колко много? Това е субективно, но е безкрайно обективно, когато е върху твоите плещи.Самотата сред хората не е нещастие, защото докато другите препускат ти си поспираш и се наслаждаваш на нещо безгранично красиво за товето съзнание, за личното ти възприятие, нещо което вдъхновява съществото ти и те окрилява до степен, че изчезваш от хората, от света от самотата и остава само невероятното възхищение пред  творението, което може да накара сърцето ти да бие лудо от радост или просто да притихнеш от възхита. Безумно красиво е да съзерцаваш общността и привичкте ѝ. Всеки индивид се превръща в клетка, а те се събират, сътрудничат си, синтезират енергията си и сякаш оживяват в гигантски организъм движещ се по правила и норми непонятни за теб. Красиви са заедно и ако само една самотна клетка се пришие тя ще заприлича на тумор, но ако тази самотна клетка стои отстрани и кротко наблюдава движението на съществото тя не би попречила, а то не би я забелязало и всички ще бъдат щастливи по своя начин, във своя свят, под общото небе, едни като са много, други като са сами. Да, самотата не е нещастие, самотата е съзаерцание.


84 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Защо всички приказки завършват до "и заживели щастливо" да заживееш щастливо явно е всеобщо известна рецепта, която няма нужда от споделяне, или просто да заживееш щастливо е някаква метафора на "к'вото беше беше". Всъщност след краткия екстаз "на имало едно време" следва безкрайната агония на "...и заживели щастливо". Явно заживяването щастливо е пряко обвързано с чистенето, готвенето, дременето пред телевизора или компа и пълната скука от очакването да премине денят, за да дойде другият, който да очакваш да мине. Ако имаш работа чудесно, там намираш утеха, срещаш разни хора, може и нещо забавно да се случи и като се прибереш заживяваш щастливо по анцунг пред екрана или с книга в ръка. Много ми се иска някой да ми обясни защо след приказното, вълшебно начало с цветя, пътувания и мили думи следва мрънкането, мълчанието и мръсните чорапи. Това ли е да откриеш любовта, да намериш мъжа на живота си, за да го гледаш как пуфти зяпнал монитора или как хърка в неделя по обед вместо да излезе на разходка с теб. Хората с опит, пък ти обясняват, че това е то, всички били едни и същи. Стига де, да оставя инерцията да ме убие ли, не стига ли, че живота гарантирано ще ме приключи, ами да се погреба преждевременно от еднообразие "заживяла щастливо" в края на приказката ми.
Не разказвайте приказки за принцеси, не разказвайте приказки, в които има едно време, в което хората заживели щастливо. Няма "едно време", има време, хора и тяхното щастие, което при добро желание ще бъде взаимно, а в противен случай всеки ще изживее собственото си време и щастие. Това е твърде егоистично, за да отговори на сюжета на една истинска връзка между влюбени, затова не потъвайте в сивотата на делника, а го оцветете с любов и емоция. Колкото и добре да познавате човека до себе си намирайте още и още за обичане и още и още за мечтаене и сбъдване. И ако мога да перефразирам Aerosmith:

"Love is a journey not a destination".

83 парче от пъзел
Хиляди пъти съм се питала какво е любовта и любимия за една жена, защо избираме този или онзи, за да остареем с него, какво за мен значи всичко това. На няколко пъти започвах да пиша това парче и спирах, защото все не беше както трябва и най- внезапно вдъхновението дойде (както винаги) отговорът години наред си е седял пред мен и най после го забелязах.

В моя свят любимият и любовта е чувството за дом, онова приказно усещане, когато имаш при кого да се пребереш и да оставиш всичко и всички зад себе си, просто защото у дома е най-добре.Нямат значение нито другите жени, нито флиртовете, нито погледите, нито думите, нито дори секса, единствено има значение чувството за сигурност, коагто хем си с най-добрия си приятел, хем той е единствения спасител на света. Това е той любимият, онзи, на когото като кажеш скачай ще те попита колко, онзи, който ще те гушне просто защото така иска, да си близо до него и не заради външност, а заради теб, защото ти си неговия дом и той е твоят. И колкото и да ходи по света, колкото и приказна красота да види единствената цел да съм аз и въпреки, че може да срещна хиляди чудеса, да чакам само него. Това е то любовта, тя е домът, тя е най-сигурното, съкровено и свято място в сърцето ти и тя е там, където е той, просто защото е той и никой, никой друг не може да ти даде усещането, че си вкъщи на сигурно, на спокойно и на топло.
За мен той не е къща, която трябва да обсебя и да превърна в свое отражение, той е той, прекрасен и такъв, какъвто още първия ден съм го срещанала и е запалил всичката топлина на земята в душата ми, просто, защото е правилният. И макар и грубо да звучи, нямам нужда да бъда с него всяка секунда, той винаги ще се връща. Това е то любовта, когато исакш да се върнеш и когато спокойно ще отлетиш пак по своя път, но тя ще е там за теб, защото домът е най-скъп и колкото и да скиташ все идва момент, в който да се прибереш.
Толкова време пропилях с глупава ревност, в желание да спирам и да ограничавам, без да осъзнавам, че така крада щастието ни, но поне го осъзнах, няма значение колко е далеч, няма значение дали има други жени, дали мисли за мен всяка минута, дали ми звъни постоянно по телефона, има значение само това, че въпреки всички възможности аз съм неговият дом и той е моят. Разстоянието е разстояние, то е за преодоляване, а свободата - тя е безценна и единствена и никой никому няма право да я отнема. За това обичайте вашият човек, този, с когото си вкъщи дори на пейката в парка, обичайте го, дайте му свобода, нека и той ви даде вашата и нищо и никой няма значение щом вкрайна сметка достигате един до друг, всичко преди това е минало, а то не се живее, то се забравя. Животът е сега, за утре никой не може да е сигурен, но утре има смисъл, когато имаш при кого да се завърнеш, за да може отново да политнеш свободно... :)



82 парче от пъзел
"Най-страшното нещо е сбъднатата мечта" ,точно днес го прочетох някъде и моментално се съгласих. По принцип ние хората трудно спираме да мечтаем, не знам дали мозъкът така е устроен или е намеса свише, но заради мечтите си сме променили и себе си и света.


Ето сега една мечта стои пред мен ,готова да стане реалност ,а аз умира от страх, защото съборените кули са най-тъжни, тях времето бавно ги яде, а те изчезват без право на милост, макар да са спомен за нещо велико единствено се виждат руините. И мен от това ме е страх...ами ако мечтата рухне под бойните удари на живота, ако се сгромоляса с трясък и от нея остане само спомен? Как се живее без мечта и как се гради нова ,когато най-голямата си е отишла? Да, новите идеи не спират да се раждат, но силите ни напускат, отива си и дързостта, с нея и смелостта, живота така учи, убива те от бой и накрая или всичко свършва или продължаваш кротко и смирено пътя си. Прекалено съм смирена, никой не би могъл да изживее живота ми, заради, което и никой няма право да е недоволен от мен, но пък това са само мисли … думи изписани на на компютър. Е така е то изборът е ясен или изричаш думите на всяка цена или си остават виртуална смелост, или се хвърляш за мечтата или си умираш с копнежите. При всички положение се иска много труд,  вяра и вдъхновение, другото може да се пребори, а ако не може ….. ще се намери начин.


81 парче от пъзел

   Понякога ти се иска да си сама и да не се покажеш повече, защото светът на вън е прекалено светъл, а единственото, от което имаш нужда е мрак. Не е като да се вживяваш в ролята на принцесата на злото, просто искаш да ти е тъмно, никой да не те вижда, да си седнеш и да си починеш от очакванията на другите. Всеки те познава с някакво лице, ти си силна, усмихната, упорита, умна, забавна, обаче ти писва, изморяваш се. Понякога не ти се смее, не ти се говори, дори не ти се мисли и когато те видят така всички започват да питат, а пък то не ти се обяснява, защото е необяснимо и тогава искаш да се скриеш у дома, да си сама без да си самотна. Тогава можеш да плачеш, да се отчайваш, да не се смееш, да си безпомощна, просто, за да го преживееш и не, защото нещо се е случило, а просто, защото си адски уморена и си поемаш въздух с целите си дробове, отмяташ товара , който сама си сложила на плещите си, и всичко тежко за малко се маха от теб. То е като таймаут, като почивка между полувремената, почиваш за много кратко време, рестартираш и преосмисляш за кратко стратегията, освежаваш се и зареждаш с нови сили, за малко си вън от мелето, вън от тебе, такава каквато всички те познават, избягваш от очакванията и ти е леко на душата по онзи начин, който само ти си знаеш. После усмивката някак сама се връща, връща се остроумието, упоритостта и трезвата мисъл. Когато искаш нещо или някого до себе си не можеш да го задържаш, трябва само да си иска да е до теб, за това го пускай, освобождавай се от него, а то било човек, чувство или качество ще се върне, защото всъщност никога не те е напускало.

80 парче от пъзел

  "Раждаш се ... умираш" се пее в една песен...факт, и за цялото това многоточие от действие към действие човек разполага с две неща : със себе си и с времето си. Друго нямаш, това е живота, да вмъкнеш личността си в оставащото ти време и да свършиш каквото може пък току - виж някой те запомнил.
   Като цяло хората обичаме думичката време, но рядко осъзнаваме какво е то. За мен времето е слънцето и вятъра, и дъжда, които толкова много ме зареждат. За мен времето е необходимото средство, за да си разгадаеш някого, ако правило разчиташ знаците, да съумееш да се изолираш от емоцията си и тази на другите, за да гледаш, да слушаш, да помниш, да разбираш и да оценяваш. Времето е и лекарство, против болка, против прекомерна любов, против излишно щастие, против самия живот  самия човек. Времето живее в себе си и наднича от всеки часовник и календар, но е недосегаемо, но оставя следи първо в ъгълчетата на очите ти. То е такова, необятно, неизмислено, не съществуващо и всемогъщо, то е и спомен и наследство, ничие е и само то е свободно. Не смея да си го представям, за мен то е отделило прашинка от себе си.
   И така родила съм се, със себе си и своето време, така и ще си отида, сама и когато му дойде времето, а до тогава ли?! До тогава разполагам с мене си ще взема всичко и ще дам два пъти повече, ще искам, ще мечтая, ще получавам и ще губя, ще се боря и ще крача просто към края на времето си. Ще използвам своята прашинка до секунда и дано накрая някой ме запомни, поне за още няколко парчета от време.



79 парче от пъзел


"Защо" е въпросът, който движи човечеството, благодарение на "защо" сме напреднали технически и сме изостанали духовно.
"Защо ябълката падна от дървото и ме удари по главата" зачудил се Нютон и хоп открил гравитацията, което драстично е променило цялото ни съществуване. "Защо аз съм беден и честен, а комшията е богат скапаняк" запитал се някой селянин преди време и хоп хората станали завистливи гадове. Да, чувала съм теориите, че човек по природа е зъл и жесток, но предпочитам да мисля, че някога е имало време, в което не е било така. Такова време пак няма да има, всичко е безвъзвратно изгубено, вече е толкова изгубено, че прилича на мит, нещо като Атлантида.
Ясно е защо сме приключили с доброто у хората, странно е защо все пак в един момент от живота си се самозалъгваме. Истината е добре известна на всички, хората са най-добри в 3 неща: да лъжат, да разочароват и да бъдат жестоки. Рано или късно всеки го разбира, но все пак защо не се раждаме с идеята в главите си? Вероятно заради доброто старо време, което вече е само легенда.
Докато кротко си растях като момиче от провинциален град от селски тип виждах жестокостта на хората, просто бях по-различна на външен вид. Та хората си бяха кофти, но все си мислех, че си въобразявам, драматизирам и прекалявам. Все пак животът е кучка сам по себе си, трябва ли и  всички останали да са такива? Е явно се налага.
Такова прозрение не идва лесно, трябва време и доста удари, особено, когато обстоятелствата те млатят паралелно с човешката гадост. В крайна сметка успяваш да отделиш едното от другото, но има надежда, че просто не си на правилното място. След време разбираш, че правилно място няма, защото хората са навсякъде.
Само преди няколко дни на фирмено обучение тренерът каза "и имайте предвид, че това са хора, т.е. при тях всичко е 90% на 10%, 90% - лъжат и 10% - откровено си измислят". Бях потресена, как може човек да говори така за себеподобни, пред себеподобни, веднага възразих и последва отговор "Стеф, всички хора лъжат, ако не вярваш ти просто си наивна". Ужас, за него беше просто вметнато между редовете, за колегите ми вероятно беше същото, пък моя свят се преобърна. Казах си, че няма начин, подобен факт е редно да се опровергае, как така няма да има надежда. И така ето ме няколко дни по-късно току-що осъзнала колко беше прав тренера и за хората и за мен. Някъде в бруталния кютек между мен, живота и обществото най-накрая осъзнах, че макар да се казва, че трябва да се държим така както искаме да се държат с нас, това са празни думи за изгубени надежди.
Обобщение няма нужда да се прави след като поуката е ясна. Всичко започва, за да свърши, хората сме обречени.


78 парче от пъзел
 Прибрахме се към 17:30, паркирах колата на единствения паркинг в близост до дома, заключих я и изминах 200-те крачки до вкъщи. Човек си заключва колата, за да не му я откраднат, но ако си мислите, че не могат - лъжете се. Крадат я бавно и полека, първо ти вземат една лайсна и ти режат парктроника, псуваш, ама свикваш. И една прекрасна сутрин на връх първа пролет отиваш до колата и виждаш че нямаш ляво огледало. Тя си е заключена и аларма си има, но на хората коли не им трябват на тях им трябват части. Сега се сещам за много подобни примери. Има и една държава България с един хора - българи, които живеят в нея и с едни същества, модерно е да им се казва олигарси, които си правят каквото си искат с българите и с България. Тя държавата си е на българите, като заключен автомобил на паркинг, те не искат да го откраднат целия, грабят го част по част: лайсна, огледало, а утре кой знае какво, разбиват предния капак в опита си да го отворят и въобще правят каквото си искат докато хората спят. Никой нищо не вижда, защото е тъмно, тука винаги е тъмно, никой нищо не чува, защото спи, тука всички спят, дори да чуе или види си мълчи от страх и безразличие, тука всички или ги е страх или не им пука. В общи линии тука е тъмно, спим, а ако не - от страх не ни пука. 

Каквото имах да пожелая на крадеца пожелах го, но е все тая, защото дори и той да умре заспалите ценности, морал и мисъл няма да се събудят със смъртта на един нещастен боклук. Много ни е боклука, много са ни и умниците и в крайна сметка докато едните цапат, другите дават съвети как по-бързо и ефикасно да изчистим май няма кой да свърши работата.
Честита първа пролет, заключете се те ще ви разфасоват.

77 парче от пъзел


Photo by ia.pas / Уловени мигове
Идваме на този свят, за да живеем за съвсем малко, може би прекаляваме с копнежите, а може би ни се е дало право на прекалено много надежда, толкова много, че се изгубваме в нея. Хората желаят различни неща, но почти всеки втори си мечтае за любов, такава истинска, безкрайна и щастлива. Има ли я или в света няма универсалиности освен за надеждите. Не, че ми се умира, но просто ми се дава равносметка, защото това е правилния начин човек да се завърне обратно в реалността.
Аз си имах една надежда, не мечта, а същински копнеж...Търсихте! Сигурна съм, че опитах, търсих те навсякъде. Н
е знаех как изглеждаш и не знаех кой си, бях те кръстила "идиот като мен". Виждах те понякога един такъв сладникаво красив, понякога с груби черти, понякога като през замъглен прозорец, но все си беше ти, видът си е вид той е за пред хората, аз търсех нещо за пред мен. И знаех какъв си: малко странен, един такъв весел,  усмихнат, забавен и остроумен, другите често само това виждат в теб. Аз виждах повече, виждах скрития философ, който някак си е срамежлив и потаен. Виждах го и знаех, че мога да те слушам с часове, да слушам равния ти и спокоен глас, който все пак носи много емоция, заряд и страст. Представях си те силен с едни такива ръце, които могат да ме прегърнат и да ме спасят от глупостта на този свят. Да, виждах те и колко си любвеобилен, как обичаш да си с мен, как само за мен си романтичен и как можеш да погалиш лицето ми едва. Носеше ми цветя, ама не рози, защото ти знаеш, че обичам бели хризантеми и даже понякога танцувахме и често бяхме сред приятели. Не ме питаше и за глупави подробности и дати, защото ти помнииш важните, винаги помниш всичко важно. Знам, че беше най-прекрасния слушател и никога не ми се подигра за нищо, просто умееше да уважаваш. Говориш и красиво, по един свой си начин и всеки те разбира, просто защото и ти опитваш да разбереш всеки. За мен ти си толкова мъжествен, фигура на достойнство и чест, на едни забравени човешки добродетели, бе най-достойния в моя свят човек, а аз за теб бях спътник.С теб не търся свобода, не търся бягство, ти не ми ги отнемаш, защото ти си моята свобода. Така те виждах...Такъв те рисувах във фантазиите си и те намирах в един или в друг,  но дали те намерих съвсем истинският и целият, целият да си ти? Незная, но ако бях навярно сега щях да ти кажа всички тези неща.

76 парче от пъзел
България е всичко друго само не и скучна, живея на едно от най-вълнуващите места в Европа. Майната му на стандарта, не ми е мисълта сега за него. Днес случайно се замислих как у нас се реагира при споменаването на определени институции и организации.
Освен, че на нашите географски ширини обичаме много съкращения. Бързам да дам пример. Отваряте някой новинарски сайт и четете заглавията "Комисия към НС...", "БСП обяви...", "ГЕРБ внесоха...", "Приеха ОРП", "НПО..."...бла-бла-бла до утре мога да ги пиша и пиша, главна до главна буква, която освен, че обозначава нещо, от което редовият гражданин трябва да се дистанцира и да не разбира, служи и за ясен показател колко много ни мързи. Мързи ни да мислим най вече, за това, когато ни се каже институция, на пример Президентство, веднага се сещаме само за фронтмена ѝ - президента. Като ни кажат НС (народно събрание) се сещаме за фронтмените на всяка отделна банда изнасяща свое си шоу. Един вид добре се заиграваме на асоциации и няма нужда да сме създатели на играта, играем я повече от прекрасно. 

Но то не е само неприазънта и отявлената капитулация от мисловна дейност,защото като една истинска нация ние имаме почти колективно стадно мислене, не можем да живеем без асоциациите си и без да се асоциираме към нещо или някого. Разбира се си имаме и афинитет към големите групи, защото щом някоя група е малка, то нещо не ѝ е в ред и сигурно смеят да критикуват и да те карат да мислиш, гадост, безсрамници... 

Течението е прекрасно място, но не срещу него, това е прекалено усилие, носим си се по течението, без нужда от напън, без нужда от какъвто и да е план, без нужда дори да погледнеш пред себе си, носим си се по течението и ни е весело. Можем да поглеждаме тъпо и недоумяващо разни ненормалници, които отчаяно плуват в другата посока, но в крайна сметка ще се удавят, ако не във водата, то просто ще ги забравим, ще се удавят във времето. Кой бил искал да се спасява, защо ни е това спасение, ние си се асоциираме, харесваме си големите групи, големите думи и големите ... големи, другото са подробности и усилия. Ей го, докато се ухилиш и 'айде се озъбиш, децата да емигрират, на нас играта ни харесва така.

75 парче от пъзел

   Декември си го представям като месеца за равносметки и ретроспекции, е, тази година все още не ми е такъв. От няколко месеца съм се замислила, че някак без да се усетя успях да стана на почти 27 години, да се омъжа, да се разведа, да срещна друг мъж, с когото да заживея и да родя две деца. Като го погледнеш така сякаш съм свършила доста работа, но реално се чувствам така сякаш живота ми напредва без мен, бърза си, а аз му се противя да го гоня и той ме влачи след себе си. Някак си ме е погълнала вътрешната неудовлетвореност. Постигнах всичко, което съм искала да постигна относно другите, но реално нищо не направих за себе си или поне не направих това, което исках. 30-те чукат на вратата, а това е възрастта, която ме ужасява в момента. Не, че имам план да спра да съществувам, но все пак... И накрая се сетих.
Когато бях малка бях обградена от много и по-възрастни хора от мен - тогава трябваше да съм голяма. Пораствах кротко, компаниите се сменяха и в крайна сметка се оказах със свои връстници те са си възрастни като мен, само дето аз трябваше да си остана голяма без някога да съм била малка. Да, голяма съм още от 16-годишна. Не, че е лошо, но все пак няма как да не се замисля дали именно в най-неподходящия момент няма да реша да съм хлапе, тогава, когато не ми подхожда. Е, тогава....пак ще се оплача.


74 парче от пъзел
Неизречения проблем не е проблем.Всяко премълчано нещо просто не съществува. Можеш да се изпикаеш пред нечия врата, но ако никой не каже, че си ти или че си се изпикал ти на практика не си. Прекрасно доказателство за парадокса в човешката личност. Всеки иска свобода, развитие, обяснява, че е искрен човек, бла-бла-бла. Абсолютно не е вярно. Всички лъжат, всички нараняват, всички лицемерничат и всеки го мързи понякога. Ето изречен проблем. Сега съществува, но си виси в пространството между осмислянето и забвението, т.е. дали ще бъде чут или ще стане бял шум.
Не изречения проблем не е проблем. Не чутия и неповторен проблем не съществува. В която и сфера на живота да погледнем това е факт, щом нещо не се споменава то потъва в паметта на отбрана група хора. То се е случило и сами за себе си всички те знаят, но ако не си признават няма кой да ги осъди, защото няма да има за какво. Невежите са щастливци.
Неизречения проблем не е проблем.



73 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Погледнеш ли огледалото виждаш себе си, обвивката затворила теб, за да може да те види света. Опаковката, която те показва в глобалния хипермаркет, която подлежи на времето, която далеч не те определя, но зависиш от нея. Тя показва намеренията ти, тя докосва другите себеподобни, тя те крие и предпазва, тя те ограничава, тя те окрилява, толкова несъвършена по същество, но толкова значима и нужна. 

Прави ми впечатление, че хората все повече употребяват външността си, експлоатират я по всевъзможни начини, но никога, никога за добро, за всеобщо добро. Та това е единственото нещо, с което се раждаме и, с което ще си умрем, нищо няма да вземем с нас, когато тялото ни остарее и спре да работи, когато се счупи, когато стане непотребно. Грижим се да оцелее по-дълго, да изглежда по-красиво, дори да ни завиждат за него. А то е материя, плът, преходна и просто необходима. Съмнявам се да осъзнаваме какво всъщност може да направи за личността ни. Защото тази обвивка по никакъв начин не влияе на качествата, познанията и уменията на човешкото същество, тя просто е форма, кафез за душата, държи личността ти вътре, за да не се шляе безцелно в пространството. Тялото обаче може да говори, да изразява същността си, да показва човешкото същество вътре в себе си, да помага, да прегръща, да споделя, да бъде теб, не отражение, а теб. Без външността си сме загубени, но и с нея сме обречени, ако станем нейни роби. Лицето, ръцете, краката, торса, те са просто инструмент на една съвършена, единствена и уникална душевност, която може да закърнее в кротко робство на материала или да се извиси загубвайки опаковката си, но оставяйки след себе си делата си. Тялото не ни е дадено да се заробим с него, то е най-могъщият и най-опасният инструмент, който някога може да ни попадне. То не определя същността, тя определя него, то е второстепенен герой в цялата игра на живот, необходимото превозно средство на човешкия дух да се издигне или да изчезне във времето.

72 парче от пъзел
   Никога не съм се влюбвала, не и в онзи смисъл, който струва ми се хората влагат. Била съм готова на всичко за някого, но никога, никога не съм обичала мъж така като обичам всички други хора. Чудех се години наред защо страстта и всичко все утихва при мен ей така изпарява се и сякаш всичко е свършило, защо в началото съм луда и обсебена от някого, а после, когато знам дори защо си повдига пръста на ръката нещата не са като преди.
   Никога не съм се влюбвала, просто се възхищавам. Всеки мъж, към когото някога съм изпитвала силни чувства е правил едно единствено нещо, за да ме получи - впечатлявал ме е с личността си. Наскоро попаднах на цитат за "лудите мъже" онези, които са екстраординарни, които не попадат в клишетата, прочетох я много и много пъти и се замислих. Почти винаги съм избирала такива мъже, другите не ме вдъхновяват, не ме подтикват към еволюция и душевна революция.
    Никога не съм се влюбвала, аз просто губя ума си по някого, който е по-властен, по-красноречив, някой по-различен, някой смел, умен и с усмивка на тийнейджър. Не ме впечатлява нищо друго освен различността на някого и щом го зяпна с любопитство на хлапе вече е ясно, пристрастена съм към този човек. Не аз не се влюбвам, просто се възхищавам, обожавам, стремя се да го достигна да стана като него такава по-висша, да надскоча себе си и обикновените хора. Почти обожествявам мъжа си, защото той толкова се издига в очите ми с изключителните си качества, че ослепявам и оглушавам за всичко друго. Той става цел и смисъл. Да, отдавам се докрай, защото той за мен е кауза.


   Никога не съм се влюбвала, защото никой не ми го е позволявал и не е стигал до край. Когато се възхищавам от някого и съм опиянена от неговото величие аз показвам ужасно различна страна от себе си, просто в стремежа си да израстна и да го настигна ставам неузнаваема. Не ми трябва нищо друго освен той и отношението му към мен, за мен е ужасно важно да уважава стремежите ми и като един верен негов поклонник да получавам награда за преданата си служба. Няма как, когато се опитваш да надскочиш себе си отношението на най-важния ти човек да не може да те събори. О, да, това ме събаря, всяко пренебрежение, всяка подигравка, всяка пропусната добра дума. Не ме плашат изневери и лъжи плаши ме липсата на отношение, защото дори да те излъжат или да ти изневерят е проява на отношение, макар и не добро. То е ответ на усилия или на тяхната липса, но когато няма нищо, нищо,нищо......се плаша, в моя странен свят няма по-страшно нещо от безразличието от всичко друго съм в състояние да извела поуки и изводи, но от него не мога защото няма от какво, няма въз основа на какво. Пренебрежението за мен е наказание, наказание, което смятам за незаслужено след като съм била толкова запленена и отдадена, след като съм показала себе си.
    Никога не съм се влюбвала в онзи смисъл, защото всеки е забравял, че аз просто търся освен неговата божествена осанка, търся и своята награда. Това ме разбива, съкрушава ме и тогава просто ставам ужасна, за да не си личи, че са ме направили на глупачка. Като ранено зверче - ужасно уязвима, но все пак ръмжа по хората, за да не ме довършат...


71 парче от пъзел
Има писма, които човек не знае как да започне, но пък знае какво иска да каже...сега не знам какточно да започна, но пък знам какво искам да напиша. Темата е брутална, реална и не може да се категоризира, защото тя е категория: изневярата.
В последно време сякаш е мода или епидемия (не мога да определя, те двете много си приличат). "Всички изневеряват" го чува може би по-често от "пффф понеделник е пак съм на работа". Познати и колеги си говорят каяк имат много готини жени, но все пак, ако не бяха техните всичко би било идеално, мои приятелки сякаш само търсят повод да изневерят на дългогодишните си партньори, просто заради тръпката, трети се терзаят от изкушенията появили се ненадейно, четвърти вече са изневерили и се измъчват от постъпката си, а пети сякаш го правят за спорта. И не знам кой би могъл да бъде прав, коя съм аз да съдя?
Мъжете казват, че се стремят към "чуждото" просто, защото мъжът имал потребност да сее семе, където свари. Вероятно, не знам, семе нямам и потребност да го пръскам из целия свят също, така, че това е тъмна Индия.
Жените, обаче, те трудно физически изневеряват. Макар във фантазиите си да сме правили всяка една мръсотия с Джони Деп, Вин Дизел, онзи от другия блок, колегата, пича от бара или вокалиста на еди си коя група, на практика не бихме посмели. И все пак "всички изневеряват", един ден пердето пада и тя го прави. Прави го, защото женската логика е в първо лице единствено число, защото ние жените съдим за хората според себе си, защото може би за нас най-страшна е изневярата. Има жени и жени, но наранените, отхвърлените и пренебрегнатите жени си приличат по едно - могат да бъдат безкруполни просто така.
Мои приятелки са ми разказвали как ей така са изневерявали на мъжете си веднъж или два пъти и макар сега да се измъчват жестоко, все пак в онзи момент е имало отмъщение, дори и той да не е разбрал за себе си тя му е отмъстила, вдигнала си е самочувствието и получила онова, което й е било отказвано.
Някои от нас често пазим диети, естествено в името на собственото си самочувствие (за пред хората) и заради мъжете (основната причина). Все пак логиката е проста, ако ти обръщат внимание самочувствието ти получава летящ старт, така, че е ясно кое след кое е. Та диетите са жестоки, свикваш с тях, но все пак това не променя факта, че те лишават от хубави неща, дори и не здравословни. "Е като си на диета не можеш да прочетеш менюто ли" ми е особено любим лаф, и ние жадно четем менюто, докато един ден гладът и себелюбието толкова не надделеят, че не си поръчаме най-мазното, калорично и вкусно нещо. Така е и с изневерите. Зяпаш този или онзи, но с това никому не вредиш, всичко е наред връзката ти е страхотна, получаваш всичко, от което имаш нужда, но с времето или нуждите се увеличават или желанието на партньора ти да ги удовлетвори някак си спада и тогава все по-често обръщаш глава след някого, докато "глада" за внимание и страст не стане толкова ужасяващ, че просто не хванеш най-сладкото и "калорично" същество и не изкунсомирате заедно едно отмъщение.

Не знам жените ли ги мислим погрешно нещата или пък мъжете въобще не се замислят на тази тема. Вероятно всичко тук изглежда злобно, подло и гадно, но си е факт, "гладна мечка хоро не играе".


70 парче от пъзел
"Слушай сърцето си" казват хората, "довери се на себе си", естествено поредната завоалирана истина, по-правилно би било да се казва "прави каквото искаш, каквото желаеш" за какъв вътрешен глас си говорим по дяволите. Единствения вътрешен глас който е ужасно, ужасно силен, и който може да мине въобще за някакъв глас е този на желанието, на поривите да прекрачиш всичко и всички, просто защото искаш нещо. А хората само искаме, това, онова, всичко и всички, никога не е достатъчно, виждаме с очите си, възприемаме с всичките си сетива, изпиваме жадно с очи всяко по-забележително нещо, в погледите ни се чете кога умираме да имаме каквото и да е било. Желанието е непоносимо силно понякога, повече от копнеж е, то те изгаря, просмуква се във всяка фибра на тялото ти, вижда се в очите ти от километри, настанява се в главата ти и не спира да напомня за себе си, става фантазия, става цел, в мислите ти е почти постоянно. Колко пъти сте изпитвали подобно нещо към някого или към нещо, колко пъти сте стъпкали съвест, принципи, морал, любими, само заради неспиращото желание, заради онзи див копнеж, който не иска и не иска да спре?... И все пак няма безкрайни неща или човек издържа или не издържа, или му се поддаваш, оставяш го да те завладее на цяло, получаваш го, имаш го и после разбираш, че не е нищо по-специално, че не е по-различно от всеки друг или от всяко друго. Или пък ако се окажеш твърд човек с воля и успееш да се наситиш на желанието си само от далече, ако успееш да изчакаш да премине първоначалната треска по него, накрая пак излиза че не е било толкова специално и толкова забележително, удивително,невероятно, колкото ти се е струвало, но все пак финалът е невероятен след такава вътрешна борба, ако имаше някакво физическо измерение, бих го сравнила с катерене. Краят е прекрасен защото въпреки желанието си да слезеш и да спреш да се катериш, ти се качваш, в лицето ти духва вятър, поглеждаш надолу и си казваш, че едва ли това е максимума ти, защото може и на по-високо.

Желанието е опасно, желанието е всичко и нищо, то може да ти даде много, но може да ти вземе всичко, грешното желание по неправилното време е способно да те съсипе, стига само да му се поддадеш, както и правилното желание в точното време, ако му устоиш. Едно е важно да знае човек, че желанията са безкрайно много, възможностите са на половина по-малко, а точното време идва три пъти по-рядко. Желанието е изкуството да лавираш между себе си, другите и него, няма начин просто да го пробваш и после да се откажеш, защото всяко действие има равно по сила противодействие.


69 парче от пъзел
Photo by ia.pas / Уловени мигове

Скуката е най-големия враг на връзките. Все по-често си го мисля и се убеждавам, скуката е в основата на всичко, колкото ти е по-тъпо толкова повече глупости мислиш и правиш. Неувереността, съмненията и ревността идват от прекалено голямото количество свободно време, защото просто ти остава време да мислиш за някакви напълно излишни неща.
Странно нещо сме хората защо не може да оползотворим свободното време, за да измислим нещо мило за нашето любимо същество, ами само търсим под вола теле.
Голяма ирония, имаме си мозък, голям мозък и това ни отличава от животните, само дето все забравяме да помислим и да го използваме по предназначение. Ако всички успявахме първо да пoмислим после да изречем, отношенията между човеците щяха да са с една идея по-добри, а ако най-напред се поставияхме на мястото на другия преди да направим, каквото и да е било, всичко щеше да е повече от идеално. Не казвам, че такива хора няма, напротив - хора, които разсъждават и постъпват правилно има, но са все по-малко, а импулсивните глупаци растем прогресивно и смачкваме разсъдливите, не че нещо са ни направили, просто случайност или голямо количество скука, разбира се и около шест тона оправдания.

И вместо да се отдадем на гореизброените си недостатъци е по-добре да се напрегнем да направим нещо интересно, нещо ободряващо. Винаги има лесен път като кажем на онзи, когото най-много обичаме "майната ти", обаче в лесното липсва интересното. 


68 парче от пъзел
"Аз съм българче, обичам наще планини зелени", аз съм българче и умирам от срам като чуя другите българчета. Телевизията често ме провокира, сега пак тя ме провокира, защото вече чак не знам на кой свят живея и каква е тая моя прекрасна родина населена с  малоумници, курви и педерасти. Омръзна ми да слушам колко сме тъпи, до скоро вярвах, че не може да бъде, но с времето се убедих, днес младите хора не са тъпи, те са колосално малоумни.
Гледах преди няколко дни нещо като анкета, която се провеждаше в някакво средно училище, мацките бяха секси, а пичовете с по-малко косми и от мен, обясняваха децата колко са изморени от учене, по 8 часа на ден карали, много домашни и уроци имали, ужас, страхотия. Викам си "баси горките деца, и после някой да ми каже, че българчетата не учели" и тогава журналистката отиде при отличниците (поне те така се представиха) и ги попита кога България се е освободила от турско робство и отличниците НЕ ЗНАЕХА. Разревах се хора, разревах се, защото те не знаеха нещо толкова важно и значимо, но изброяваха песни на Анелия, Камелия, Галена и какви ли не още, а не знаеха кога мястото, в което живеят, онова, в което са се родили, ходят на дискотеки и си слагат изкуствена коса е станало свободно, те дори сметка не си даваха, че ако не беше руско-турската освободителна война сега щяха да ходят с фереджета, щяха да си мечтаят за тази свобода, която имат.
   Склонна съм да обвиня и родителите на децата, защото това е лудост, да не те интересува колко тъпо е детето ти, но определено да ти е важно да му купиш последен модел телефон и нещо като дрехи. Какви да бъдат горките деца, когато ги отглеждат неамбициозни и почти безперспективни любители на гюбеци и бутилки. Как да има детето амбиция да знае или може нещо, когато вижда майка си с 3кг грим как мляска дъвка на някакво кафе, докато баща му окичил ланеца върти волана на някой камион, някъде на майната си, или пък е някой  подтиснат работник, който би жертвал всичкото си време, за да има прехрана.

   Плаче ми се като гледам какво става на вън, защото моето поколение сега възпитава следващото и си спомням, когато аз бях хлапе, знаех какво е християнин и защо българите сме такива, знаех защо на връх Шипка има паметник, знаех какво е бригадир, после като пораснах и станах тийнейджър си спомням как беше въпрос на престиж да знаеш всички столици, как с гордост носех българското знаме, как празнувахме всяка година 03.03, как често вечер по събирания пеехме възрожденски песни, как сме водили спорове на исторически и географски теми. Сега гледам, слушам и само може да ми се плаче. Бог да пази България, някога го казвахме и преди нас са го казвали, а днес тихо си го помисляме, защото някак си съвременната глупост дори Бог изгони от земите ни, от сърцата ни. Как за 10 години успя да изчезне вярата, да умре надеждата и патриотизма, да изгубим историята и жаждата за знание, как и кой го позволи, кой уби духа народен, кой закла така жестоко България?



67 парче от пъзел
Днес си мислих за надеждата, онази най-неизчерпаемата, неуморимата и безсмъртната - надеждата на майката. Сетих се и за Йовков и "По жицата" разказ очевидно тъжен, но разказ, който като го гледаш с други очи става още по-тъжен. Днес цял ден мисля за майките, за онези безименни жени, които се грижат за по-различни деца, такива, които не са като другите. Да я напсуваш суетата малко й е, заради нея някой някога е казал "специални деца" или "различни деца" и като го е казал го е казал със съчувствен тон и натъжени очи на сеирджия, който просто гледа и цъка с език, защото не знае какво друго да стори. А то е толкова просто, нищо не прави, всички деца са различни едно от друго, има руси, чернооки, мургави, къдрави, ниски, срамежливи, глухи, слепи, сакати, бавноразвиващи се...всички обаче са деца и щом някой е решил тях да ги има те са на този свят не да ги гледаме тъпо или тъжно, а просто за да живеят. Да въпросите са неизбежни, зяпането, соченето, коментарите, такива сме хората. Едно дете с увреждане никога не би се присмяло на човек без увреждане, защото е по-различен от него. Знаете ли животът е изненада, никой не се е молил да го получава и никой не е искал да преживява нищо лошо. Животът е изненада  и за да й се насладиш понякога пада голям бой с кого ли не. Да, животът е изненада. 

Никога не съм очаквала, че един ден детето ми няма да чува, не съм го искала, но така се случи. Сега имам супер сила, надявам се и аз не знам вече в какво, но надежда има, дори вече не мечтая за идеалния свят, в който дъщеря ми чува. Все тая е дали ще чува или не, защо знаете ли, тя е дете, тя е човек и това, че не чува с нищо не й отнема правото да я има, правото да е свободна, да е щастлива. Това, че не чува не е дало право на никой да я гледа със съжаление, да й се подиграва, да е груб с нея или да не я иска, това, че не чува не я прави различна, защото ушите не са всичко. Тя има очи, очи на фея от приказка, очи събрали всичката светлина и чистота на света, очи от магия и звезди такива, които като те погледнат стигат право до сърцето ти. Да, такива сме майките на "специалните деца", както обществото ги нарича, изпълнени с надежда и непредубедени. Никога няма да спрем да вярваме, да искаме и да се надяваме, не толкова децата ни да са като другите, колкото да получат нормален и най-вече щастлив живот, като самите себе си.
Времената са вълчи или си сам или движиш с глутница себеподобни, хората са все по-злобни и децата се учат така от малки. Учат се да се делят, да създават малки глутници, също като родителите си, търсят себеподобни. Не са виновни децата, та те са само деца, виновни сме си ние големите, защото възрастните възпитават, а хлапетата подражават. Деца като моето често биват изолирани, просто защото са "различни" някой някога им го е втълпил, някой някога ги е погледнал съчувствено и тези мили дечица, колкото повече растат и колкото повече тъжни погледи срещат толкова повече вярват на това, че са различни. Когато са малки и не осъзнават такива неща, когато не разбират тъпия поглед или цъкането с език тогава само едно надзърване в очите им те праща в орбита, защото по-чиста радост няма.

Днес до мен се спря детенце с Даун погледна ме и ми извика "ей" и така се засмя, че на секундата се ухилих до уши, защото тая чиста усмивка не заслужава съжаление, тя заслужава друга усмивка. Погледнах към майката и тя се усмихваше и някак вътре в мен усетих, че с тази непозната жена си приличаме, някой нарича децата ни "различни", а ние си мечтаем,не да не са различни, а просто да са щастливи.

Страшно е да разбереш, че максимума е достигнат, а нещата все още не са като при другите , даже сигурно е много мъчно , но най-много боли от първия миг, когато разбереш, че детето ти не е като т. нар. "нормални" деца. Болката е толкова дълбока и яростна, че те кара през глава да направиш всичко възможно детето ти да започне да чува, да ходи или каквото е нужно за да има ежедневие и живот като на напълно здрав човек. Каквото и да правиш най-накрая душата преживява катарзис, разбираш, че имаш дете, за което хората казват, че не е като другите, разбираш, че постигайки максимума на усилия и прогрес, все пак детето ще си остане такова и в този момент( поне за мен) надеждата, че дъщеря ми ще се излекува напълно като по чудо просто отстъпи назад. Да искам го, мечтая за това, надявам се и вярвам, че сигурно може да се случи, но не е на дневен ред поне в момента, защото знам, че сега начин няма. Аз я обичам такава каквато е, такава е трябвало да я получа и да я отгледам и именно за това като всяка, всяка друга майка на света, осъзнаваща необратимостта на състоянието на детето си, аз мечтая и се надявам най-много моето момиче да е щастливо, да порасне и да стане достоен човек, да вярва, да има мнение, да има принципи, да бъде силна, да бъде смела, да бъде човек не достоен за съжаление заради "дефекта" си, а достоен за уважение, заради всичко друго, което може.


Хората не стават човеци, защото физически са идеални, човек се става, когато характерът и мирогледа са човешки.


66 парче от пъзел
Посвещаваме живота си на различни цели, преследваме какво ли не, но така или иначе повечето от нас стигат до извода, че не си струва да крачиш сам по пътеките на битието. После си намираме нашия човек, съществото, за което в момента, в който ни прегърне знаем, че е всичко и всички, че той или тя  си ти, въобще достигаме прекрасния делириум на душите, които са се слели, за да се обичат и да се подкрепят. Същинска магия. Година след година омагьосването претърпява метаморфози, любовта пораства, укрепва и накрая узрява и тогава, когато имаме доверие, колкото си искаме виждаме, че пламъкът на началото е угаснал, дивата страст е изтляла и гадния сив навик се е пльоснал до нас. Все така виждаш очите му, прекрасни, близки и отразяващи само тебе, само, че и огледалото те отразява и като дете много му се радваш, като тийнейджър му се възхищаваш, а като пораснеш просто ти служи вярно и по навик. С всичко е така, явно е човешката природа, лошото е, че и хората приемаме по някакъв такъв начин. Отчуждаване, омръзване, доскучаване, как ли не го наричаме, аз му казвам моментът, в който нямаме какво да си кажем. "Не е точният човек" ще кажете, аз пък няма да се съглася, защото колкото и да е точен някой все пак няма как да не го опознаеш до мозъка на костите, няма как да не успееш само по поглед или жест да  не се досетиш какво става с него. Рутината го е направила, може би, всъщност не е  и тя. Работата е там, че в главата ти има поне 100 неща, които можеш да кажеш, на 50 от тях знаеш отговора, 40 няма да са интересни, а останалите 10 ще предизвикат реакция, колкото да не те обиди, че правиш усилие да си говорите.
Комуникацията била важна, трябвало хората да си говорят. Добре, съгласна, ама само, когато има смисъл. Постигнеш ли момента, в който няма какво да си кажете, но все пак ви е хубаво да си помълчите, мисля, че точно тогава връзката е здрава и истинска, защото вече се познавате далеч над физическото ниво, вече сте свързани емоционално, ментално и въобще по всички онези невидими начини, които ти отварят сърцето и умът на другия без нужда от думи.


Възхищавам се на хората, които умеят да говорят малко, защото, колкото по-рядко оставяш думите да се излеят на потоци от устата ти без да са обмислени и изчистени от глупости, толкова повече истина можеш да кажеш и толкова по-лесно можеш да бъдеш разбран, само да има някой, който се е научил да чува малкото и да разбира всичко. Сигурно всеки трябва да бъде така, не случайно по-мъдрите от нас са казали "три пъти мери един път режи".


65 парче от пъзел
Скъпи мъже,
писна ли ви да се чудите какво искат жените...писнало ви е, защото пуснахте слуха, че не сме знаели какво искаме. Хайде сега да ви разкажа. 


Жените искаме нещо толкова просто в нашите очи и толкова сложно във вашите, искаме внимание, ама не да се прибереш и да ме питаш как съм, а да се прибереш с цвете, ако ще и глухарче (напишкано на пролет от кученце) да ме целунеш и да ми кажеш нещо мило "липсваше ми", "колко си красива", "сияеш" или най- обикновеното "как си". Жените искаме романтика и без значение колко корава, силна, груба, брутална и прочее е една жена тя иска романтика, ама не само по празниците или след скандал, а винаги. Не, не е трудно, при все, че мъжете твърдите, че сте по-умни, креативни и мислите по-логично от нас, не не е трудно, защото щом обичаш тази жена нещо трябва да я отличава от другите. Хвани ме за ръка и в най-абсурдния и неочакван момент ме дръпни към теб и нека да потанцуваме с или без музика, просто да сме близко един до друг и да усещам всяко твое издишване по кожата си. Не са нужни пари, за да очароваш жена си, ако не можеш да си позволиш скъпа вечеря, подарък или нещо материално, то красивите гледки са безплатни, просто намери едно по-високо място или една удобна полянка и гледайте облаците, залеза, изгрева, птичките, но преди всичко гледай нея. Жените, които обичате скъпи ми мъже, не са случайни и само с казване не става. Привилегията да ви събира мръсните чорапи и гащи със сигурност не е доказателство за нейната неповторимост и уникалност. Какво толкова та нали не искате да сте като всички, нали не искате да подражавате, ами тогава хвани я тази жена нацелувай я пред всички, погледни я в очите, прегърни я силно и й го кажи. Колкото и да сме сигурни в нещо, колкото и отношението ви на мъжкар и глава на семейството логично да води към факта, че обичате жена си, това не е достатъчно, да доказателство е. Но единственото убедително, достоверно, безкомпромисно доказателство е романтиката. Да мили мъж, ние обичаме любов като на кино и по възможност пред повече хора понякога. Да, обичаме да ни виждат, да ни завиждат с това се храни женското его, а то е минимум 50% от една жена. Не е трудно чисто физически, трудно е на мъжете чисто психически, защото някой някога ви излъга, че да се държиш с жена си като принцеса е все едно да си лакей. Не мили мои само един истински крал знае как да ухажва една принцеса, а лакеят умее само да й угажда. Никоя жена не би искала да гледа властно нас мъжа си, всяка би предпочела да е отдолу докато той я гледа страстно отгоре. Дааааа, гениално просто и вече всички знаят жените искат любов като на кино, ама напълно, напълно истинска любов.

64 парче от пъзел
Когато всяка разумна частица в теб ти казва, че нещо е неразумно и нездравословно- построй си фантазия, ще го видиш от страни и ще се убедиш колко е прав разумът. Не случайно сме надарени и същевременно ощетени с него, той ни пази от грешките на първия порив (онова, на което хората му викат сърце).
Всеки си изживява някоя , тъпа, лигава, безсмислена, странна, ненормална, абсурдна и каква ли още вътрешна дилема или избор , или както и да се казва (индивидуално е, донякъде). Та тези състояния в повечето случаи са свързани с нещо за избиране, разбиране, осъзнаване, неща, които разумът ни от първата секунда е претеглил, премерил, асимилирал и т.н., отговорът е на 101% процента ясен, но първият порив настоява, тръшка се и не спира да пита " и все пак, ами ако е обратното". Знаем си, че не е обратното, че няма как да е обратното, че обратното е грешно, невярно, сбъркано, неподходящо,ненадеждно,нереално, направо едно голямо не, обаче от вътре гложди ли гложди този въпрос, поражда любопитство и тогава идва страшен момент. Момент, в който не застанем ли твърдо зад разума може всичко да падне, да се срути, да ни затрупа, да ни обрече или да ни разбие, защото разумът е този, който чака утре и вярва в утре-то, но не забравя и вчера-та.
Няма как гадния въпрос пораждащ любопитство и съмнение не може просто да виси във въздуха и да се правим, че не го забелязваме и тогава какво?! Ами много просто- фантазирай! Първо фантазията няма как да навреди, ако си я пазим за себе си, второ - фантазирайки виждаме нещата някак си от страни, като на театър и трето - фантазията ще има хубав край, но подчертано измислен, защото ще има милион "ако" , които в реална ситуация никога не биха довели нещо хубаво със себе си. Та така фантазиите са здравословни понякога и показват колко много разумът е прав, защото фантазиите ги построяваме на спомени от нещо видяно или преживяно и няма как намествайки нещо ново на мястото на нещо старо да не се уверим с всичките си сетива, че когато разумът е категоричен всяка съпротива е излишна.


63 парче от пъзел
Обичам българската "смелост, обичам "куража" на народа ни и вроденото чувство за дълг и собственост.  Нямаше как да не споделя цялата тази "обич" щом още от сутринта ме заля смелост на талази от телевизора. Всички са едни смели и силни, карат се по телефона или пред камерата на упранците, страшно е положението, на оръжие сме едва ли не, защото на целокупния български народ взело, че му писнало. А то как му е писнало и да му писва на тоя народ 20 години писване не ни писна. 
Идват избори и отегчения ни народ размахва ядовити юмруци във въздуха, готов да им даде да се разберат веднъж за винаги и всички така добре се разбират, че неграмотните и нарочно безработните, кръвопийците на държавата избират управата. Ей, ама на всеки 4 години такъв урок им даваме, че лошо им става. Седим вкъщи цупим им се, плезим им се, и смело отказваме да дадем гласа си, защото няма за кого, а пък на основните избиратели тъй или иначе не им пука, първо, че не умеят да прочетат за кого гласуват, второ, че за тях няма значение, защото им се плаща да си свършат "тежката" работа- да сложат един хикс на подходящото място. Бедата, обаче е там, че макар и купен вотът им е вот и те имат право да се оплачат от него, а пък ние сърдитите, негласуващите се лишаваме от правото да мрънкаме, но си запазваме правото да издържаме съгласно онези, които ходят до урните.
Минат изборите и дойдат проблемите на първо четене и се почва едно обсъждане по кръчми,  пейки и софри, а какви псувни и гениални планове се чуват, хей ама ние сме българи бе разбираме я смелостта от седнало положение.
Хубаво е казал Ботев: "Какви момци е раждала нашата земя хубава". Раждала ги е "българска майка юнашка", а сега ги ражда кокона със синя прашка. Истината е, че не избираме къде да се родим или при кого, но след време избираме какви да бъдем, само че в основата на избора ни винаги е примера, а в днешно време почти няма хубави примери.
Дали има смисъл да се борим- има, смисъл винаги има. Дали имаме желание - не е сигурно вече, все по-малко оставаме тези, на които ни се занимава с някаква борба срещу нещо си.

Честно казано аз виждам смисъл, не в крещенето на маса по управници, а в децата, защото днешните деца са утрешните възрастни, защото няма как да стане нормален човек от невъзпитан изрод, който не познава елементарно света около себе си. Мисля си, че ключът към хубавото бъдеще са именно децата, ако се погрижим да изградим хора с ценности, с вяра в доброто, обичащи правдата и свободата, хора с идеали, силни и смели, добри и отговорни хора. Такъв трябва да е светът и пак ще има мърша и пак ще има гадост, но въпросът е, че надежда също ще има и тя ще расте с всеки изминал ден.


62 парче от пъзел
Винаги съм казвала, че богатите социални контакти и умението да слушаш хората са най-сигурния ключ към проумяването и опознаването на конкретен човек и човека като цяло. Ако хората ти имат доверие и ти разказват все повече неща от личния им живот придобиваш все по-обхватен поглед и можеш лесно да направиш генерални изводи. 
Тъй като все се делим по полов признак, често пъти липсата на комуникация между двата пола става причина за раздори, скандали, недоразумения и куп неразбории, които разбира се не носят нищо приятно. Така и все не успяваме да комуникираме нормално, дали защото жените все им мрънкаме на мъжете или, защото те все ни игнорират. Вчера обаче разбрах цялата истина, ние толкова много си приличаме и колкото и да ни се иска да сме различни благодарение на вкус или мироглед не си се получава твърде. И как разбрах всичко се чудите, много просто. Вчера си говорих с приятелка  и естествено темата се измести към скучния еднообразен живот на обвързаната от дълго жена , заради мъжът й погълнат от хобито си. Та говорим си ние разказваме си различни ситуации и най-накрая тя ми цитира един негов отговор на нейна реплика. Та той казал:"знам че мислиш че съм виновен, може и да съм, но ми е невъзможно да се почувствам, че съм". Гениално, нали? Нима този израз на себелюбие не е характерен за жените, нима
 ние често не си го мислим и не го правим това. По дяволите ние просто сме еднакви и 

всеки наш упрек към момчето, което сами сме си избрали му се отразява точно така, както и на нас самите би ни се отразил. Извод: щом искаш нещо от него поискай го така, както трябва да се поиска от теб.

61 парче от пъзел


Photo by ia.pas/ Уловени мигове

Красотата винаги е вълнувала хората, тя е стремеж, копнеж, цел, вдъхновение, повод за завист, повод за гордост, повод за войни.
Според мен истински красивото е натуралното, естественото, онова, което не е било докосвано от човек с цел да бъде „разкрасено”. Търсим красотата в симетрията, в правилните форми, в идеалните цветови съчетания, а това е хубост на сила и както е казал народът, „на сила хубост не става”.
Красотата е навсякъде и във всичко, но просто по чисто човешки я изкривяваме през собствената си призма, лепим етикети „грозно” или „красиво”. Непрестанно потъпкваме цялата прелест около нас като я изкривяваме с бетон, метал, асфалт или пък с ботокс, силикон, лещи, екстеншъни. За нас красотата е субективна, защото не умеем да излезем от рамките си на субекти. Ние сме незначителни прашинки във вечността с дребни драми и проблеми, дребни точно колкото нас. Реално, нашето мнение е толкова незначително, колкото сме и ние самите, защото без нас света ще го има, ще има красота и тя ще си хубавее без да я интересува кой я забелязва. 
Красотата е навсякъде и във всичко, можем само да я потърсим, да ѝ се насладим и да въздъхнем с усмивка:”Красота”!


60 парче от пъзел
В последно време съм се умислила и така унесена в собствените си драми стигнах до извода, че понякога нищо не може да ти навреди повече, от колкото да бъдеш себе си. Глупаво звучи и лицемерно, но всъщност май е така. Все ни казват "бъдете себе си", "гордейте се със себе си", чудесно, но все пак това не ни прави по-добри, по-толерантни или по-мили хора, а понякога бъдейки себе си можем да забъркаме такава невероятна каша, в която да пострадат много хора, или дори важни за нас хора. Вярно е, че който не ме харесва може просто да не ме гледа и да не общува с мен, но все пак с времето хората се изродяват по много странни начини. Аз също съм станала различна, сигурно съм станала и по-лоша, но винаги съм вярвала в идеята, че да бъдеш себе си е най-добрата услуга, която можеш да си направиш и е така. Само, че правейки си тази услуга, дали няма опасност да нараним някого, който е важен за нас, който ни е нужен, без който живота ни няма да бъде същият и тогава определено бихме си навредили, защото да загубиш мило и скъпо същество винаги е болезнено и зловредно.
Има загуби и за добро, но има неща, които човек не бива да прави, има моменти, в които в името на някой любим, заради негово добро, трябва да превъзмогнем себе си, защото егоизмът рядко ни прави услуги.


Та според мен наистина бъдейки себе си човек може ужасно много да си навреди, защото не винаги умеем да вземем правилното решение, защото инстинктите и желанията ни понякога биха наранили друг човек  и за това се налага да теглим една майна на Аз-а, в името на Ние-то.


59 парче от пъзел
За пореден път попадам на дискусия за анорексията и просто вече не успях да сдържа гнева и възмущението си. Гняв, защото в името на нищо и никой момичета и жени умират от глад, сякаш отново сме в средновековието, но поне тогава не е имало храна, не е имало информация, не е имало начин. Днес в годините на масовите медии, когато информацията ни залива и ни заспива на лавина, ние знаем, разбираме, но за жалост не осъзнаваме.
 Жените сме роби, но не на еманципацията, а на собствената си глупост, на желанието да сме забелязани, да изглеждаме според някакъв модел, който е абсурден. Самоубиваме се от глад, защото някой някога ни е казал, че сме дебели, а нима да си дебел е лошо, нима да имаш месо по кокалите е срамно, нима целулита е порок. Къде остана здравата мисъл, къде остана желанието за живот, къде е амбицията и силата да се бориш, да се справиш и да се трудиш, за да постигнеш целите си. Нима е по-добре да умреш от глад вместо да се храниш здравословно и да спортуваш, нима мързелът е изход, нима мнението на някой кретен струва цял един живот, нима това мнение си заслужава да се лишиш от всяка радост, която ти е предопределена свисше? Кога болните мозъци взеха да определят мястото ни на този свят и кога толкова оглупяхме, че се отказахме от всичко в името на малък задник и плосък корем? 

 Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света едва ли е предполагал, че един ден красотата ще е толкова мършава, че ще умре от глад. Да, в името на тази измислена красота умират хора. Цялата настръхвам при тази мисъл, гладна смърт и не за ден или два, не за месеци или година, а години, години наред. Някой се бори за спасението на тези заслепени същества и те 10, 15 или 20 години бавно умират, но са "красиви", "слаби" почти като манекенките, които са същите като тях ходещи скелети, умиращи пред олтара на абсурда, защото тази идея не проповядва красота тя проповядва самоубийство, тя заслепява. 
 Не спирам да се питам защо жените. Нима не ни стига еманципацията, за която всеки ден ритаме и се тръшкаме, ами се и нахвърлихме към някакви безумни идеали? Защо е тази лудост, защо има момичета, на които не им се живее и защо, по дяволите, никой не мисли преди да говори? 
 Пубертетът е страшен, той е естествен подбор, защото слабите духом рухват, посредствените тихомълком преминават без особени щети и преимущества, а силните го сгазват, излизат пребити и по-силни. През този период от живота на момичетата новостите са много, страшните сблъсъци са много, промените са много, нервите ни са опънати до край, хормоните бушуват като луди и понякога само една момчешка дума стига, за да те прати за цял живот на дъното, дали с анорексия, дали с булимия, дали с някой див страх, дали с още куп други неща. Но има сила, която може да ни задържи на повърхността, да ни позволи да се преборим с всичко и тази сила са приятелите ни, хората около нас, всички, на които им пука за нас и най-вече ние самите. Пубертетът е осъзнаването, но за жалост малко девойки тогава са толкова зрели. Ако можех да им кажа на всички нещо бих им казала, че животът е дар, личен и единствен. Че никой мъж на този свят не си струва да умреш от глад, заради неговия изкривен идеал, роден от порно списания и лъскави корици. Месото по кокалите не е вредно, целулита не е проказа, мързелът и лесното никога не са решение. Да аз бях пухкав тийнейджър, гладувах, но на време осъзнах , че никой, никой на този свят не заслужава такава жертва преди да съм имала шанса да създам нещо. Никой не може да те категоризира, никой не може да ти налага стандарти, никой не може да ти казва колко килограма ти стоят добре, защото никой няма право да ти отнеме свободата да решаваш, да правиш избор и въобще да бъдеш свободен. Никоя певица, актриса или модел не са заслужили гладната ни смърт, никой мъж лишен от реална преценка не ни заслужава.
 Не е добре, човек да има свръх тегло, но за справянето с него не бива да се вярва на гладуването. Когато килограмите пречат има спорт, който не само ни прави красиви, а ни прави и здрави. 
 Всяко прекалено нещо е зло, а щом се развива в мозъка на жената често е и гибел. 

 Гладът не прави никого красив, той само създава надгробни камъни.


58 парче от пъзел
Няма как животът е лудост и всеки миг е изненада. 
Снощи говорих с приятелка, прекрасно момиче и красива, и умна, но реално качествата ни не са мерило на съдбата ни. Въпреки всяко хубаво нещо у себе си човек преживява лоши и по-лоши моменти и тогава единствения жокер, който ни остава е борбеността, която се подхранва от вярата и стремежите ни. Моята приятелка е попаднала в омагьосан кръг, в който се лута между две крайности, но така или иначе нито една от двете не е добра, те са неподходяща и незадоволителна. Разбрах колко й е трудно да избере, разбрах как сама е затворила всички други пътеки и отказва да погледне в страни, а често пъти решението на проблема не е между две познати неща или човека, а извън кръга около нас. Да, тя се двоуми между двама мъже единият, който я е разочаровал преди и другият, който я разочарова в момента. Според мен решението не е нито при единия, нито при другия. Решението може би в момента е на работа, на разходка или спи, може би сега чете някоя хубава книга или рови в спортни сайтове. 
В същност често пъти не умеем да изберем, защото стартираме с грешните опции, поради навика си да бъдем ограничени в материалния избор. Когато става дума за отношения между хора няма ограничения, защото и хората не си приличат на 100% и това е прекрасното в индивидуалността. Истината е, че за всеки влак си има пътници, стига само влакът да не бърза и да не подминава невзрачните гари, защото може би точно тази незабележителна спирчица е приютила най-точния и подходящ пътник, единственият нужен, за когото пътуването не е просто придвижване, а приключение без край. Да за всеки влак си има пътници, стига да иска влакът да спре и да ги изчака.


Един живот не стрига за много неща, но е достатъчен за да успееш поне малко да се насладиш на огромна част от изненадите му само не трябва да си ограничаваш опциите, а просто да ги потърсиш и да обърнеш внимание на всяка, защото заради това ги има.


57 парче от пъзел
Случи се така, че преди няколко дни пак получих пристъп на ревност, разбира се казах всичко на моето момче и разбира се той ме разби. 
Той е прям, дори болезнено прям, но честно казано на всяка жена това й трябва. Един мъж, който умее да ти каже истината, да те приземи и да те накара да помислиш е много по-здравословен от мъж, който те изпраща в облаците, за да може да си прави каквото иска на земята. 

В крайна сметка разбрах колко глупаво съм се държала с моето момче, съжалих жестоко, но след като толкова пъти съм се извинявала се замислих има ли смисъл да го правя за пореден път или по-добре да се опитам да променя нещата. Тогава дойде и другият въпрос дали е добре да признаеш вината си пред него с извинения или да замълчиш и да признаеш пред себе си и да я приемеш. Да се почувстваш и ти толкова обидена от стореното, че да ти се прииска да се извиниш сама на себе си, да се постараеш да не го правиш повече просто, за да не нараняваш теб самата пак. Хората правим най-лесно нещо за себе си, в името на собствения ни комфорт, именно за това трябва да влезем в обувките на другите, да признаем пред себе си вината ни, да я приемем цялата и в крайна сметка дори и да не се извиним да сме го преживели, да сме го усетили, да ни е заболяло, за да можем никога вече да не се държим така. Трудно е да бъдеш на мястото на другия, трудно е да прецениш какво е за секунди (обикновено ни трябва време да поразмислим) така, че неизменно ще нараним, ще засегнем, но въпросът е да заслужим отново доверието, което сме имали и да не допускаме да го загубим отново. За щастие в повечето случаи нашите момчета са благосклонни към глупавите ни грешки и ни дават шанс след шанс, защото знаят колко много възможности им даваме и ние, за щастие истинските връзки са компромис и търпение и за щастието всичко това си струва.


56 парче от пъзел

"Мъжете имат хобита, а жените - не, за това жените имат вътрешен свят"  казва Кристоф Магнусон в "Мъжка забавачка". И е прав, безкрайно е прав, ние имаме нашият прекрасен свят, населен с мистика, романтика и красота, в него живеят нашите страхове, надежди и мечти. И в нашият свят управлява кралица, нейно величество любовта, обличаме я като във филм, дава ме й маниери на драматична актриса, а един от любимите ни образи е тя облечена в бяла рокля, с прекрасен букет в ръка и реже сметанова торта, да - булката и сватбата са едни от любимите не фантастични образи. Обаче светът е друг, обаче мъжът има хобита и все по-рядко той пада на едно коляно с пръстен в ръка и нежни думи на уста. 
Отживелица ли е бракът и въобще нужен ли е той за любовта, или просто не умеем да поемаме отговорности, страхуваме се от обвързването между два подписа.
Всяко момиче иска сватба, всяко момиче мечтае за цялата тържественост и романтика на денят, във който тя е център на внимание, денят, във който един мъж й обещава, че тя ще е всичко на този свят за него и целият свят и цялата любов ще носят нейното име. Ще бъде прекрасна с бялата рокля. ще крачи между воали, брокат и стъклени камъчета, ще горят свещи, ще звучат най-нежните мелодии, ще звънят чашите с шампанско в чест на нейната любов. 
Това обаче не е бракът, защото, когато гостите уморени си тръгнат, а влюбените се приберат с усмивки, когато всички заспят и се събудят на другият ден по обед и няма украси, народ и наздравици, когато се озърнат и видят че всичко е като преди тогава може би започва всичко. Събуждаш се и вече си госпожа, до теб е твоят господин, а в холът е цял куп подаръци. Още има еуфория, още има блясък и възбуда в сърцата, а от рафта кротко ви гледа едно малко документче, а на него пише "брачно свидетелство". Минават дните, сватбата е само прекрасен спомен на DVD, вие сте същите като от преди бракът, обаче малкото документче ви гледа все същото. 
Мисля, че то е страшното, поне в моят свят. Била съм омъжена, получих сватбата си, макар да не беше като приказка и всичко свърши съвсем като в сериял, с драма, със сълзи, с обиди, със сочене с пръст, с обвинения, лъжи и скандали. Да, документчето води до това, да запомниш не само момента, когато стана госпожа, а и моментът, в който нарушихте заедно обещанията си. 
Основен довод срещу бракът е разводът, защо ли, защото времето ни направи черногледи, направи ни невярващи, направи ни предпазливи, очакващи само най-най-лошото, защото така е по-безопасно, днешното време просто ни направи саможиви черногледци. Истината, обаче за провалените бракове, според мен е прибързването. Почти всяка двойка, която се разделя е бързала, измислила си е причина да сключи брак, но след време причината не е била достатъчна, защото причината не е било желанието ти да остарееш с конкретния човек, въпреки всичко и всички, била е само онази причина, която с времето губи своето основание заедно с първоначалната еуфория и страст и тогава виждаш само четирите стени на домът ви, космите в носа на мъжа ти и малкото документче. Тези неща те дразнят неистово, започваш да ги мразиш, започват да ти доскучават и бягаш от тях, не искаш да ги виждаш, не искаш да знаеш за тях и накрая просто ги изоставяш. Да и тогава бракът е мъртъв, започва разводът, боли и се чудиш, защо се е случило всичко.
          Основен довод в полза на съжителството без брак е разводът, защото него там го няма, няма документи, няма съдилища, няма "излишни пари на вятъра", но болка има. Сега съм омъжена без брак и чувството е съвсем друго, няма я заплахата на малката хартия, която да ти припомни, че ти пред закона обеща да обичаш и, ако посмееш да се отречеш ще трябва да си платиш за адвокат. 
Истината е по средата, няма как да си за или против бракът, ти или ставаш за брак или не ставаш, или гледаш на брачното свидетелство като на заплашително парче хартия или просто като на парче хартия. Истината е в намеренията, в желанието и в чувствата, истината е в характерите на хората, защото аз се чувствам по-комфортно така, имам моята тайна вратичка, тя е там и винаги мога да си тръгна, но мога и да видя как през нея си тръгва той. Смисълът на вратичката е там, че тя е като предупредителен знак "внимание други опасности по пътя") тя изход и за двамата, изход през, който минаваш безплатно, изход, който винаги е отключен, но все пак, ако живеете заедно със или без документ, вратичката винаги я има. Ако обаче живеете заедно, със или без документ, е важно да го има желанието и намерението, че това е твоят човек, че няма друг и няма смисъл от други, че да остарееш с него е въпрос на привилегия и чест, че този човек, въпреки недостатъците си ти е достатъчен, че искаш него. Не е важен подписът, партито, пожеланията, важни са делата, важни сте вие самите и със или без да сте обещали на държавата, че ще сте семейство е важно да имате намерението и желанието да обичате, да го правите от сърце. Непредвидени обстоятелства винаги е възможно да се появят и все пак именно за това я има вратичката, просто въпросът е дали ще си платиш с пари на излизане или ще пренесеш куфарите през нея безплатно, но и в двата случая има болка, която в крайна сметка остава накрая.

Да обичаш не е лесно, да обещаеш, че ще обичаш не е далновидно и все пак важното е да се отдадеш на този, който мислиш, че заслужава, а как ще свърши всичко... и без това никой не знае.


55 парче от пъзел

   Днес често срещано явление по социалните мрежи и по улиците са девойки с изкривени лица намазани с около килограм грим. Вече всяко второ момиче може да бъде наречено „кифла”  и под това не се разбира, че се грижи за външния си вид, а че прекалява със старанието си да изглежда перфектно според  някакви критерии. Това явление до голяма степен ми напомня на художественото изкуство, от красивите балерини на Дега някога, днес се е стигнало до култувите картини на Пикасо. Естетиката в днешно време е изкривена като лицето на мадама от поп-фолк клуб и всичко е заради стремежът към оригиналност и уникалност. „Смърт на естетиката” казва проф. Валентин Ангелов. Живеем в ново време и реалността е ненужна, защо да се пресъздава нещо видимо и с просто око, от там, защо жените да изглеждат естествени след като всички знаят как изглежда това. Нека има грим, с килограми, нека почти няма дрехи, защо е това въображение, то изисква усилие.
          В 21 век са важни две неща да не се полага излишно усилие и все пак да бъдем уникални. А на каква цена? Тъжно е да видиш девойка с къса пола, която гази в преспи сняг и не я е грижа, че ще се разболее, за нея е важно безупречният й грим и коса да са идеални.
        Не знам кой измисли стандарта за прекалено слабите, прекалено разсъблечените и прекалено гримираните жени, но понякога си мисля, че това е поредната женска идея. Жените искаме да можем всичко, искаме да бъдем всичко, искаме всичко, но нима някой е способен на това? Такова нещо може да стори само супер героиня от комикс или митологично създание. Но къде са те днес, днес такива няма и ето намери се начин, роди се кифлата. Тя е добре въоръжена и маскирана, има три килограма силикон в тялото си, килограм грим по лицето си, придвижва се на 15 см токчета и е облечена със специален костюм от дантела, еластични материи и тюл. Кифлата е нещо средно между сладко кексче и хищен звяр, леопардовите шарки предупреждават, че срещу теб не стои случаен човек, тя е кифла има силиконови устни и знае как да ги използва.

                Не съм убедена, че мъжете харесват това, а се твърди, че това е с цел да ги впечатли. Всъщност мисля, че това е поредния опит на жената да отгатне мисълтта на мъжа, какво харесва, какво търси, какво иска. Опита е несполучлив, защото искрено се съмнявам, че след 20 години кифлата ще е все така пухкава, топла и ароматна, като току-що изпечен сладкиш. Тогава тя ще е стара, смачкана и студена, а пекарната ще си работи, ще се изпичат нови кифли и корасани, земята пак ще се върти  и дано при едно от завъртанията й ценостите пак да си дойдат по местата.


55 парче от пъзел

   Днес често срещано явление по социалните мрежи и по улиците са девойки с изкривени лица намазани с около килограм грим. Вече всяко второ момиче може да бъде наречено „кифла”  и под това не се разбира, че се грижи за външния си вид, а че прекалява със старанието си да изглежда перфектно според  някакви критерии. Това явление до голяма степен ми напомня на художественото изкуство, от красивите балерини на Дега някога, днес се е стигнало до култувите картини на Пикасо. Естетиката в днешно време е изкривена като лицето на мадама от поп-фолк клуб и всичко е заради стремежът към оригиналност и уникалност. „Смърт на естетиката” казва проф. Валентин Ангелов. Живеем в ново време и реалността е ненужна, защо да се пресъздава нещо видимо и с просто око, от там, защо жените да изглеждат естествени след като всички знаят как изглежда това. Нека има грим, с килограми, нека почти няма дрехи, защо е това въображение, то изисква усилие.
          В 21 век са важни две неща да не се полага излишно усилие и все пак да бъдем уникални. А на каква цена? Тъжно е да видиш девойка с къса пола, която гази в преспи сняг и не я е грижа, че ще се разболее, за нея е важно безупречният й грим и коса да са идеални.
        Не знам кой измисли стандарта за прекалено слабите, прекалено разсъблечените и прекалено гримираните жени, но понякога си мисля, че това е поредната женска идея. Жените искаме да можем всичко, искаме да бъдем всичко, искаме всичко, но нима някой е способен на това? Такова нещо може да стори само супер героиня от комикс или митологично създание. Но къде са те днес, днес такива няма и ето намери се начин, роди се кифлата. Тя е добре въоръжена и маскирана, има три килограма силикон в тялото си, килограм грим по лицето си, придвижва се на 15 см токчета и е облечена със специален костюм от дантела, еластични материи и тюл. Кифлата е нещо средно между сладко кексче и хищен звяр, леопардовите шарки предупреждават, че срещу теб не стои случаен човек, тя е кифла има силиконови устни и знае как да ги използва.

                Не съм убедена, че мъжете харесват това, а се твърди, че това е с цел да ги впечатли. Всъщност мисля, че това е поредния опит на жената да отгатне мисълтта на мъжа, какво харесва, какво търси, какво иска. Опита е несполучлив, защото искрено се съмнявам, че след 20 години кифлата ще е все така пухкава, топла и ароматна, като току-що изпечен сладкиш. Тогава тя ще е стара, смачкана и студена, а пекарната ще си работи, ще се изпичат нови кифли и корасани, земята пак ще се върти  и дано при едно от завъртанията й ценостите пак да си дойдат по местата.



54 парче от пъзел
А днес съм хейтър, днес някак съм ядосана от сутринта и съм напълно права за яда си. Станах рано още и слънцето не се беше показало хубаво. Направих закуска за бебето, направих си кафе, влезнах в нет-а и нищо ми нямаше, тогава пуснах телевизора и ето ме час по-късно бясна, нервна и сърдита. Тези хора от екрана някак много добре успяват да ти натрапят едни гадни чувства и заради тия гадни чувства сме такова гадно, тъпо, смотано племе. Обясняват ти, че си беден, че всеки си прави квото иска с теб, а ти само му пускаш бюлетината, че те смятат за тъп, че ще продължават да те доят, че си грозен, че си дебел, че си некадърен, че не ти е мястото тук. Трябва да подаваш документи, да мрът гори за хартия, защото всички са олигофрени и на всеки тъпанар му трябва по един лист минимум, за да си вдигне ръката, да я сложи на мишката да щракне 2 пъти да се прозее три пъти, да пръдне и да си почеше задника. Мястото ли ененормално, хората ли за нищо не стават? Омръзна ми вече, всеки ден листи, бележки, документи, институции, медии, педераси, кретени, кифли...я да се гръмнете дружно! Живота не е лош, защо някой иска да ми го вкара в лайната, защо ви е да ме правите лайно. Не искам да се оставям на тая паплач да ми казва какво да правя, не искам да съм поредната муцуна от опашката пред някой смотан кабинет, не искам да съм поредната гладна жена, не искам да съм ядосана...защо не се гръмнат дружно? Как може някой да си въобразява, че е редно да се разпорежда с всичко и всички и как може някой друг да си въобразява, че някой има право да се разпорежда с него!
Стресът го измислиха, за да умираме по-лесно, защото той стана моден и е в дъното на всеки проблем. Имате запек- стрес, боли ви глава- стрес, накуцвате с левия крак- стрес, дебела сте- стрес, мършава сте- стрес, грозна сте- стрес, живеете -стрес. Толкова сме стреснати, че няма вече на къде е как да не се гътнеш с кеф, или по-скоро със стрес. И понеже е модерно да си стреснат, а пък то не става съвсем от воле, та затова има медии. Пускаш си телевизора и ти казват, че яйцата струват майка си и баща си и почваме да се вайкаме "и ся кво ше прайм за Велик ден", е как какво ще правим, няма да ядем яйца, да си ги папкат щастливите кокошки, щастливите им собственици и щастливите нещастници по веригата. Сменяш канала и що да видиш, поредната мърша ти се надува с дълъг бедър, малък задник и плосък корем и ти се натрапва, че си дебела, че си грозна, че нямаш два пръста грим по лицето, че не си фйешън , че не си достатъчно тъпа, защото знаеш на кой континент е Андора. Ама моля ви се имало идеал за красота, къде е тоя идеал бе, покажете ми я да я видя, как ражда деца, мие чинии, простира дрехи, чисти, готви, грижи се за децата, моля държа да видя идеала. И за кого е идеал, за жените? А кой го е измислил този идеал...педалите и жените? Пука му на хетеросексуалния мъж как изглеждаш без дрехи...и все пак целта оправдава средствата, то не всеки иска връзка някои виждат щастието си единствено между краката си, което не е лошо, но не виждам защо някой трябва постоянно да ти го натрапва. Честно не ми пука как пеят чалгарките по цици, по прашки, по тампони, по превръзки....никак не ме интересува, преди поне се опитваха да гледат умно, сега вече имат откровено тъпи погледи и как да ми е идеал, заради телата и лицата ли...е колкото и да я бива пластичната хирургия гравитацията е старо куче и си знае работата. Не може заради издяланите девойки някой да се опитва да ме кара да се чувствам като аутсайдер, вън от "идеали" и клишета. Айде да сте живи и здрави, ама ми писна просто някой от нас са родени, за да носят задници и да не им стърчат кокалите. 

И...спираме телевизора, тръгваме по задачи първа спирка детската градина. Значи трябва да се донесе бележка за преглед, бележка за отсъствие, бележка за бележката и също още една бележка и това по възможност всеки месец, защото в общината им останали празни шкафове и се чудят с какво да ги запълнят, а пък и тея родители ква друга работа имат освен да висят пред кабинетите на семейните лекари. Ей тва е мисъл за обществото, да му запълним времето да не му е скучно, пък и ако всеки е пред кабинета на лекаря спокойно ще изгради имунитет към всеки познат на земята вирус.  След като най-после се набутваш в кабинета и лекарят те гледа с изтощени очи, вероятно те вижда и двойно, но все пак решава да ти каже, че понеже съдбата те е ощетила от нещо, държавата можела да те обезщети. "Е, че това е супер, и какво да направя?" логично си питаш, за да знаеш каква е процедурата, защото процедура винаги има. "Амии - замисля се ДжиПи-то- отиваш еди-къде си, подаваш еди-какво си, после другаде отиваш и друго подаваш, връщаш се при мен давам ти бележка, после другаде отиваш и там да подадеш нещо си, за да изчакаш 2-3 месеца и после да подадеш още работи и да те прегледат, или поне да те забележат, че фигурираш в стаята и тогава събираш всички документи и ги подаваш при социалните, където ги събират, дават ти друг един лист и след месец ти казват дали ще вземеш нещо и накрая след още 2-3 месеца си получаваш обезщетението". "Добре" - казваш и си тръгваш, вървиш и си мислиш кое е по-нелепо: факта, че има мрежи и компютри и все пак трябва да умре поне едно дърво за хартия, за да получиш нещо, което ти се полага или факта, че лекарите ги занимават с документи и после те са виновни, че не могат да си свършат работата, чак се чудиш, кое е по-важното аз или три листа хартия. 
Прибираш и не искаш телевизия, не искаш и хора да гледаш, защото от сутринта са ти обяснили, че те пращат в лайната, там ще си стоиш и ще умреш от стрес. Е хванете ме разходете ще кажа аз писна ми да скачам по чужда тояга, жалко, че нямам моя да я подам и да ме хване, който иска.
Днес съм хейтър, стреснат хейтър, мисля си, че вече е време да си остана просто нагъл хейтър и като не ми харесва нещо да искам и да се опитвам да го променя...писна ми от волско бездушие и търпение и да съм говедо не съм тъп добитък все пак.


53 парче от пъзел
Увереността е едно от най-важните качества, които трябва да изградим, за да бъде битието ни успешно. Уверените хора просперират, справят се по-лесно с всичко и въобще яхват смело живота. Обаче, за да постигнем това освен, че трябва да сме наистина способни и добри в това, което правим имаме нужда и от подкрепа, подкрепа, чиято сила има значение за нас. Трябва ни някой, на когото истински вярваме, знаем, че няма излишно да ни поласкае или пък нарочно да ни подреже крилата.
В Библията е казано, че блажени са вярващите, аз обаче си мисля, че блажени са тези, в които някой вярва. Да ти повярват, да прегърнат идеите ти, да научиш някого на нещо е сила, която се крие у всеки, но не всеки смее да я извади на яве. А тя трябва да бъде видяна, защото всеки е уникален, всеки гледа през своите очи, усеща през своите сетива и е обогатяващо хората да погледнат света от неговата гледна точка. Все пак, ако повече се разбираха хората по между си, ако повече споделяхме и бяхме по-малко загадъчни за другите животът би бил в пъти по-добър и лесен и едва ли някой щеше да може да говори вместо нас. 
Как, обаче да привлечем важните ни хора на наша страна, първо можем да им демонстрираме възможностите си, без страх от присмех и провал, а да направим най-най-доброто нещо от себе си. Ако сме способни наистина вече сме получили тяхната подкрепа, т.е. важното е първо на първо сами да си повярваме, да се убедим, че "да, аз ставам и няма какво да ме спре да получа това, което искам". Щом знаем за себе си, че няма какво да ни спре от тук нататък ни остава само да приемем подкрепата, която ни се предлага. Няма смисъл от гордост има смисъл само от благодарност, защото това е единствената отплата за доверието, да бъдем благодарни и никога да не го забравяме. 
Прекрасно е в живота си да имаш хора, които ти вярват толкова безрезервно, които не биха те изоставили, които въпреки всичко ти казват, че си страхотна, че ще се справиш, че всяка спънка е просто стъпало по-нагоре. Незаменими са онези мили същества, които не задават въпроси, когато ти е криво заради лошо решение, а просто застават до теб, усмихват ти се, хващат те за ръка и виждаш, че в очите им, ти вече си стълбичка по-нагоре. Това са хората, без които трудно бихме могли да продължим по пътя, те са редом с нас, предлагат рамо безрезервно, и ни изпращат до там където всичко изглежда гладко и слънчево, за да продължим смело напред и, когато хоризонта отново притъмнее там ще има някой друг, който като види как куцаме ще ни хване за ръка, защото чете в очите ни колко много си вярваме, колко сме уверени и знае, знае, че няма да предадем доверието му, а ще бъдем благодарни. 
    Нека не забравяме тези хора, макар пътя ни да не е един и същ вървим по паралелни пътеки и някъде можем да ги видим паднали по лице с блеснали от увереност очи не е редно да ги подминем, а да им повярваме, да подадем ръка, за да могат и те да стигнат до мечтата си. Не е нужен излишен героизъм, ако видим, че техните крачки са по-големи и силни от нашите нека не спъваме другите, а просто да ги изправим на крака, понякога това е ужасно много, защото прав човек може да вдигне смело поглед нагоре, там където е мечтата му, да протегне ръка и да я хване.

Да вярваш в някого е добродетел, а да вярват в теб е истинско щастие.


52 парче от пъзел
От малко неща се срамувам, малко неща в мен истински ме дразнят, малко неща в себе си искам да променя едно от тези неща е мързелът. Вбесявам се на себе си, вбесявам се на другите, вбесявам се на всичко живо, което дреме и просто чака времето да отмине. Лесно е така и е приятно да не правиш нищо, просто да отброяваш някакви отрязъци от време седейки си вкъщи на топличко и приятничко. 
А той мързелът е толкова зловреден, води до най-тъпото нещо, което ежедневно правим- да не направим нещо до край или по-зле нищо да не правим. Когато видя, че на вън е тъмно а вкъщи нищо не съм докоснала и денят ей така без да ме забележи се е изтъркалял покрай мен се ядосвам от сърце на себе си, че съм го допуснала как е възможно сам човек да си прави нещата така, че да мине тихомълком през времето. Прекалено малка част от него е за мен и винаги съм искала да я озаря цялата, да бъда забелязана, да покажа, че съм тук, че съм била тук и че, мамка му, нещо съм направила, че не ми е било дадено това късче време ей така. Всеки ден намирам вдъхновение във всеки и във всичко и всеки ден в главата ми се изрежда цяла тирада от думи подходящи за едно или за друго, но мързелът ме тръшва, извръща ми погледа от монитора и клавиатурата и мислите горките правят два-три напразни кръга и си тръгват след като не им обръщам внимание. И така хубави думи просто изчезват, донякъде умни заключения се изпаряват, а мечтата ми някак избледнява и накрая ще прилича на снимка в рамка на секцията, имало я е, помня я, но вече не усещам същото като тогава.

Не мога и не искам да дам тази мечта заради единия мързел и днес една мисъл ме разтърси, изкара ме от мързела и сега умирам да напиша всичко за всички. "Простотията, мързелът и завистта убиват вдъхновението в България..." Камен Донев. Това изречение хвана всичките им идеи опра пистолет в слепоочията им и аз видях как ги губя просто защото пътя от дивана до компютърът е цели 2 крачки. Стига с тая леност, тя не приспиват само мен, сякаш целият ни народ български се е понесъл в тази омая и има само песни, танци и пълни чаши другото върви от само себе си и ей така времето си подминава без дори да се впечатли. Аз отказвам да се хипнотизирам от мързела! Хей, тук съм и смятам всички да видят това, а ти?!

51 парче от пъзел

   Отдавна обещах да напиша нещо и за парите. Колкото и да не обичам темата тя е почти неизбежна, рано или късно връзките падат в калта като жертва на тези жизнено важни хартийки. Без пари уви не се живее, всичко, което ни е нужно, за да оцелеем се купува с тях и макар парите да не са всичко са важни. Те не могат да купят щастие или любов, но пък без храна едва ли можеше да оцелееш само на емоции повече от 40 дни. Та като цяло няма смисъл да обяснявам колко много парите са важни просто, за да съществуваме. След като парите са ни необходими ние работим за тях, меко казано завъртаме най-хубавите си години около тях, за да може на стари години пак за тях да мислим (поне в България е така). Така и така финансите са ни ежедневие ние няма как да не ги вмъкнем във връзката си особено, когато живеем с половинката си, придобиваме нещо като семеен бюджет и се справяме с него. Рядко двамата партньори допринасят еднакво за този бюджет, в повечето случаи, но не във всички, мъжете носят по-голямата част, а жените имат моменти, в които не могат да внесат и стотинка в него. Трябва ли да има равноправие, когато си говорим за пари? Може би да, и все пак на мен ми е по-логично да е все тая. Няма смисъл да си мерим заплатите, защото макар и по-ниско платени жените правим други неща, които мъжете така или иначе не желаят да правят: готвим, чистим, перем, подреждаме, грижим се за децата, пазаруваме (не само дрехи и обувки) и въобще поемаме всичко вкъщи, логично за това не получаваме награда, защото вероятно е наше рождено и изконно право. Както и да е, без заяждане мога само да кажа, че положението е напълно справедливо, защото макар да не попълваме еднакво бюджета с моето момче аз един вид се отплащам на семейството с други разни неща и далеч не е лошо, че се иска помощ и за тях понякога, все пак и нашите батерийки се изчерпват. Мисълта ми беше следната няма значение кой колко дава във хартийки важното е да има равновесие в отношенията все пак животът е толкова непредсказуем, че едва ли някой може смело да гарантира, че след 5 години нещата ще бъдат същите. Жени, не губете само уважението си заради по-малката заплата, вие си заработвате всичко с гледането на децата, вкусни манджи и изчистен дом. Няма смисъл от дребнавост, макар понякога в пристъп на яд да се получават такива гафове, не си струва да си ги слагаме на сърцето и все пак, ако става често как да ги контрираме вече е ясно. 
Някога жената е била безправна и привилегия и задължение за мъжът е било да се грижи за нея по всякакъв начин. Толстой казва, че жената е нямала права, защото е нямала образование, сега всички сме образовани, амбицирани, с права, задължения и самочувствие, но понякога трябва да пренебрегнем за малко едно от тези неща, за да бъдем и с любимия си. 

Няма смисъл от караниците за пари, вашият човек ви оценява просто понякога забравя, изпуска някое необмислено изречение и тъй като казаната дума е хвърлен камък няма как да върне времето назад. Не му се сърдете, усмихнете му се и му кажете, че наполовина толкова вкусна вечеря като тази във фурната струва 20-30 лева в ресторанта. Не се заяждайте, не търсете обидата в думите му, ние жените по-добре от всеки знаем какво е да говориш без да мислиш. Търсете себе си в него така най-лесно бихте го разбрали, че и той е човек, просто вместо да му напомните стари грешки, припомнете му защо ви обича.



50 парче от пъзел
От едно известно време наблюдавам и се чудя защо жените са злопаметни. Всяка от нас може да ти каже колко е плакала за нещо, как еди си кога, някой си нещо й е направил. Носим драмите в душата си и при първа възможност ги вадим като коз, умело ги използваме във всяка ситуация. Обаче като трупаме всичко това на кого правим услуга и въобще какво си мислим, че правим?
Винаги съм харесвала приказката, че човек не трябва да съжалява за минали неща, за изречени думи и за нещо, което вече не може да си върне. Тогава според моята логика защо да се закопаваме излишно със стари драми. Мъжете лъжели, нека лъжат, мъжете ни наранявали, нека ни нараняват, мъжете ни разплаквали, нека ни разплакват... щом го позволяваме. Станалото станало, само че животът продължава напред и единствената полза от злополучното минало е поуката, човек да може да си извади изводите, да си направи простата сметка, да си каже майната му и от там нататък просто да внимава. 
Често говоря за миналото си, аз си го харесвам, но се улавям, че доста рядко и пред значително малко хора споменавам лошите неща, тях съм си ги окачила като обеци на ухото, а хубавите и весели моменти, тях ги споменавам често, защото ме зареждат с усмивки, защото радостните неща не бива да се забравят. 

Стига с тази злоба, стига с припомнянето на стари болки, никой няма да разбере кога колко ви е било кофти, всяко зло е за добро и всяко зло е ред в книгата с похвали и оплаквания на живота ни. Ако сме съвестни стопани на съдбите си следва да избягваме оплакванията, а похвалите са стимулът за това. Хора, просто кажете "майната му" случило се е, не позволявайте да се случи пак. Живейте за този миг, защото може би точно той е вашият. Вярвайте в себе си, вярвайте си сами, защото никой не преживява нещата като вас, защото всеки има своята памет и болка, своите надежди и мечти. Всяко припомнено зло е стъпка назад, посрещнете настоящето може би там е реваншът на съдбата.


49 парче от пъзел

 Днес в България е тъжен ден 08.02.2012, днес е ден на траур, днес едни хора с мъка гледат към порутените си от наводнението домове, а други със сълзи на очи осъзнават, че са загубили близък. Да, днес в България е черен ден. Упреците са отправени, обстоятелствата, както винаги, са не изяснени. Аз мога да кажа само едно ... да почиват в мир жертвите.
 Днес в България е тъжен ден, но в моето сърце е весел и светъл. Днес о8.02 мама им рожден ден. Някак си макар и събитията ужасно много исках да напиша нещо за нея. Мама късно я оцених, чак когато съм далече от нея, чак, когато не живеем заедно. Горда съм с нея и съм й толкова благодарна за всичко, на което ме научи. Тя ме направи борец, тя ме направи силна, тя ми помогна да посрещна първият и всеки следващ удар на живот, без думи, просто с пример. Никоя нейна дума не може да се измери с това, което ми е показвала, защото тя никога нищо не скри от мен. Да аз не живеех в розов детски свят, мама ми показа животът такъв какъвто е. Научи ме да оценям всяко нещо, но да знам, че най-скъпото са твоите хора, онези, на които казваш всичко и които дори и да плачат с теб заедно с теб излизат от трудностите. Мама е борец, мама е силна, мама е смел човек, защото ме отгледа и възпита в едни много трудни време за нашето семейство. 
 Когато бях по-малка често я упреквах, че все е недоволна от мен, но така тя изгради амбицията ми и създаде у мен една стена, която рядко някое разочарование може да събори. Получих от майка ми ценен урок, че дори и да ти се плаче не е срамно да се разплачеш, не е срамно, когато паднеш първо да седнеш преди да се изправиш, но е срамно, ако се откажеш съвсем. 
 Вчера тя ми каза: "ако паднеш- стани, ще боли, но ще мине". Защото тя е онзи човек, който вижда всеки знак във всяко нещо и мен така ме научи и аз сега така правя, защото, когато всичко е заминало на майната си, понякога единственото упование ти остават знаците. 
 Съжалявам за всяка грозна дума към нея, съжалявам за всеки крясък и всяко пренебрежение, но аз съм такава, защото мама така ме научи. 

 Обичам те, мамо!


1 парче от пъзел
Времето е хубаво, студено и бяло и никак не го е и грижа на кого какво му има и май дори не трябва, то си е красиво и студено, а някъде там има някои си хора, като мен, мрънкащи и недоволни. Гонят ни призраци, проекция на собствените ни страхове, които ни изпълват и пораждат гадната несигурност запълваща цялото пространство от тук до небето и обратно, от мен до теб и пак обратно. От време на време в цялата бъркотия се чува нещастният писък на едно закъсняло извинение, а то горкото, е толкова бегло и ефирно, че току се е появило и вече го няма и дори в крайна сметка изречено, то е само временно и доста неискрено или пресилено. То не притежава свойството да е осмислено докрай, то е като конвулсия или тик, идва за малко, променя пейзажа, но идеята си остава същата..., а на вънка нека си вали, баце.

2 парче от пъзел
Дали не е бялото най-самотния цвят, не е ли то онова чистото и невинното, лишено от крещяща индивидуалност? Не е....бялото е събрало в себе си всички цветове на земята, събрало ги е и ги е пречистило до такова съвършенство, че те всички са забравили егоцентричността си, отдали са се на това сливане и всички заедно заслепяват със своята обикновенност и чистота.
И снега е бял и гушка цялата земя, или поне пространството около мен ... Дави сивотата на злобния бетон в неподражаемата си свежест и искреност...Не, не дъжда измива душите, а снега ги пречиства и сплотява. Целия хаос от цветове, като пера на папагал лутащи се между стените на града сякаш са събрани, завъртени в бясна центрофуга и кича се е стопил, превърнал се е в бял сняг. Тихо се сипе и, ако нямахме толкова черно в душите си никога не би ни хрумнало да се страхуваме от белотата и да я превръщаме в сив проблем, сив колкото всеки друг ден. 
Поне за минута ...слушам тишината, която прави снега и с широко отворени очи жадно поглъщам чистотата на удавения в белота бетонов ад...сега, в тази минута, всичко е синтезирано и преработено.


3 парче от пъзел
Нетърпението е изгаряща лавина, всепоглъщаща зараза, която бавно пропълзява по цялото същество и накрая бързо и трайно завладява. Сковава всичко като лед и изгаря със силата на треска. Полудели от нетърпение и възбуда се лутаме около си като пеперуди край лампа, блъскаме се злобно и упорито без да съзнаваме, че накрая това ще ни унищожи. Нетърпението... онова, което е източник на постоянни грешки, на сбъркани преценки,на нереални и недействителни постъпки, постъпки лишени от логика и водени само от страстта тресяща все повече и повече....ставаш Мечо Пух, искаш, искаш, колкото повече толкова повече, колкото по-бързо толкова по-бързо, веднага ... бързаш, не мислиш, препуска пулса, очите се въртят, ръцете леко потръпват, пръстите се свиват и разпускат в нервни конвулсии, а желанието е ламя...СПРИ...не бързай да преминеш през живота, не е толкова дълъг.



4 парче от пъзел

Нежността на споделената ласка...най-после след толкова дни на чакане и имаме нашите мигове. Ако можеше само да счупя всеки часовник на света и повече да няма време, което да ни притиска, дни, които да ни разделят и нощи, които да са толкова самотни....Няма да мисля за самотата сега, защото ти си тук и имаме нежността на споделеното, на всяко едно мило споделено нещо, било то допир, поглед, целувка, ритниче на едно мъничко краче, творението на нашата любов. Да сантиментално е, но имаме право на това, какво като някой казва, че е лиготия, нека е лиготия, само, че е най-скъпата, прекрасна и щастлива лиготия на света. Не мога да откъсна очи от теб и всеки допир е тъй чакан и желан ... топя се като мъглата под слънцето и както снощи всички километри се стапяха и стапяха, за да можем сега да сме заедно...какво като е Коледа, празника у нас е на любовта.



5 парче от пъзел

Още един календар в коша за боклук, още един куп спомени в съзнанието и една доволна усмивка от безвазвратно отминалото време. 
2010 за някои може да не е била нищо не обичайно, но в моя свят беше покъртителна, годината, която започна с една спотаена любов и завърши с коронясване на нашето истинско щастие. 2010 не е просто спомен, а следа, траен белег, който се появи, за да ми покаже, че няма само черно и само бяло и, че като смесиш двата цвята не става сиво, а шарено, великолепно шарено на сърчица. 2010 беше равносметка на грешките и тържество на извлечениете поуки. 2010 беше велика, шеметна и вълшебна, пожелавам на всички да изпитат тази година това, което и аз през миналата, да удариш дъното и да изплуваш на повърхността и след това да се устремиш към върховете заедно с някой, който си заслужава всичко. Болката има цена, тя е прелюдия, а към какво всеки сам си знае, въпросът е колко ти стиска.
Обичам те, Кет!




6 парче от пъзел

Вчера беше осми март, едни го познават като ден на жената и под това разбират всичко от женски пол от пъпчивата лигла на 13 до баба й, други мислят, че е ден на мама, а трети имат идея, но не със съвсем ясна концепция. Всъщност няма значение кой ще празнува и без това на нашите географски ширини празници нито липсват, нито някой се отказва от празнуването. Може да живеем в мизерия, но винаги има повод да се празнува. Не е лошо, не може само да се мисли за проблеми. Та мисълта ми беше за явлението, което се наблюдава масово по осми март. Плъзват всевъзможни надъхващи текстове за величието на жената, за нейната сила, за нейната независимост, страшно е чак, четеш и потреперваш от моща на това митично създание обладало роклите и полите по света. Еманципация до шия и смелост, колкото си щеш. Днес обаче е девети март и се чудех къде ти е жено смелостта и независимостта на този ден. Ако спукаш гума шофирайки еманципирано, или нещо под капака на колата ти издава странен шум, ще вземеш ли смелостта и феминизма си, за да го поправиш? Ако трябва да си нацепиш дърва или да пренесеш вкъщи новичкия гардероб със силата на еманципираните си мускули ли ще го направиш? А когато ти се плаче и се чувстваш сама, когато целият свят те дразни и ти пречи и имаш нужда от закрила пак ли независимостта ти ще те прегърне или ще си поревеш на нейното рамо? Стига глупости...Мъжете са силни и жените са силни. Преди време на 08.03 се говореше за мама и за жените с почит и обич като създанията дали ни живот, онези които очакват мъжът си у дома с отворени обятия и топла манджа, жената беше романтичен образ, а сега е супер герой, голяма гордост няма що. Защо ви е тази еманципация, защо е цялото това делене, кой плачел и кой не, не сълзите определят силата, духовна или физическа, определят я постъпките. Стремежът към това едните да са по-велики е толкова тъп и смешен, че скоро си мисля, че ще се изврати до толкова, че на 8ми март ловът на мъже с огнестрелно оръжие ще е част от празничната традиция. Замислете се това не е"Фермата", няма смисъл от мотото "всички са равни, а някои са по-равни" , няма смисъл от тази надпревара, никой не ни подценява освен ние самите. Вярваш ли в себе си и постигаш ли целите си не е нужна еманципация, нужно е само разбирателство и уважение, няма хора, които могат да правят всичко, за това до всеки успял мъж има една жена и до всяка успяла жена има един подкрепящ я мъж. 
"Осми март е ден на мама,но с какво да я даря, та за грижата голяма аз да й благодаря..." 


7 парче от пъзел

Кой с кого ще си направи по-голям майтап...Дали природата ще ни изгаври или ние сами ще се застреля ме. Като нормално човешко същество следя новините и събитията по света. Япония, технологичното и икономическото чудо на съвременния свят преживява апакалипсис, все едно планената ни написа бележка: "каквото и да правите никога няма да сте по-велики от мен". Но с присъщата простотия на човешкото същество Обединените нации (кой ги знае от какво са обединени) се втурнаха през глава не да помогнат на япоинците да спасят света от ядрена катастрофа, а в купом хукнаха пак към паричките. Либия ли, прекрасно петно на картата, сигурна съм че голяма част от света дори не ги знае и къде са, но давай да им пускаме бомби. Те хората имат вътрешни конфликти, ама какъв конфликт е това без целия свят да си навре наглата муцуна там. Нищо не е в състояние да вразуми алчните, лакомите и глупавите. Бедствия, война, и после някой го бил предсказал, да бе, сигурно. Предсказанията не са повод сами да си съсипваме и без това съсипаната планета. ама тя защо ни е, на Луната хората купуват ли купуват парцели, ще си я колонизираме, скоро може там атмосферните условия да са по-добри, пък и без гравитация изглежда голям купон, а и със скафандри няма да има дебели, грозни, с пъпки, без пъпки с дълги крака или с големи цици. Каква прелест всички ще сме цилиндрички бели човечета еднакви външно и вътрешно, уформени по калъп и наказани за грандоманията си.
Жал ми е за децата, всички онези душици възпитани да мятат буклуци наред, да считат че насилието разрешава проблема и че, каквото и да става навсякъде по света, българина трябва да пее и да пие, да е на масата, да щрака с пръсти и "ебал съм го утрето сега нали ми е гот". Света се пука по шевовете от злоба, а ние пием ли пием.
Глупаво е човечеството, като започнеш от пластмасовата чашка за кафе изхвърлена на улицата и стигнеш до последната война, всичко се прави от мързел и алчност.
Ограничени, ама по цялата глава, такива люде дърпат конците на световния театър. Само едно мога да им пожелая с парите да си купят здраве, чист въздух и истинска храна, да си купят още спокойствие, мир и свобода.


8 парче от пъзел

Човек не може да твърди, че познава друг, защото всички идеално познаваме своята представа за някого, но да не забравяме, че това е просто представа основаваща се на нещо реално. Реката може да изглежда дълбока, но като нагазиш да е едва до коленете ти, ето така представата, основана на реалното, може да бъде напълно погрешна...Иска ми се реката да е дълбока, защото като паднеш няма как да си разбиеш главата в някой камък... И макар идеално да знам, че всеки си изгражда представи за другите, аз все пак посмях да си помисля, че те познавам, а то няма как да стане, няма как да познаваш чувствата и вътрешния свят на някого, просто, защото той е вътре и е личен...Той е личното пространство, в което не бива да се навлиза, но въпреки всичко аз правя и правя опити да се намърдам там, където е безбожно тъмно...А лошото на тъмнината е, че не знаеш точно какво срещаш и намираш, защото мислейки си че излизаш от там със съкровище можеш да отвориш кутията на Пандора и да пуснеш най-ужасните гадове. Изобщо вътрешният свят на хората е нещо страшно, като да дразниш някое животно, може да се превърне в игра; може и да се превърне в тичане към болницата...Обаче едно мъдро животно беше казало, че лютата рана заздравява, но лошата дума не се забравя, е тука е разликата, че играейки си с огъня на някого може да ти пострада душата или гордостта и тогава ще видиш, че сам себе си не познаваш, а просто представата за себе си...като при другите хора, просто сменяш гледната точка.


9 парче от пъзел
photo by ia.pas / Уловени мигове
До моето вдъхновение...
     Адресът на всяко красиво, сантиментално и романтично нещо, което се ражда в главата ми е твоето сърце и ти. Може ли просто ей така човек да започне и да излее всичко... А и как се изказва всичко като дори не мога да си го представя, просто няма картина на толкова голямо нещо във въображението ми. 
Просто исках да ти обясня какво крия в думичките "обичам те". Там съм сложила благодарност към цялото ти разбиране към мен, към всеки път, когато с усмивка посрещаш поредното избухване, поредната параноя, поредната истерия или поредната порция лудост; как с няколко думи ме успокояваш и ме караш да забравя всичко; как ме измъкна от гадното място където бях затънала; как ми върна надеждата; как събра счупените ми мечти и отново ми ги върна; как ми даваш сила да се боря с всичко; как ми помагаш да вярвам в себе си; как ме правиш по-уравновесена; как вечер ме прегръщаш и заспивам заобиколен от любов. В баналното "обичам те" съм скрила радостта от всяка среща и неземното усещане на твоите устни върху моите,чувството от топлия допир на ръцете ти по лицето и тялото ми, блясъка в очите ти и вярата ми в теб...  Всъщност казвайки ти, че те обичам ти казвам всичко това, казвам ти колко много се радвам, че те има, колко много смисъл в живота ми донесе и как правиш всеки ден усмихнат, как въпреки всеки километър мога да те усетя до мен, как не спирам да се надявам, да те чакам и не спирам да искам да остарея с теб...беше ми обещал, че ще стане, а аз ти вярвам...
Трябваше да видя себе си от страни и да проумея много, но този път дано съм го запомнила
10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1 ..............




10 парче от пъзел

Страшно нещо е гордостта човешка, страшно и понякога много глупаво. Всеки я има и при всеки почти е много и това е единственото невидимо нещо, което боли ужасно много. Лошото е, че с годините тя расте реципрочно на морала...драма кой ви заговорил за морал...всъщност хубаво е понякога човек да може да се спира сам, но често пъти именно гордостта е тази, която прерязва спирачки на здравия разум и морала. Майната му на морала тази дума казана от мен звучи смешно, реално и за здрав разум да говоря не е много подходящо, но него все пак го притежавам в по-голямо количество. 
Провокирана от поредната вечер, в която си скъсвам нервите за глупости се замислих, не е ли понякога гордостта нещото, което може да съсипе всичко и да спре развитието на човек, не може ли човек просто да я изхвърли и да се доверява на инстинктите си.
Гордостта или егото е някакъв странен автомат, който регистрира най-малкото отклонение и се включва на секундата, мен лично ме кара да ставам зла и хаплива, ужасна и то с най-любимите ми хора...защо точно с тях, може би, защото очаквам от тях да знаят всичко за мен, а те длъжни ли са, не удрям ли така тяхното его? Ужас едва не получих тик при мисълта, че нечия гордост може да е по-голяма или по-важна от моята... Ето седя и ги пиша тези неща и през цялото време се изкушавам да обобщя, че тези качества са универсални, а всъщност едва ли, реално има много добри хора, хора готови винаги да пренебрегнат собствените си спирачки и да се втурнат през глава да помогнат на някого или просто да се съгласят и нагодят към него...може би така е по-добре, иначе как бихме живяли в свят пълен с лидери? 
Снощи открих нещо страхотно, разярена и за пореден път почти разплакана от яд излязох на терасата, запалих цигара, и без сама да се насъсквам и озлобявам срещу нещото, което ме ядоса, преброих до 10, не мислех за яда си и изведнъж всичко се промени, успокоих се размислих трезво и цялата ярост породена от факта, че някой посмя да ме удари по гордостта изчезна и просто си казах "голяма работа". Е докато преудолея синдрома на вечно правия човек и човека с голямата гордост доста пъти ще броя до 10 и силно ще спомогна в развитието на тютюневата индустрия, но в крайна сметка по-добре пушейки да се ъпгрейдваме отколкото просто да пушим. И по-добре да си кажем "голяма работа" отколкото да се превръща всичко в голяма работа...Добре е човек да не се взема много на сериозно и без това има достатъчно сериозни неща.


11 парче от пъзел 

Самотата е всепоглъщаща и адски мощна, обгръща ме още щом затворя вратата след теб...завладява ме толкова силно и ме разтърсва до основи, да, прави ме слаба, прави ме безразлична, изтощена и тъжна. Меко казано просто ме смазва и остава жалка пепел, бледа сянка на нещо, което някога беше силна жена...не, не ти взимаш силите, не ти, аз сама се предавам, защото съм свикнала да бъда до силен мъж, мъж, който ме закриля, който прави всичко, за който сякаш аз съм всичко. Като Дороти от Оз имам си червени, лачени, вълшебни обувлки и мога всичко с тях, а когато не съм с тях съм малка гадна лигла захвърлена на майната си сама и смешна. Това ли обикна в мен, аз не бях такава, дали те разочаровам...никаква идея си нямам, но знам със сигурност, че разочаровам себе си, не знам кога започнах да предпочитам най-лесното и да отказвам да се ангажирам, с каквото и да е. Спуснах се по скапаното течени и си шавам като тъпа риба, зяпам послучшно и не ми хрумва да спра...Женски приоритет или просто изгодна позиция, има ли значение всъщност, има значение само това, че осъзнатата и признатата грешка струва точно толкова, колкото пясък в пустиня, но поправената грешка е друго нещо ... и може би вместо всички тези думички би било по-добре просто да стана и да правя, каквото си искам, както си искам и, когато си поискам, та реално човек може всичко, зависи от мотивацията, интелекта и желанието ;)

12 парче от пъзел

Обичам спомена за хубавите неща, нещата запечатали се дълбоко, дълбоко в теб...ароматът на въздуха в 5 часа сутринта, първите лъчи на слънцето, цигарата по среднощ, милувката на вятъра по лицето, прегръдката на някого, когото обичаш. Затваряш очи и го изпитваш отново и отново, предаваш се в ръцете на илюзията, понасяш се по въздуха и летиш там, където трябва,усещаш с всяко едно от сетивата си, в стомаха пърхат пеперуди и ето я и нея, без да искаш се усмихваш на хубавия спомен.
Помниш ли вкуса на водата, когато беше дете и се прибираше явкъщи след цял ден игри, помниш ли аромата на нафта рано сутрин, когато пътуваш къде ли не, помниш ли първата усмивка на слънцето рано сутрин докато сърцето ти пулсираше заедно с ритъма на влака, равен и бърз, нежна прохлада и ослепяващ блясък от релсите леко те гъделичка по почернялото от слънцето лице, помниш ли комфорта на любимото ти някога заведение, помниш ли целувката на възлюбеното ти същество, помниш ли каквто е да те гушне, да те погали по косата, да заспиш на гърдите му още докато говориш, защото знаеш, че там е най-сигурното място. Аз ги помня и само да реша ги преживявам отново. Мисля, че това прави хората силни, способността да преживяват нещата и да ги усещат, да скриват емоцията в себе си, и щом им се прииска, да затворят очи и да се отдадат на симфония от спомени и усещания.
Така и ще направя...затварям очи...


Парче от пъзел 13
    В очите ми прелива светлина, в главата ми пърхат много мисли, усмивка гали устните ми, а мечтите кротко са ме обгърнали. 
Някога, когато бях дете мечтаех за живот, който да е уникален и незабравим и някой ден някой да каже "тя живя"...Не предполагах, че и сама ще съм способна да си го помисля, не предполагах, че нещо толкова лишено от конкретика може да се осъществи. Не вярвах, че на 24 очите ми ще преливат от светлина, ще мога да се усмихвам истински. Не можех да си представя, че майка на две деца може да си остане дете и все още да мисли за глупости, че може да преживява такива вълнения и трепети, че може да се усмихне на живота си доволна и да си каже: "Давай, изненадай ме, знам, че имаш още хубави неща за мен, ще ти платя със сълзи".
   Сега вярвам, виждам, чувствам и благодаря на всеки изпречил се пред мен, на всеки направил крачка редом с мен, на всеки държал ръката ми, когато ме е било страх и на всеки, който с готовност ми е предлагал рамо, за да си поплача.
     Годините, колкото и малко да са отминалите, ми помогнаха да разбера, че съм имала много приятели и всеки е дал по нещо за мен, както и аз за него, че с някои сега не сме толкова близки, че с други макар да се виждаме рядко си знаем, че можем да си разчитаме и, че с трети макар и на далеч все още предчувстваме телефонното обаждане секунди преди да звънне телефона, а после говорим с часове. Радвам се, че днес не успях да измисля 5 неща за to do list, защото явно някои сме правили всичко, което сме искали, защото сме имали смелост или просто е имало кой да ни държи ръката, когато ни е било страх.
      Повечето сте далече, чуваме се рядко, но често сте в мислите ми и завинаги живеете в спомените ми, защото без много от вас тях нямаше да ги има, без много от вас нямаше да науча всичко, което знам. А колко сте много, надявам се да усетя поне по една усмивка от всеки, който се е разпознал тук. Благодаря ви още веднъж, че заедно изградихме по един толкова страхотен живот, който на всичкото отгоре е едва в началото си. Пак ще го напиша, благодаря, за всеки укор, за всяка забележка, за всеки опит да ми се попречи, да, благодаря и на вас, които някога сте заставали на пътя ми, защото именно вие ме направихте толкова твърдоглаво и безобразно обичащо себе си същество, защото стремежът ви да ме стъпчете ми помогна да ви сгазя (останаха няколко драскотини, но тях си ги пазя те все още ме учат на много), защото моето самочувствие е ваше дело, защото побеждавайки ви вдигах глава гордо и все още го правя. Как да ви мразя, няма смисъл, та от вас получих толкова много.
   Благодаря на всички вас, които оставихте по един автограф в живота ми. И макар сега да намерих някой, който сякаш винаги е знаел всичко за мен и може всякак да ме накара да се усмихвам, някой, който е моето сърце извън тялото ми, някой който мога да нарека ТОЙ, защото е един единствен, та въпреки това всеки от вас значи много за мен.
Сърце, като мрежичка за пазаруване, има място за всички ви :)))


14 парче от пъзел

Често пъти жените са поставени пред хиляди неща, между които трябва да изберат и често пъти мъжете ни е подиграват че използваме "може би" вместо "да" или "не". Такива сме колебливи, объркани и сложни, не сме лесни за разбиране, но както казвам в това ни е чарът. Един от най-сериозните избори пред порасналата жена е семейството или кариерата. В днешни дни е толкова лесно и ясно, на първо място е работата, защото положението е такова, леко страшно, безпарично и чак критично. Мама трябва да работи, за да може всички да са щастливи, за да стигат паричките у дома и да няма нервни хора. Да, лесно и логично, но се чудя не е ли и мъничко трагично. В името на благополучието да пренебрегваме домовете и децата си. Живота е труден това е ясно, не е и никак лесно да седиш вкъщи и бавно и сигурно да затъпяваш, но реално не е ли това призванието на жената, нали заради това раждаме, нали заради това ни наричат домакини?!


Чувала съм много жени да въздишат защо не могат да си седят вкъщи и да си гледат децата и домакинството, а съпругът да работи и всичко да е наред, нещо като американски сериал. Да би било хубаво, може би, но пък няма ли тези жени да полудеят от скука, да дотегнат на мъжете си, та по този начин се отричаш от социалния си живот, затваряш се в кухнята и кутийката наречена дом става твоята истинска крепост, започваш да мислиш глупости, полудяваш от ревност и в крайна сметка сама си набиваш в главата колко ти е зле докато чистиш и готвиш и лев не изкарваш. Да де, така е, ама реално, ако мама не чисти и не готви кой тогава, и това не е лесно и от това има нужда, не може всеки да има страхотен занаят, някой трябва да се занимава и с гадните неща и тогава, не отбягваме ли домакинстването като професия просто защото е трудно и скучно да се посветиш на памперсите и препаратите за чистене? Не е ли еманципацията хитра маневра към по-лесното. Тук бих могла да бъда парирана, че всяка работеща майка е малко или много домакиня, и тя пере, и тя готви, и тя чисти. Да но няма време в сряда да забърка кекс или крем-карамел, нито пък някоя сложна манджа от чужденеция, има време за сърмички от магазина за готова храна и салатка  от печени чушки от буркан, за десерт - сладолед или рулце от супера. И сега кое е по-егоистично аромата от микровълновата или топлата фурна и къкрещата манджа на котлона? Аз лично като един пълен егоист и нарцис искам да работя, защо ли, защото съм социален тип, защото обичам да говоря с хората, да срещам хора, защото не съм изживяла някои неща, защото живота ми препусна бързо в една посока, а аз го приемам като най-най-розовата сладкарница на света и искам да опитам от всичко по малко или по много. 


15 парче от пъзел

      Всички сме романтици и романтика дебне от всякъде. Колкото и някой да го е яд да си признае, истината е такава. Лошото е единствено това, че се шири едно масово и досадно схващане за романтиката, а то реално, това явление никъде не е дефинирано в розово на сърчица и гълъбчета. Романтиката всъщност е всяко мило и приятно нещо, което правиш за сепциалния ти човек, за човек, който обичаш, харесваш или по някакъв начин възприемаш като твой партьор ( в настоящето или за в бъдеще). Тя е самият акт на внимание и на специално отношение, а как ще бъде то изразено има начин единствено за получателя й, защото романтиката се схваща различно от всеки. 
Няма смисъл да я обличаме в дантела и шоколад, романтиката може да е в латекс и с камшик в ръка, стига това да е страхотно за любимото същество. 
Сега някак е масова идеята за безразборния секс, не е лошо  в търсене на половинката да си доставяш удоволствие, но няма смисъл твърдението, че романтиката е умряла или, че не вярваш в нея, това е като да стреляш срещу огледало на стената, отсреща ще те гледа един по-изкривен образ, но пак ще си е твоят. Не виждам смисъл в това криене, голяма работа като сме романтични, голяма работа като се влюбваме, рано или късно всички го правят, но май за повечето хора е голяма работа, когато ги наранят. Реално, не си струва в и без това краткия живот да се понася страдание, но искаме ли или не притежаваме подсъзнание, което често ни кара да допускаме грешки и се стига до ситуации, в които оставаме с пръст в уста и с някоя друга бойна рана. Не е фатално въпрос на желание е човек да го преодолее.
Вече не вярвам, че има хора, които не са романтични, познавам много и различни мъже и жени и всеки от тях  е правил нещо романтично за някого, но просто, защото в жеста е нямало някое червено сърчице не се е възприемал за романтичен. Дрън-дрън, та нима не е романтично да пиете вино и да ядете портокали или да се обадиш и да честитиш свети Валентин на някого, след като дори не харесваш този празник, или да намажеш филия с лютеница за него просто, защото знаеш, че той обича такава филия, или пък да събудиш любимо същество посреднощ само, за да чуеш как е, без "обичам те" и без "липсваш ми", нима не е романтичен изгревът рано сутрин докато се въргаляш без дрехи в леглото с някой, на когото държиш, нима не е романтично просто да хванеш ръката й и да й се усмихнеш. Всичко може да е романтично и всичко е - стига само да показва колко специален за теб е някой. Романтиката не е в цветята, плюшките и сърчицата, тя е във всеки жест, който показва, че точно на този човек държиш, че точно този човек ти се иска да гушкаш нощем и точно на този човек искаш последно да кажеш лека нощ.
Стига само да бъде превъзмогнат страха от болката и всеки би намерил своята половинка дали от първия или от сто и първия път, но накрая всеки ритник от съдбата ще си е струвал.

16 парче от пъзел

    "Мила, родино, ти си земен рай"...моля ви, някой да ме убеди в това, аз вече нямам сили сама да го правя. Морето е бардак, София е гето, Планината е пустош. Къде е тоя рай, бе хора? Сърцата ни са празни като джобовете на повечето българи, душите ни са бедни като домовете в България. Ние сме просто глутница обезумели същества, побъркани от недоимък, завист и бюрокрация. Изливаме отровни сълзи и купища злоба ежеминутно и вече никой не го е грижа за "наще планини зелени", за "тихия бял Дунав", за "равнините набраздени с наший плуг". Няма плуг, той е счупен или е предаден за скраб, Дунав отдавна не е бял, а планините само те са си останали зелени, защото хората са прогонени от там от най-страшния звяр - бедността. 
Какво е останало от Велика България, къде са мечтите на Левски и Ботев, къде са Каравеловите идеали и защо труповете тъй храбро бранеха Балкана? Защо живеем в тоя ужас и на това ли ни научи историята? Да бъдем скотове, да търпим, да бъдем продажници и да търсим евтина сензация, да бъдем тъпи кукли без амбиции и без идеи, да бъдем жалко, малко стадо овце, на където тръгне един, другите след него, та дори и в пропастта. 
Хора, ако някой може, кажете ми защо да я обичам, защо да искам да остана тук, защо на територията на тази прекрасна природа се е заселила най-смахнатата държава. Защо тук децата нямат значение, защо тук никой няма закрила, защо никой не знае какви ги върши, защо няма координация, защо сме никои, защо важи само законът на парите, защо, защо убиваме България?

17 парче от пъзел

    Днес си мисля, че сме много странни същества и без да хвърлям обвинения само към един директно си нападам всички, защото всички сме еднакво лоши, защото всички сме достатъчно смотани, за да нараняваме хората, които обичаме. Дори не разбирам защо го правим, или пък защо накрая сме наранени след като тъй или иначе все някой ден обичните ни ще се издънят с нещо, а и ние пред тях. Просто не схващам цялата логика с болката, тя защо е, защо трябва да я има причинена от някой толкова скъп? За да можем дори и на него да не се доверим, за да можем да имаме едно наум...на мен пък ми писна да внимавам, писна ми и някой да ме наранява, писна ми да съм последния тъпак на земята, който иска да угоди на всеки и да има мир и любов...Я майната ви. Не съм длъжна, след като може да реши, че не му пука за нищо, че е по-добре да се правим на мазохисти и да живеем в интернет, след като толкова много неща са без значение. Писна ми да кръжа в нечия орбита опитвайки се еднакво да осветя живота му. Писна ми, и все пак ще продължа да съм такава, защото вярвам, че не трябва някой да ме наранява, че не трябва да караме хората, които обичаме да страдат, че понякога с точно определен някой трябва да си мерим приказките, защото не всеки е дебилски спокоен, не всеки е имунизиран срещу всичко и, защото на някои идиоти като мен са им останали чувства и емоции. Майната й на индивидуалността, майната й на цялата гордост, не е страшно да отвръщаш подобаващо на направеното ти добро, колкото и тъпо и достойно само за простосмъртен да ти се вижда, не е опасно да го направиш, ако си решил, че някой си струва да е с теб.

18 парче от пъзел

   Дали един ден любовта просто облича скучна униформа и захвърля шарените романтични дрехи или всяка двойка сама е стилист на визията на чувствата си? Задавала съм си този въпрос и все си мисля, че всеки сам кове съдбата си и всеки само избира облеклото на връзката си. Може би наистина един ден страстта изстива и остава жар, която кротко си тлее и чака едно добро духане. При повечето хора е така, дори съм чувала често началото на връзката да се определя като "романтичен период" или нещо от сорта, но реално за какви преиоди си говорим, всичко може да е страхотно през цялото време. Разбирам да ме мързи да измия чиниите, да пусна прахосмукачката или някоя подобна злободневна тъпотия, но да ме мързи да доставя удоволствие на този, когото обичам, струва ми се доста глупаво. Не е идеята за ежедневни лиготии, но пък нещо мило от време на време си е прекрасно, все пак щом в началото може защо да не е така през цялото време. Лично за себе си знам, че трудно мога да се уморя да виждам припламващата радост в очите му или пък онази тънка усмивка, която се появява на устните му, когато е наистина доволен, невероятно е да знам, че аз съм причината за нея.  Да любовта в една връзка е често повтарящ се факт, константа, но един ден се превръща в клише, а от там в променлива и с две думи това е краят. Хубавите неща трябва да се заслужат, трябва да се бориш за тях, за да ги получиш, но и за да ги задържиш. Не може това да се приема за даденост, не може просто да му се усмихваме без да полагаме грижи то да расте и да се развива. И едно цвете по празниците далеч не е смисъла на грижата за любовта, не е и нещо скъпо и огромно. Грижата за любовта е важно да се усети от любимия човек, да му покажеш, че да, това е твоя човек, че го обичаш и че заслужава безпричинно да получава приятни изживявания, безразборно да се усмихва и да се радва на теб и на всичко хубаво, да вижда, че помниш нещо от миналото ви, да разбира, че просто ти пука за връзката ви, защото тя е важна за теб. Простички и елементарни неща, които направени за човека до теб дори не биха следвали да са усилие, а нещо много хубаво и приятно, нещо, което теб те радва почти толкова, колкото би зарадвало и него. За това толкова връзки умират, защото позволяваме на любовта да облича скучни дрехи, връчваме й униформа и я приемаме за даденост, реално решавайки, че не искаш да и сам трябва ясно да разбереш, че ти идва още една грижа на главата, грижа, която ти прави живота по-хубав, а престоя вкъщи по-приятен. Просто е до безобразие, един нищо и никакъв избор, но като всеки такъв водещ със себе си права и задължения. Избираш си, това е, сам или някого, да завъртиш света си около себе си или около себе си и още някой. След това имаш право на истинско щастие, такова, каквото си избереш и си създадеш.

19 парче от пъзел 

Покажи ми как се диша, покажи ми как не се греши, как да не бъда себе си без да се променям, покажи ми жестокостта на себелюбието. Покажи ми как да съм дебил - непукист, научи ме, научи ме да не боли, научи ме да не казвам "аз", научи ме да съм дебелокожа, покажи ми как да бъда ръб. Научи ме, покажи ми, но нека си остана същата, просто да не чувствам, да не плача, някак си да спра, но и да продължавам, ако не можеш просто стой до мен, дръж ми ръката здраво и нежно, пази я, поне тя да не се нарани, поне ти не ме карай да страдам. Нека има чиста злоба, нека ни обгражда безпричинен гняв, нека да хвърчат искри, но пази дланта ми, топла, розова и непокътната, поне мъничко запази, за да има нещо, което не боли. Не спирай болката, научи ме, ако не можеш, защити тази част от мен...

20 парче от пъзел

   Вчера заваля, видях една от най-красивите бури на вън. Нямаше такова съвършенство и мощ. Виждах върховете зад мъглата на дъжда, изглеждаха черни и тогава проблясваше светкавица и ставаха пак зелени, разнасяше се тътен, а вятърът огъваше клоните на дърветата и храстите. Прекрасна буря: сипеше се дъжд, деня стана сумрак, облаците бързо прелитаха по небето, над хоризонта и пред върховете. Планината все пак беше по-страшна, по-велика, по-мощна, тя остана и след бурята и стана още по-красива. Дъждът отлетя на далече, а тя сякаш пое синьото от небето и блесна, силна и невероятна, саундтракът беше шума на реката бясно препускаща по камъните надолу. Мислех си, че точно така трябва да се приемат бурите на живота, като нещо красиво, но отминаващо, а аз да бъда като връх все там и все по-добра, за саундтрак, пък, мога да си взема аплодисментите на тези, които съм вдъхновила, победила или просто възхитила. Човек трябва да си вярва, не е истина просто колко много врати отключва самоувереността.

21 парче от пъзел

   След всеки дъжд изгрява слънце, моят живот е доказателство за това. Почти две години валя дъжд, дъжд като из ведро, после започна едно слънце и всичко цъфна и върза , приказно великолепно.  Сега пак времето се развали, разни облаци се появяват и е гадно и сдухано, припича слънце между капките веднъж на 30-40 дни и тъкмо се появи дъгата и хайде облаците са дошли, размазват целия пейзаж и става толкова студено и влажно, че чак ми се плаче. 
Стоя и се чудя защо точно така се случва, защо винаги трябва да има пречки и разни глупости, скапващи и без това смотания портрет на живота. Глупаво е и е грозно да се случва това, глупаво е и е още по-грозно хора, които се обичат да се разделени на разстояние поради малоумни обстоятелства независещи от тях. Или може би е глупаво да мислим по женски, да ревем и хленчим, дали и мъжете така го усещат, дали и за тях е мъчително и тежко или те са някак имунизирани срещу това. 
     Дали въобще физическата близост има отношение към духовната и дали само духовно близки хора са двойка, нима не трябва и още нещо? Кое прави двойката двойка? 
Според мен отговорът се крие някъде между заложения инстинкт и стремежа да открием някой, който да допълва идеите ни или изцяло да ги споделя. Реално хора с общи интереси и възгледи, хора приемащи и ръководещи се в живота си от еднакви или допълващи се неща са си чиста проба приятели, т.е. няма как връзката да се изгради на това. Другата страна на монетата е чисто физическата "привързаност" (ако въобще е уместна тази дума). Реално винаги е съществувал сексът без чувства в началото е било задължение, но сега е еволюирал, за да доставя удоволствие или да избива комплекси. Така че една чисто сексуална връзка пак не може да бъде истинският смисъл на думата любов и на понятието двойка, дори не е странно вече да преспиш с някого без да знаеш името му , човечеството си е избрало по-извратен път. 
    От тук става ясно, че връзката е нещо като приятелчета, които правят секс, ама не съвсем. Кое е онова нещо, побъркващо ни, онова, което ни кара да забравим всичко и всеки при вида на онзи, в който сме влюбени? Какво ни кара да изпитваме чувство за собственост и принадлежност към някого, да търсим одобрението му, да се грижим за него, да търсим близостта му  сякаш по инстинкт? 
    Това е някаква много странна гадинка, нещо като магнитче скрито във някои сърчица, а в други се крие малко пиронче и само срещайки се с неговия си магнит, то (пирончето) се забива здраво и двете сърца полудяват и препускат в пълен унисон . 
    Ако някой само може да му измисли име на това страхотно нещо, а след това да ми даде ключовете за съдбата щях да направя така, че моето сърчице никога повече да не си търси магнита, да са винаги заедно, защото когато пирончето се стреми да достигне до магнита боли, толкова, толкова силно и все пак някак сладко, защото все пак веднъж на 30-40 дни има дъга и сме заедно.

22 парче от пъзел

   От няколко дни у нас живее страшен звяр от неясен произход, малка грозна гад, която хапе, ама много хапе. Този потрес ме принуди да чистя като ненормална с надежда да го хвана, първо живееше в дънките ми, накиснах ги с вряла вода и го удавих, обаче искало ми се е. Спасил се гада и продължи да ме яде, след тренировка влязох да се къпя и понеже предполагах, че е отишъл да живее в косата ми, удавих го. Искаше ми се отново, то продължи да хапе, мен не, явно го е страх да не го удавя за трети път, ама започна да хапе дъщеря ми. Не можеше да оставя нещата безнаказани, тоя звяр беше отишъл да живее в леглото ми...тогава вече нямаше как да удавя, но пак изпрах всяко парче плат по леглото, опитах се този път вместо да го удавя да го изсмуча с прахосмукачката. Изплъзна се и този път гадината и полудявам, не знам какво е, не хапе като бълха, а паяците у нас умират докато ги видя . 
Снощи взех крути мерки, напръсках леглото с BlackXS на Пако Рабан и то изчезна...мъжко е било, не харесва парфюми, но ако пак дръзне да се доближи хващам Шанела и ще му разкажа играта. 
Подли гадини ето и поредната се появи докато си споделям кротко тук, тоя път не е малка, направо е гигантска, зелено е и прилича на богомолка, но е прекалено подвижно като скакалец. Край война на долните твари, на парфюм и прахосмукачка, ще стоят вън от моя дом.
П.П.- Това чудо беше скакалец, летящ и огромен, толкова огромен, че още ме е гнус и да нахълта точно в тоя хола, в който съм аз, безсрамник. Опитах се да го убия, то не умря, той беше като Дънкан Маклауд, нямах меч иначе до сега силата му да се е вляла в мен, изгоних го, след като добре го напарфюмирах и бих с парцал. Викайте ми Рамбо.

23 парче от пъзел

     Като бях малка вярвах, че има любов като в приказките, после пораснах и мечтаех за любов като във филм, след това исках любов като в клип на песен. Поне 10 пъти сбърках това чувство и всеки път си казвах, че по-силно не може да се чувства. Разбиха ми сърцето и аз разбих няколко, после се почувствах предадена и тъпа и реших, че любовта от книгите и от екрана съществува само там и, че реално това животно не е нищо повече от силно физическо привличане и малко лиготия. Нито ме интересуваше, нито съм го искала. В началото чувството беше сякаш съм на 4 и някой ми каза, че няма Дядо Коледа, обаче после се сетих, че щом не очаквам Дядо ти Коледа значи мога от всеки да си взема подарък и това си е един добър вариант. Тогава, обаче се появи едно невероятно събитие някой срещна друг и виж ти...имало любов като по телевизията, гледах ги и не вярвах, че това въобще се случва, така им се радвах, мислех си, че са за червената книга, те имаха нещо изключително рядко срещано, преминаха през разни колебания и една-две трудности, обаче не се предадоха, сега са страхотни и все така щастливи заедно. Тогава наистина бяха феномен в моя свят, тотално ме объркаха, ама аз все пак си настоявах, че на мен такива неща не ми се случват. 
Един ден срещнах миналото, върнах се 6 или 7 години назад, отново целувах онези плътни и невероятно меки устни, като карамелен бонбон. Пак ме докосваха онези същите ръце и ме гледаха същите хитри и дълбоки очи. Реших, че си имам нов подарък, така беше, след няколко месеца го разбрах, само че подаръка този път не беше студена бира, която ти доставя удоволствие и след това забравяш, този път беше любов не от филм, не от клип или от приказка, а право от фантазията ми. Дива, страстна, нежна, забавна, напълно, напълно неописуема. Чувство, което и до сега ме разтърсва, кара ръцете ми да треперят, да се усмихвам и да сияя само при мисълта за умните очи и устните като карамелен бонбон. Сякаш вчера вечерта седях ме в парка и срамежливо се целунахме, докато си държахме ръцете. И да ти призная понякога забравям колко си далече и все едно те усещам тук до мен, гушкаш ме и ми се усмихваш. И макар да минаха 2 години все още имам насекоми в корема, които пърхат щом помисля за теб и все си мисля, че повече не може да се обича, а то може, защото ти винаги ще  ми се усмихваш или ще ме погалиш по рамото, ще ме притиснеш до теб, ще ти кажа, че те обичам, а ти ще кажеш "да бе" и пак ще има усмивка. Знам едно, където и да идеш, ако не мога да тръгна с теб ще те чакам, а ти ще се върнеш, ти винаги ще се връщаш при мен, а аз винаги ще те чакам. 


If you dream of me like I dream of you


In a place that's warm and dark

In a place where I can feel the beating of your heart 


24 парче от пъзел

   От това ме е страх- значи всички го правят. Не минава ли точно тази мисъл през ума на всяка жена? Всяка от нас има страх от нещо, дали от това да бъде отхвърлена, да бъде излъгана, да бъде предадена и какво ли още не, но дали всеки е проекция на този страх, дали всеки е длъжен да ни причини това, от което ни е страх и защо често пъти сами подтикваме мъжете към това. И без това сме сколнни да мрънка за почти всичко и често пъти без да усещаме се оплакваме от нещо, което дори не се е случило, но просто някак изпитваме потребност да предупредим и да проверим дали случайно страхът ни не се е превърнал в истина.
    Моят ужас е изневярата и това да бъда изоставено, за повечето от вас съм убедена, че е същото. Страх ме е от тези две неща и често го натяквам на мъжа до мен, след минути или часове се усещам какво съм казала, чувствам се ужасно тъпо, но понякога няма смисъл и да се извиниш, в един момент и извинението става еднообразно, изтъркано, пълно клише и губи достоверността и искреността си. Тогава какво? Как да преборим натрапчивите мисли, които не стига, че ни измъчват нас самите, но благодарение на тях намираме още едно нещо, с което да си тормозим мъжете. 
   Да, допускам варианта, че има хора, при които страховете са се превърнали в основателни съмнения, но като цяло се опитвам да разсъждавам върху болните женски мисли без грам основание, чиято първопричина е именно страх от нещо преживяно преди, заради, което смятаме, че всеки ще ни го причини.
     Как да преборим това, от дълго време мисля по този въпрос и се старая да престана с глупостите, но реално е ужасно трудно да вървиш срещу нещо живеещо в теб толкова дълго. и днес чух изречението "от това те е страх- значи всички го правят". Гениално просто, чиста сентенция изречена от жена, но може би измислена от мъж. Няма значение авторът въпросът е, че най-после намерих отговора, а той е бил очеваден. За да преборим страха трябва да се изправим срещу него, не да предизвикаме него да ни го причини и после да се скъсаме от рев, тръшкайки се че вече сме дебелокожи или е дошъл краят на света. Да се изправим срещу този страх е много, много лесно, просто да се огледаме, да видим всеки около нас, всеки познат, приятел, роднина, минувач, герой от филм, всеки жив човек с поне малко разум. Поне едно същество на този свят ще изпитва ужас от това, от което и ние и тогава вгледайте се и вижте, вижте себе си от страни. Понякога ще ви се стори лудост, друг път, глупост, трети път едва ще сдържите смеха си, забравете това, няма смисъл от реакция, първо се досетете, че така правите вие, че това отсреща сте вие, само че ви гледат други очи, вашите собствени, пречупват лудата ви идея, заседнала в съзнанието ви, посочват ви я с пръст и тогава идва смехът. Погледнете се добре от страни, огледайте се и запомнете картинката, търсете я пак при всеки следващ, отново ще я видите и много просто, забранете си да ставате за смях. Аз това смятам да правя, смятам да преборя страх, да спра да съм смешна, защото не искам да тормозя моето момче, той не го заслужава. По-добре да поговоря с приятелка, да се огледам около мен или просто да преброя до 10 преди да нападна с поредната глупост, да кажа неща, за които после дори няма да има смисъл да се извинявам, защото вече съм го правила хиляди пъти.   
   Ако искате някой мъж до себе си не го дръжте на всяка цена, но направете така, че заедно двамата да се чувствате добре, всеки да има себе си, но с това да не пречи на другия.

25 парче от пъзел

    Днес си говорих със стара приятелка. Като почти всеки тривиален женски разговор започнахме с най-обикновените приказки за отслабване, диети и упражнения, после стигнахме до сладкото и най-накрая се разкри цялата причина за разговора- нашите мъже. Дали нашите килограми в повече или дните натрупани заедно са убили романтика и въобще защо ние искаме да сме красиви, заради половинките или, за да дразним половинките? Двата въпроса в едно изречение звучат толкова алогично, че почти граничи с шизофрения, но реално тези неща са неразривно свързани от женската несигурност и мъжката увереност във връзките. 
   Всяка от нас пази спомена за прекрасните моменти в началото на връзката и преди това, когато сме били нежно преследвани и обожавани. С полу-замаяни глави от стоварилите се звезди върху нас сме хванали за ръчичка нашите момчета и сме "подпалили" подметките по пътеката на живота. В началото естествено всичко е било приказно красиво и са валяли сърчица и захарни бонбони и от всичката тая сладост сме залепили по някое и друго кило по задниците си. За мъжете нямало проблем, всякак сме красиви, щом са с нас - прекрасни сме. Обаче дъжда от розови дивотии спря небето си стана небе, дните си станаха дни и пред нас, ПРАС! Ежедневие! Минава си времето все по-рядко се сещаме за нощен живот, все повече си стоим вкъщи, все повече изчезва романтиката и заедно с нея се стопяват и комплиментите, изчезва предишното внимание, загубва се чувството, че си онази, неговата мацка, единствената, която иска до себе си. Естествено огледалото не ни лъже, макар да отразява често пъти и обърканата женска психика, и все пак, гледаме в него виждаме разликата в себе си и се питаме не е ли точно тук проблема, не е ли нашето безхаберие към външния ни вид причина да загубим сякаш обожанието им. Започват се диети, мор, упражнения, кремове, процедури, разкрасяване и в крайна сметка нищо не се променя. Тогава си казваш, че при мъжете всичко трябва да бъде изречено в прав текст и го правиш, а той ти казва "не бе, супер си, не виждал смисъл постоянно да ти повтарям, че те обичам и че си красива, нали съм с теб, то е ясно". Супер и трябва да удариш глава в тавана от радост, че имаш привилегията да е с теб, да почистваш дома и да миеш чинии и все пак това няма значение важното е, че тази привилегия те прави красива. Чак да ти стане смешно. Пак се чудиш, дали той просто не иска да пощади чувствата ти, или просто вече не му пука как изглеждаш, носим се по течението. Решително се заемаш със себе си и визията си, дори някои се опитваме да променим разни възгледи или навици, спираме цигарите, не се виждаме с определени хора, не ходим на разни места. Отказваш се от тези неща напълно доброволно и с добро намерение, но е добре да не бъде споменавано това, защото 100% излиза натякване. И така работим усърдно, до колкото ни е възможно да станем фиданки, и то красиви фиданки, а не прости пръчки. Резултат, обаче няма, просто си имаме привилегията да сме жени на мъжете си и това би следвало да ни е достатъчно. 
    Виждам, че ме обича, грижа го е за мен, старае се да се чувствам добре и да имам всичко, което ми е нужно и съм доволна от всичко това, както и повечето жени, но просто понякога имаме нужда от едно внимание, от един хубав романтичен жест, бил той дори и някой плевел в целофан. Просто жест или дума, която да ни даде да разберем, че да ние сме вашите жени и все така сме прекрасни за вас, нищо, че го предполагаме, ако ни бъде казвано понякога или показвано е най-хубаво. Естествено никой мъж не го прави и всеки го приема като типично женско недоволство, мрънкане, оплакване и лиготии. Та нима сме толкова глупави, нали са с нас...как можем постоянно да забравяме, че това значи всичко на света. И защо, дявол да го вземе, не се спираме с тези диети, гладът ни прави още по-сърдити, да не би случайно да ни е хрумнало да сме красиви заради другите, защото е ясно, че за мъжете сме си най-прекрасни именно заради споменатата по-горе привилегия? Днес с моята приятелка неусетно заговорихме точно за това и май наистина е така, може би понякога го правим заради другите, защото другите се сещат да направят комплимент, да ни подсвирнат просташки на улицата или да ни завиждат по женски. Не, че търсим друг, просто имаме нужда от малко доза женско самочувствие, което определено прави чудеса с нас. Да имаме самоуважение, самооценка, самочувствие, но имаме и себелюбие и его като всяко човешко същество и те подхранват нашето самоуважение, самооценка и самочувствие. Женска му логика, так сме устроени, точно както са устроени мъжете да са непукисти и хипер-уверени, заради, което вероятно сме приемани за даденост в една по-дълга и сериозна връзка. Нищо! Аз бих ви посъветвала въпреки това да не се отказвате, това, че вашето момче иска да си скучае постоянно хвърляйки ви по някой и друг мръсен чорап и похвала за манджата вие не се отказвайте от романтиката. Правете му изненади, бъдете себе си, не оставяйте просто така ежедневието да превърне и връзката ви в рутина. Един ден, не знам точно кой и кога под какво влияние вашето момче ще се сети най-после какво внимание му давате и какво внимание и отношение вие заслужавате. Вярвайте в това и правете всяко мило нещо безкористно, защото не го правите, за да ви се върне, а защото обичате този човек, защото той е приютил в себе си всяко прекрасно нещо на света и в началото на връзката ви ви е подарявал късче по късче света, а сега просто малко е поръждясал, забравил е, но той си е вашето момче. Грижете се за него, вярвайте в него, един ден ще се върне както преди години, ще направи нещо страхотно, просто не спирайте да го обичате щом той е мъжът на живота ви.

26 парче от пъзел

   Тя реши, че повече няма да плаче, повярва, че за някого ще е специална, а като я видях плачеше, плачеше и не можеше да повярва, че хората ужасно си приличат, че всеки е ужасен егоист, че тя самата е такава, че се чувства излъгана, че е пак объркана, че е наранена, че й е тъпо и че някой без да го е срам е измислил думичката "но". Изпълнена от странно чувство и лутаща се между толкова емоции цялото й лице беше мокро от сълзи, кои от яд, кои от обида, кои от това, че е глупава жена. Искаше да не плаче, отчаяно гледаше към стената сякаш там беше онова, което щеше да спре лицето й да се мокри, търсеше го, гледаше и гледаше, а то го нямаше там, защото точно в този момент, в който аз я видях едва ли нещо можеше да я успокои. Не беше истина колко я беше яд, колко й беше мъчно, как тъпашки се беше поддал, беше повярвала, а хората, те толкова много си приличат, НО и тя е човек и тя е като тях и това сякаш я обиждаше, уморяваше я от съществуването, защото да си човек е подло, гнусно и скапано. Мрънкаш, мрънкат ти, не си спазваш обещанията и без да искаш караш някой да спре да е себе си, после го лъжеш и накрая дори не ти пука.
     Вече дори не гледаше в стената, тя бе обвила тила си с ръце, лицето й все така беше мокро, очите червени и подути и гледаха в земята, но не в нея а към нея, гледаше без да вижда, когато я видях всичко беше болка. Свиваше юмруци от тъпа злоба, че беше предадена, а само този човек й беше обещал да не я наранява, но го правеше постоянно без дори да го осъзнава. А тя беше безпомощна и жалка, защото дори и да изкрещеше сега в лицето му през цялата си болка колко я наранява, тя пак щеше да излезе луда, параноичка, капризна и в крайна сметка виновна. Ужасна дума, вина, виновна, в съзнанието й това беше като писък от миналото, онова минало, което мразеше неистово, онова минало, в което пак я нараниха, но жестоко си го върна. Сега не можеше, не искаше отмъщение, искаше да плаче, да вярва, да се надява и да дочака повече да не плаче .
     Този човек я нарани наскоро, преди малко пак го беше направил, когато аз я видях, за това тя плачеше, но тя нямаше сила вече дори да му показва сълзите си. Имаше само надежда и безкористна обич от нейна страна, за този човек тя не знаеше той именно така я караше да страда. 
    Когато аз я видях тя плачеше, мразеше чувството, когато губиш някого. 
    Не й казах нищо, просто не знаех какво да кажа аз също мразя това чувство и тръпки ме полазват сякаш и то витае край мен само щом си помисля за него.
     Гледах я, тя спря да плаче, избърса си очите, погледна ме с горчива усмивка и подути, зачервени очи, а там в очите й беше празно, сякаш някой й бе отнел всичко, вече нямаше за какво да плаче...

27 парче от пъзел

    Понякога има химери, красиви, прекрасни и безнадеждни. Увличат ме в техния свят, толкова идеален, колкото аз искам, отдавам им се напълно и започвам да им вярвам, безрезервно им вярвам, тогава идва надеждата и се надявам, толкова много се надявам.
   Но снощи прочетох за едни въздушни кули, за разбити мечти и рухнали надежди, за предадена вяра и за болезнено осъзнаване. От тогава все си мисля за това как в старанието си да не загубим сме способни да нараним някого, който дори не ни познава и може би и едва ли го заслужава, как, за да не излезем отхвърлените предпочитаме да завлечем и друг с нас в калта. Колко глупаво, нали? И ирония има, защото винаги съм твърдяла, че мога да си призная, когато съм сгрешила, че винаги го правя и дори се извинявам. А не е вярно, не е така, защо ли, и аз за това се чудех. Може би, защото не знам и не мога да си го призная пред всеки, защото съм егоист, защото не се сещам за чуждите емоции и преживявания, а мисля първо за себе си...колко човешки, всеки е така и е тъпо. Възхищавам се на жени, които могат да поставят своите чувства на едно ниво с тези на друга жена, друг човек, друг...дори и непознат. 
    Да погледнеш в чуждата душа е страшно, защото там изгубваш себе си и намираш някой, който дори и не подозираш. Падат много стени. И при мен една стена се срути със страшна сила и сега ми се иска да разчистя боклука, да погледна гледката от другата страна, просто така, защото най-после се сетих, че всичко е необятно, не само небето, и умовете на хората са необятни. Ограбвайки ежедневно живота и дишайки всяка минута синтезираме толкова много в тях, а още колко остава съвсем размито, мътно и не ясно, забравено и захвърлено. Някак трябва безграничното да има поне малко ред, поне малко в онази част, която виждаме най-често, някак логично ми се струва да подредя не само приоритетите и ценностите си, но и емоциите си, да подредя цялата си личност и смело да доизградя вече започнатото. Искам да създам шедьовър, който заслужава всяко хубаво нещо на този свят, който прощава, в който няма злоба, просто защото от нея се получават бръчки и е зловредна за социализацията. Искам да създам нещо добро, искам просто да продължа...

28 парче от пъзел

  Днес един човек, ми каза, че два дни са само два дни, не са толкова много време, а само преди някакви си две години същият този човек ми беше казала, че два часа са много щом ги прекарваш с този, когото обичаш. Аз пък от малка знам една мъдрост, на която често съм се присмивала без право, защото тя все повече се оказва вярна, всеки е чувал, че очи, които не се виждат се забравят. Сега си мисля, че хората, които се обичат от разстояние, не само изкривяват образа на чувствата, но и губят представа за времето. Мисля си, че може би разстоянието и раздялата са толкова силни, че ни карат да привикваме с идеята за някой, който е далеч. Сякаш свиквайки с това самата идея за обичането придобива друг образ, сякаш тя става обич не на всяка цена, но определено от дистанция. Имам чувството, че се пристрастяваме към отдалечеността и дори, че така ни е някак по-добре, че по-скоро обичаме представата за човек повече от колкото самия него. А може би това са бръщолевици в 1 часа посред нощ, може би трябва да се изхвърлят желанията от мислите, да се премахната мечтите и илюзиите и да видим какво е останало. Не съм сигурна в моя пейзаж дали не се е настанил песимизъм (което безкрайно много ми се иска), но ми се струва, че нещо си е отишло и това нещо далеч не е само романтиката, това е и обичта, все едно е останало само задължението и навика от едната страна, а от друга сляпата привързаност, безрезервната преданост (като на кученце)и безусловната любов, задушаваща и силна.
   Претендирам, че познавам хората, че мога да се намъкна под всяка кожа, да разбера всичко, да предизвикам много, но (винаги има но) мога и много неща да усетя и най-вече мрачното чувство на някой, който си тръгва или поне с душата си обръща гръб. Сега това го има, до скоро бяха съмнения, подозрения, параноя, но някак все повече се убеждавам, че е имало основание. Не той не си е отишъл окончателно, все още има нещо малко, което от време на време подава искрица. А колко се боря за нея, но вече няма смисъл от борба, от преструвки, от преглътнати емоции и от подбирани реакции, щом остане само искра или ще угасне или ще направи голям, голям пожар. Никой не се бори с искрата тя сама решава. Много направих, до сега ме успокояваше факта, че и за мен много се прави, пък и че чувах, че заслужавам повече. Думи, колко, колко много думи. Понякога просто трябва да стиснем зъбки търпеливо, да поседнем пред неизвестното и да го изчакаме, то или ще ни изправи на крака или е един ритник ще ни нокаутира, избор винаги има, само, че не винаги е в наши ръце. В ръцете си всеки държи единствено и само себе си, своите чувства, своите преценки, своите сили, от тях зависят други хора, но все пак и тези други хора държат по нещо в ръце. Няма смисъл да се молиш за нещо, което не желаят да ти дадат, няма смисъл да се надяваш, че нещо ще се случи има смисъл да вярваш в себе си, да кажеш "наздраве" на живота, да не очакваш, а само смело да посрещаш и все пак винаги е каквото сабя покаже, а държейки сабята здраво, тя може много да покаже, стига да си вярваме, някак си.

29 парче от пъзел

   Не живеем като цветя в саксия, просто защото не сме такива, не сме сами и не го искаме. Някои казват, че не гледат новини, че не четат вестници или подобни сайтове, че не ги интересува какво се случва и това все са млади хора, срамно и е позорно, че днес младите нямат мнение, че за тях е по-важен външния вид и парите, а не мястото, в което живеят и работят. От всякъде се чуват желания младите да се намесят във властта, младите да управляват, да изграждат и да развиват, но всъщност нито имат възможност, нито ги интересува. Срамно е да се оплакваме, когато в почивен ден веднъж на 4 или 5 години не си вдигаме задниците и не отиваме до урните, за да пуснем една бюлетина и всичко това под предлог, че няма за кого да се гласува. Как да има, нали всеки кротко си мълчи и мрънка заедно с другите овце и никой, никой не си дава труд поне да се поинтересува кой иска гласа му, може би все един ще има приемливи идеи, все един няма да е продажник или поне не толкова голям. Вместо това мучим на стада и не ни мързи да работим волски за малко пари и се оставяме в ръцете на онези, които срещу 20лв. си вдигат вмирисаните туловища и гласуват, за когото им наредят. А ние все така се оплакваме, че ги защитават, че кой не си брани електората, бе хора? А тези вмирисаните, те са напаст, те са болест по-страшна и от корупцията и шуробаджанащината. Те са били стотици, плодят се бързо и по много и все по-големи и гнусни тълпи от тях населват градовете и селата ни. Убиват , тормозят, изнасилват, плячкосват, не прощават, защото нямат скрупули, това са съвременните варвари. Те вярват само в пари, мързел и гадна музика. Живеят, за да се забавляват, нямат ценности, нямат амбиции, нямат разум имат само и единствено мързела и алчността си. За тях децата са нищо, те са стока, продават ги, зарязват ги, изкарват пари от тях. Щом техните деца са торба кокали и мръвка какво да очакваме за нашите? Да, вчера още една майка е била почернена, още един баща е загубил сина си, без причина, просто защото банда прости цигани решили, че могат всичко и, че в тях са и хляба, и ножа. Сега има само злоба и кръв по асфалта, сълзи в очите на едно семейство и ярост в сърцата на много близки и далечни хора. Всеки иска мъст, но само си я иска, има оправдание, че полицията пази там. Всичко ще утихне, след месец няма да има злоба, защото никой извън това село няма да се сеща вече за това, само хората живеещи там ще го помнят дори и след като полицията не пази там. Но тогава ще остане само мъката и страхът, тогава вече никой няма да иска вендета, а ще иска единствено да се опази и пак гнусната паплач ще владее всичко пак ще колят и ще бесят, защото те са електорат, а ние сме стадо. Иска ми се Ангел да не е просто поредното момче станало жертва на варварското племе, иска ми се поне да се преобърне всичко и всяка нагласа, да изплува най-сетне недоволството и целия гняв да се стовари на мястото си. Затвора за тези твари е награда, те там живеят добре и спокойно си ги мързи по цял ден, а дори са и нахранени. Питам се едно до кога и ние ще ги пазим, до кога ще треперим пред тях, до кога на младите хора няма да им пука и до кога смело ще се опитваме да интегрираме тази болест, която са циганите? Питам се защо им се дава шанс като те не го искат, защо искаме да ги образоваме след като това е дори по-опасно. Те сега знаят, че са малцинство, знаят, че има банда тъпанари някъде на запад, които ги мислят за хора и настояват, че имат права, те само това знаят, но и това им стига, защото знаят още нещо, как да го използват. Дадохме им много, време е да им се вземе всичко, време е да спрем да даваме жертви, да спрем да губим и да затъваме с тях. Време е за едни стари идеали оставени ни като завет, но деформирани от времето и от цялата свинщина. Време е, просто е крайно време всеки млад човек да има мнение, да знае, да се интересува и да отстоява, защото само тогава ще има право и да се оплаква.
п.п. - Поклон пред паметта на Ангел Петров от с. Катуница, който снощи бе премазан от бус с разярени цигани.

  30 парче от пъзел

   Времето мина, както казах, така и стана...


   А снощи мислех за вдъхновенията и за нещата, които ни усмихват, когато ни е тежко. "Жените трябва да пият, когато им е тежко, а мъжете - когато им е готино", аз се старая вече да не пия, когато ми е тежко, открих си друг начин. Предполагам всяка си има нейната "душевна патерица" (както я наричам), днес реших да ви разкажа за моята.

   Когато всичко е смотано и гадно, когато ме е яд на целия свят и искам някъде да се скрия, само докато ми мине, а това е невъзможно в повечето случаи, си пускам едно хубаво незабравимо сериялче. Едно сериялче, което се е превърнало в стимул за доста жени, което кара доста жени да се замислят, за много неща, което с или без да иска дава по една усмивка, ама ти я дава така по женски. Често момичетата се припознават в героините му, но истината е, че там всяка героиня е просто пласт от сложната жена и ние си избираме кой пласт от нас самите ни харесва. Не ми беше това мисълта, идеята беше там, че снощи се почувствах обидена и унижена по някакъв начин, че ме заболя от думи, които предполагам едва ли бяха казани със злоба, но все пак си заболя. И какво нима имаше смисъл да правя сцени и скандали? Замълчах си взех всичките си думи само за себе си (винаги съм мразела някой да спре да ми говори) и си ги отнесох в леглото заедно с лаптопа и няколко серии от любимия сериял. Загледах нацупена, свита под одеалото, замислена и обидена, но в един момент до толкова забравих тези неща и се унесох в женски дивотии, че до края на първата серия се подсмихвах. Не, че забравям за обидата или за гадното като цяло, но просто моята "душевна патерица" ми помага да не им обръщам внимание за малко и да не правя безсмислени скандали или сцени, защото и без това полза няма. Хубаво нещо са "душевните патерици", за някои са пакет цигари, за други  шоколад, за трети дрехи, за мен сериял, а за пети, шести и т.н. кой знае какво, и няма и значение какво е, важното е да я има, да я вадим само, когато ни е нужна и да ползваме умерено и с удоволствие, точно като бутилка хубав алкохол. Тя, "душевната патерица" е точно това, едно голямо с лед, в компанията на себе си, но опиянена от нещо друго, забравяйки собствените си терзания. Не, че гадното си е отишло, то пак си е там, но пък е добре да не се вторачваме в него има какво друго да се забележи в тоя живот ;) .



31 парче от пъзел

  Чаша ментов чай и прекрасно студено време на вън. Чая ми го направи любимият, да, защото вече, най-после сме заедно. И си мислех за няколко неща. 
    Цял живот хората се стремят към това да са доволни и щастливи, да им е хубаво на душиците. Поради тази причина се трепят, дават всичко, прегазват, забравят, пренебрегват, а то формулата била толкова просто и трудна за реализация. Няма смисъл от лудо чакане из зад, кой храст ще изскочи зайчето на щастието искат се само две неща: да го искаш ужасно силно и да не пропуснеш възможността да го хванеш. Гениално просто и отвратително трудно, защото всеки вярва и има надежда, а тя те кара да се озърташ непрестанно и да губиш търпение. Търпението е висше изкуство, рядко жените сме благословени с него, то единствено би могло тихо да ни подлуди до невероятна степен. Жените не можем да си мълчим, не можем да чакаме без въпроси и най-вече заради това изпускаме важната възможност, когато въпросното щастие мине покрай нас и лекичко ни се усмихне. А то самото понеже не обича да се повтаря рядко има доброто желание да дойде още веднъж и да ни плесне по задниците, за да му обърнем най-после внимание. Не не го търсете щастието, само го искайте и бъдете сигурни, че ако не се разсейвате от глупости ще му видите усмивката, ще го грабнете за ръка и после ще ви е адски страхотно заедно. Нетърпението всъщност само ни кара да мислим дивотии, а пък те правят от една дама истинско чудовище. Стига с тия истерии, време е за нещо хубаво.

32 парче от пъзел

   Тази сутрин се чудех дали наистина любовта е вечна, безсмъртна и т.н., все клишета, които са се превърнали в стремеж на всички. Началото винаги е много красиво, романтично, сърца, балони и бонбони, но след време, след като ухажването е приключило, какво става, това истинската любов ли е или потребността да сме в двойка? И кое е точно онази любов, която искаме да не остарява, да е силна и единствена завинаги?


  Аз си мисля, че има разлика между влюбените и обичаните обичащи. Според мен влюбените са надрусани с романтика същества започващи връзка, която обещава да е сериозна, а обичаните обичащи са хората преминали моментите на лиготия и щастливо обитаващи живота с половинката си. Следователно да си влюбен е лесно, а да си обичан обичащ е трудно и приятно. Защото ОО (обичаните обичащи) трябва да преглътнат ежедневието и еднообразието, да не се отказват от избора си, да вярват без резервно и да не спират да обичат. Трудно е, както много пъти съм казвала, да газиш из сивата кал на всекидневието и все пак да виждаш шарена дъга, трудно е да направиш ваш личен остров, който да се променя постоянно и да бъде интересен, трудно е да не свикнеш да обичаш, а истински да чувстваш. Доста връзки или не оцеляват или се превръщат в навик, а това е толкова тъжно, защото всеки помни какви са били като влюбени и какви са станали като ОО, защото дори самата двойка помни тези моменти и не успявайки да преодолеят скуката не нарочно прокопават страшна яма помежду си. Чудя се кое е по-важно за една връзка, да я искаш или да си готова да се пребориш с ежедневието, или по-скоро кое е по-трудно? Сякаш второто е по-значимо, защото с или без желание можем да попаднем в страхотна връзка, но пък без желание едва ли бихме могли да се борим за нея, защото връзките са борба, те все пак са част от живота, а борбата както казват е безмилостно жестока.

  Живота е сложен, а този на двойките още повече и все пак обединяващото е желанието, без което сама или заедно с някого едва ли би могла да победиш и да имаш това, което ти е нужно. Изводът може да бъде само един: имай смелост да поискаш и силна вяра в желанието си, другото е тактика, с която да уловиш своя момент и да не го изпуснеш, там е борбата, но пък винаги може да е сладко, зависи колко захар ще му се поръси. ;)

    33 парче от пъзел

Жените казват сме били мрънкачки, нямаше как да не се зачудя, а само ние ли? И защо пък точно мрънкачки? Няма да се впускам в доказване на противното, но пък бих се опитала да докажа, че не само ние сме противни. Да сигурно мрнъкам, каквото и да означава това, евентуално е ужасно изнервящо и все пак само женска черта ли е? Срещала съм доста мърморковци мъже, такива, на които и 2 шамара на улицата са им малко, срещала съм и такива жени. И сигурна съм всяка една от нас се е лигавила и настоявала за някаква пълна глупост, но дали всяко наше настояване е мрън, защото е от жена или... ? Мъжете лесно се измъкват, когато няма какво да кажат и виждат, че уви сме прави, да прави сме по дяволите и тогава идва "стига си мрънкала". А на мен в превод това ми звучи така "права си, мамка му, ама няма да си призная, щото не може една жена да е по-права от мен". И после ние сме ревяли за еманципация...нима сами си слагаме границите пред себе си? И все пак, когато една сбърка тя е логично да си го признае пред един, но недай си боже, някой да каже че единият греши..."уф какво си мрънкало". И нито веднъж този един не се сеща да се замисли, дали тази една случайно не "мрънка", защото вече е изчерпала цивилизованите начини да поиска, покаже или прочее нещо подобно, че именно точно тази една, която единият си я е избрал е права или иска нещо логично и елементарно. Не не го разбирам това, заклевам се, когато на мъжете не им изнася те изключват, казват "да" и всичко продължава по старо му.
   Скъпи 'марсианци", аз знам, че не винаги жените имаме основателна причина за страховете си, съмненията си, фобиите си, драмите си и т.н., и т.н., но все пак щом сте си избрали една (или повече) от 'венерианките', се замислете, че освен въздух, храна, вода, пари, секс и дом, имаме нужди малко извън материалното, на нас ни трябва и духовна храна пък било тя и сготвена от най-обикновен разговор, филм или разходка. Реално дори и гледайки футбол или форумла едно заедно с половинката си жената може да бъде също така добре заситена духовно, както и при изброените по-горе дейности, няма значение дейността, има значение жестта, който е получен не заради упорито мрънкане, а въпреки него и най-вече преди него.

34 парче от пъзел

  Искаше ми се от доста време да напиша едно парченце за нещо, което няколко приятелки са ми споделяли. В сериозните и дълготрайни връзки има хиляди хубави неща и доста кофти моменти, но както е известно, пълно щастие няма. Един от лошите моменти е мъжкият мързел, който често пъти се изразява в липсата на секс. Да, случвало се е на някои от вас, сигурна съм и съм сигурна колко е гадно и какви мисли минават през главите ви. Нямам точна рецепта за възкръсване на мъжкия мерак и внимание освен само една, игнорирай и бъди гадна, така като не знаят какво точно са направили, а подозират, че е нещо, което се случва за пореден път те всячески се мъчат да успокоят обстановката. И тогава точно това е времето, в което можем да се възползваме и да ги тръшнем на спалнята, но реално това е до време, хитрост, която ще мине няколко пъти. Друг приом са игрите, изненадите и тем подобни неща със същия кратковременен ефект. С разговорите, пък, всички знаем какво се случва, едно голяяямо нищо, със заплахи и изневери може и да се получи нещо, ама изневярата за жената не е като за мъжката част от света. Тогава какво, та това е път без изход и понякога си мисля, че е точно такъв. Какво да ги направим тези същества, че да ни се случи един див, страхотен секс като през първите месеци, да е вълнуващо, да е поне 3-4 пъти седмично и никога да не омръзва. Май начин няма да се избегне еднообразието, но си мисля, че въпреки цялата му мъжка умора и мързел едва ли би се противил, ако неговата мацка му скочи и без грам обяснение се забавлява и от секса и от слисания му вид, а после като мъж си стане, отиде да си вземе душ и кротко си легне на другата страна готова да спи, без гушкане, без цункане, без излишен лигоч, секс като секс, някак по мъжки и някак задоволяващ нагона. Според мен половинките ни мислят, че това жените не го могат, това определено би било вълнуващо, жената в друго амплоа, вълнуващо и за двамата. Някак цялото ние ми се струва, че ще претърпи промяна, но ако и това не свърши работа, а ако и това не пробуди респекта и позаспалия му мерак, тогава какво? Май тогава идва тежката артилерия, не просто скръцване със зъби, домашен бунт и революция, не на манджата, не на парцала, не на чистите сгънати дрехи, може би тогава би се сетил, колко наранява и колко много срива самочувствието й. Мили, дами, не давайте самочувствието си, та то е половината ни чар :)

35 парче от пъзел

   Днес ми се иска да пиша за тривиални глупости, като външен вид, на пример, пък и една приятелка ми беше загатнала нещо.
  Снощи по никое време, докато си лежах до моето момче и уж заспивах, си помислих за целулита, слабите мацки и стегнатите дупета и реално това чий приоритет е. Мисля, че 99,999999999% от жените искат стегнат задник без целулит и по възможност да не представляват повече от 50-60 кила на кантара, само и единствено заради мъжкото мнение (без значение на едни конкретен или на всички като цяло). Реално на жените сякаш все ни се иска да търсим и да получаваме нечие одобрение: на мъжа, на децата, на родителите, на колегите, на бившата на моя, на съседката, на оная смотана кифла. Добре  де и тоя вдигнат палец по повод някое наше дело с какво ни помага, че евентуално някой ще ни завиди или, че някой ще ослепее и ще заличим всяко друго същество от женски пол на земята, ще бъдем the only, the best, the greatest ever. Да, и какво от това, всичко е заради самочувствието ли, то зависи пряко от чуждото мнение ли? Колко тъпо, нали? Сигурна съм, че много от нас го осъзнаваме, но сме тотално безсилни и безмозъчни пред "уааау...страхотна си". Оф, пъш, по дяволите!


 Та снощи се замислих, добре де, някой беше казал, че мъжете нямали целулит, защото било грозно, ОК, мъжете тъй или иначе не харесват целулита, респективно и жените го мразят още по-жестоко, ама хайде да си го признаем, какво ни пречи тоя целулит, на мен лично никак не ми пречи, аз не си гледам задника постоянно, така че рядко се виждаме с него. И ето го въпроса, мъжете не искат целулит, а жените рано или късно се сдобиват с такъв, извод, това говори ли за някаква скрита хомосексуалност у мъжете или просто си правят майтап с с жените и ни изпробват податливите мозъчета? И другото за стегнатите дупета, значи почти всеки един мъж, който познавам и има нормално телосложение има страхотен стегнат задник и точно обратното важи за жените, малки дупета бол, но това далеч не ги прави стегнати. Как жена родила 2 деца да има стегнат задник ама ей така без нищо да прави , отговор, НИКАК, изтеглила е късата клечка само с факта, че е жена. Извод след като мъжете по подразбиране имат стегнати задници, а при жените това е плод на упорит труд и хубав генетичен материал, значи ли че мъжете търсят нещо типично мъжко у жената или просто предпочита жени, които хвърлят страхотни усилия за нещо на което гравитацията никак няма да прости и то в един доста ранен период.

  Да си призная често не го разбирам цялото това юркане да сме невероятни външно и неземно тъпи вътрешно. Да бе имам целулит, и задника ми е голям, корема ми е поувиснал и циците ми не са нищо особено, тренирах, ходих, потих се като свиня, не помня вече от кога гладувам и защо, защо, нима това е здраве, да си гладна и недоспала, да се чувстваш като пребит пес, да нямаш време за една книга, филм или музей в името на това да се докопаш до някакъв невероятен натрапен от банда откачалки идеал за болезнено кльощави същества с изкуствени коси и всякакви други резервни части по тялото си, идеал тъй или иначе изглеждащ нереално. Хей та ние сме реални жени и реалните жени имат целулит. Колкото и да звуча като дебел комплексар това е самата истина, "идеална" фигура няма, няма еталон за тяло, перфектната фигура е тази, която ни стои добре, не измерена в килограми, сантиметри и кубици. 

  И още нещо, нещата не се постигат с глад, те се постигат, но после е лошо, постигат се БАВНО, с движение и убеденост в успеха. Свалих 40 кила, след това пък още 12-14 с глад и съответните последствия върху здравето ми, но  гладът не беше сякаш основното, основното беше да се движа, колкото мога повече и да съм убедена, че всяка крачка в повече е грамче по-малко. Успех на всички слабеещи, но никога не забравяйте едно НИЕ СМЕ ИСТИНСКИ, РЕАЛНИ ЖЕНИ, А РЕАЛНИТЕ ЖЕНИ ИМАТ ЦЕЛУЛИТ. ;)))

   36 парче от пъзел

  Tracy Chapman пее "I used to be a sailor". Днес сякаш всяка жена е мореплавател в странното море на живота. Понякога плуваме с попътен вятър, друг път засядаме в безветрие, а бурите колко са много. И както морякът обича морето, така и ние обичаме радостните и нерадостни битки с живота, както моряците даряват сърцата си на морето, така и на нас, жените, ни се иска да се отдадем целите на живота, на всичко в него. Струва ми се, че това е тенденция вече, че жените търсят единствено вълните и блясъка и това е естествено, нормално и логично и сякаш да се огледаш за още един капитан, с който заедно да управлявате общ кораб е ужасно глупаво и трудно, защото това значи да се преодолеят много бариери, а за пускане на котва сякаш вече никой не мисли. Пълно е с пирати, кръстосват и вземат най-хубавото от всеки срещнат кораб, после продължават към следващия, но накрая корабът се скапва, защото е стар, съкровищата натежават и той просто си потъва, брегът никой не знае къде, а котвата отдавна липсва. Струва ми се, че жените днес все по-трудно и все по-късно създават и искат връзки, а семейството с деца започва да се превръща в terra incognita, за която се носят ужасяващи митове и легенди, нещо като съвременен Хадес, само че в света на живите. Малцина мислят, че там ще получат логичен завършек на един цикъл, а мнозина се стремят да избягат от там, колкото е възможно по-далеч.


  Аз може би съм глупава, на 24 години съм и вече имам две деца и мое собствено семейство. Корабът отдавна го забравих, сега се боря с предизвикателствата от света на сушата и тук е много интересно. Не, че не поглеждам към морето, то си е пак там, но е пренаселено за моя вкус, аз искам да си построя фар и да казвам на всички онези смели и уплашени борещи се хора, че брегът не е толкова далече и, че тук винаги има светлина.  

  Няма как човек да е готов за децата и за семейния живот, просто защото е нещо непреживяно. Сигурно всеки е чувал страшните истории къде на шега, къде на истина, но хубавите сякаш се пренебрегват, просто защото са нещо логично и естествено, контрастиращо на ужасиите. Истината е, че изчезват само материални неща, които тъй или иначе не можем да запазим вечно, но онова, което е вътре в душата то си седи там, просто се надгражда или изгражда. Това всеки сам решава как да свърши. А хубавото, онова премълчаното и естественото е да се разплачеш, защото детето ти страда, с ръкав да избършеш сълзите да го гушнеш и заедно да се борите, да  затвориш вратата след мъжа си, да избършеш с ръкав сълзите и да планираш как след като мине месецът, през който няма да го има ще прекарате времето си заедно. Хубавото е, когато те гушка момчето на твоите мечти и тъкмо сте заспали да се разплаче вашето дете, да го вземете под завивките при вас и пак да си заспите и тримата. Хубаво е вечер да целунеш детска бузка за лека нощ, хубаво е едно босо малко същество да дотича по пижамка и да ти каже "мами, няма страшно" и просто да се гушне в теб, защото само при мами няма страшно. Хубаво е да връзваш плитки и да строиш замъци. Хубаво е , когато малките съкровища заспят да седнете с любимия да си говорите глупости и да пиете бира, да играете Heroes 3 или игра на думи. Хубавото може да е хубаво по много начин и по всяко време, зависи от гледната точка и компромисите. Важно е да се гледа и от двете страни, защото и двете страни правят компромисите. Характерът трудно може да бъде оправдание за провалите във връзките и за студените отношения. Характерите не са оправдание, щом можем да правим компромиси за приятелите си, щом можем да поглеждаме нещата от техните призми, следователно можем да направим същото и за мъжете до нас. Реално ината в една връзка не е срещу никой освен срещу нас самите, само важното е да не се скъса тънкият конец между преглътната за нещо гордост и безличността, но ако до нас е правилният човек, истинската сродна душа, просто не би позволил жената на живота му да изгуби себе си, защото и той би изгубил своята любима.
  Бъдете смели, бъдете себе си, никой не може да отнеме свободата ви, ако ръката ви държи мъжът роден да прави това.


37 парче от пъзел

  Живеем с вещите си, със себе си, с другите, с останалия свят, с надеждите ни и най-вече с мечтите ни. Мечтите ни големи или малки са като нас, смели или плахи, реалистични или фантастични, отразяват в себе си нас самите и нашата вътрешна тайна природа.  Най-добре е мечтите да не остават в мислите ни дълго, а да преминават в битието ни, да ги видим осъществени, но реално цялото осъществяване е също част от скритото ни Аз, имайки сили да превръщаме бляна в действителност сами можем да си предстваим колко смели и всеотдайни можем да бъдем, колко до край можем да стигнем и на какво всъщност сме способни. Да, способността е едно, възможностите са друго, желанието е трето, а четвъртото е факторът другите, но щом един човек с мечтата сси е успял да преодолее гравитацията и да построи самолет, защо и ние да не можем да преодолеем 1, 2, 3 и 4 и да построим реалността си? Нима не може всеки да е смел? Или просто не на всеки му е нужно. Всеки ден се виждат хора силни и смели и всеки ден се виждат хора слаби и плахи, но и двата вида продължават да съществуват и да оцеляват със своите предимства и недостатъци, но малко сякаш от тях истински съзнават избора си и се гордеят с него. Не сме научени да се задоволяваме с малко за това и има такъв технологичен прогрес и за това скоро ще изчезнем от лицето на вселената. Уви мечтите ни не винаги са приказни ефирни същества, често дори са страшни демони. Мисля си, че трябва да внимаваме с мечтите. 
  Едно момиче мечтаеше за свобода, получия, но после толкова греройски си поплака и помъчи, че в крайна сметка реши, че има и по-среден вариант, че нещата не трябва да са кардинални, че можем да бъдем умерени и, че понекога твърде големите или ниските изисквания ни пречат да сме щастливи точно толкова колкото ни е нужно. Щастието и хората не са константи, но за всеки има формула с точен отговор, въпросът е само вярно да го пресметнем. 
    Не знам за какво мечтаеш ти като ми четеш блога, но мога да ти разкажа за моята мечта. И щом настоятелно продължаваш да чететш яно ти е любопитно да разбереш за нея. Мечтата ми е проста по същество и сложна за постигане, зависи от другите, но основата на всичко трябва да я имам аз. Това пък беше моето уравнение, а сега ще разкажа за неизвестните. Аз мечтая да стана писател, но не обичам да измислям истории, аз искам да пиша за живота, да го разказвам, да го разбирам, да го наричам така както аз съм се запознала с него или както някой ми го е представил. Искам да знам и да разбирам защо така или иначе нещо се случва с нас, защо така или иначе изживяваме всичко, защо така или иначе постъпваме, защо всички се различаваме по своите прилики. За това го има този блог и искам някой ден да стане книга, някой да я притисне до себе  си така както аз съм притискала книгите, които ме вдъхновяват, някой да се разплаче и да се посмее така както аз съм го правила, четейки великите автори( за мен) и най-накрая някой да се замисли и да му помогна със заблудените си и объркани разсъждения, да насоча някой, който се е изгубил. Не винаги съм се губила в себе си и в началото ми беше трудно да намирам пътя, да знам, че всички сем различни като апартаменти в огромен град, но все пак до този град се стига по два-три пътя. 
  Това е мечтата, проста по своята същност- да нарека себе си писател, зависима от другите, защото писателите ги създават читателите, но е в моите ръце защото таланта или го имаш, или не, а уменията се придобиват. 
  Дълго време събирах смелост да призная за всички пред себе си да покажа себе си, за да може някой да се открие, страхувах се ужасно, но един ден се сетих, че няма смисъл човек да се срамува от себе си, ние сме това, което правим, това, което мечтаем и колкото и да го крием накрая то само излиза на яве. Сега стоя под върха на гиганска планина, гледам на горе и знам, че там на най-най-високото се намира моята мечта, смятам да се стегна и отвам да я грабна. 
  Погледнете на горе към вашия висок връх не е ли долу хладно, влажно и студено, не е ли някак странно да висим под сянката на някоя планина? Погледнете я пак, преценете й височината и се замислете дали това е вашият връх, дали там горе е вашето място, или сте объркали предизвикателството. Помислете, погледнете, ако искате на горе, поемете си дълбоко въздух и се катерете. Едва ли някой би ви повярвал повече от вас самите, едва ли някой би ви взел на стоп към върха, защото той си е лично ваш, също както и удоволствието да го покорите.

38 парче от пезел

   Днес прочетох във Facebook една много добра мисъл: "Не можем да си купим любов, но можем скъпо да си плащаме за нея" и някак веднага се замислих за истината и действителността. Предполагам това е казано по повод на разочарование и важи с пълна сила за катастрофите по пътищата на любовта, но пък се чудих не е ли същото и, когато всичко е щастливо и идеално. Реално почти винаги си плащаме за привилегията да обичаме или да бъдем обичани, или и за двете заедно. Света знае 2 и 200 за това странно чувство, от което някои или бягат като дявол от тамян или тичат към него все едно се открива нов хипермаркет. Т0ва е ясно, но все пак, плащаме ли винаги за "обичам те" или понякога има и безплатен обяд. 
  От мъжка гледна точка те горките винаги плащата, разбирайки това буквално (все пак мъжкият мозък трудно приема метафората и нематериалния свят). Мъжете, а и доста жени, в последно време, пречупват любовта през "призмата" на портфейла и се оказват прави, защото как най-лесно би спечелил една жена? Нямам предвид плащане на сметки и купуване на коли, апартаменти, бижута и тем подобни, имам предвид точно милите и сърцераздирателни жестове като например цветя, пътувания и всякакви други уж дребни изненадки, които тъй или иначе не са безплатни. Т.е. миличките мъже трябва да платят, за да зарадват една жена, да я очароват и евентуално да я спечелят и тук приключва финансовата част (почти) и започва разплатата, която далеч не става с хартийки. Избирайки си да бъдем с някого правим жертви: все по-рядко се виждаме с някои приятели, изоставяме егоистичните си навици на самотници, съобразяваме се и правим компромиси, започваме да мислим за другия, а себе си поставяме по-назад. И това, ако не е висока цена! Тук, обаче идва въпросът, струва ли си да дадем толкова и винаги ли получаваме нещо прекрасно в замяна на жертвите?
  Ето я разликата между разочарованията и сполучливите "сделки". Когато онзи, заради когото сме избрали да направим едно или друго ни предаде или не отговаря на нашите очаквания сякаш сме си купили парфюм менте на цената на оригинала, прецакали сме се жестоко защото нито можем да си върнем инвестираното време и усилия, нито сме получили онова, което толкова сме търсили. В такъв случай не е ли по-добре да не се посвещаваме на любовта, да не даваме всичко за нея, а просто да добавим още един човек във сметките без той да променя крайният резултата на уравнението? Според моите нещастни познания по математика няма как да прибавим някъде едно и сбора да си остане същия, т.е. не може да вкараме още един човек в живота си, да му дадем позиция не заемана от никого в момента и да очакваме нещо сериозно, зряло и смилсено. Или любовта си има стойност, но няма гаранционна карта, не се приемат рекламации и сами си поправяме щетите. Няма как да искаш любов и да не дадеш нещо, няма безплатен обяд. Лошо е, когато са ни пробутали кофти лимони и от тях даже една лимонада не става, лошо, когато си платиш, а не получиш нищо или по-зле- да загубиш много. 
  Хората така сме устроени, има два вида оцеляващи- силните и хитрите, останалите се спасяват на късмет и, когато не изчислим добре нещата и попаднем на човек, който ни разочарова има само два начина: или се справяш или не. Бих посъветвала всички да се справят, да не приемат нещата прекалено лично, да махнат с ръка и да си кажат: "майната му", но съзнавам, че това е трудно, разбирам, че не всеки може да прежали загубеното време и усилия, че някои хора влагат много, дори най-многото много и накрая толкова много боли от разочарованието, че просто приключват с любовта. 
  Аз самата страдам от оптимизъм, непреудолим е, но с времето и опита доби оттенък на цинизъм, аз така преживявам кофти сделките. Не веднъж съм се подлъгвала по някого, не веднъж съм влагала много а не съм получавала нищо, но вместо да се оттегля реших да им тегля една майна, да се усмихна на пук, да си го върна и все пак най-накрая да намеря нещо стойностно. Така и стана, за в момента се чувствам добре не съм дала толкова много, а получавам достатъчно, но винаги имам една псувня в резерв, защото утре е загадка, защото хората сме хора и това е единственото, по което си приличаме.


39 парче от пезел

   Установих, че има една странност у всеки, или по-скоро поне една и тази странност дори е по-скоро универсалия, която важи за почти всеки човек (допускам и изключения, но аз лично не съм ги срещала). Става дума за нещата, без които можем, но не искаме, те част от нас ли са или са глупава приумица и инат?
   Аз мога, но не искам без цигари, моите познати и приятели са същите, едни могат, но не искат без цигари, също, без игри, компютър, пяна за коса, грим, дрехи, книги, филми, пиене, неприятни познати, телевизия и какво ли не. И всеки казва: "да, бе аз мога без това, но ми харесва и не искам без него". Тогава щом можем без нещо то не ни е нужно да оцелеем и да съществуваме, то не определя чисто физическото ни присъствие на този свят, но след като всеки има по нещо излишно задължително за личността му, не означава ли това, че тези неща ни определят като личности, като отделни, различни същества в пейзажа? Т.е. нашите пристрастия към едно или друго сме самите ние и макар да осъзнаваме вредното им въздействие върху здравето, времето, бюджета ни и т.н. ние държим на това искаме го и отказваме да се отречем от него почти с ярост. Причините за отказа са различни, но все пак съществуват и в собствените ни глави са основателни и няма как нещо да ни разколебае в момента, може би по-късно- да, но само може би. А трябва ли? Евентуално, за да съхраним здравето и живота си по-дълго е логичен довод, смислена причина и определено си струва и все пак избираме отлагането на спирането, пред незабавното предприемане на действие, просто защото ние самите съзнателно или не се определяме с тази си зависимост. 
   Да, аз разбирам колко много цигарите ми вредят, до какво водят и прочее, но веднага мога да изкарам десетки доводи в моя защита дори позовавайки се на съдбата и предопределеността. "Може би- казвам си- някой ден ще спра да пуша, но не сега, сега не съм готова" и наистина не съм готова да оставя вредния навик, защото аз се възприемам така, с цигара в ръка и понякога запалка в джоба. И все пак къде е тънката граница между опасната пристрастеност и контролирания навик, къде трябва да теглим чертата и да си кажем, че нещо, което се побира максимум в голям кашон не може да бъде качество на личността, дали осъзнаваме това, дали на истина е така. Мисля, че всяко прекалено нещо в никакъв случай не може да бъде полезно, че както ние сме преходни, така и нещата, без които можем, но не искаме са такива, защото и характерите се промента без да го искаме,защото всяко разумно същество на базата на натрупания си опит е логично да прави изводи и поуки за себе си и другите. Така, че реално това са неща, без които можем, но не искаме СЕГА, в този момент. Утре е загадка, утре е нов ден и може би бих ме предпочели да захвърлим нещо определящо ни в замяна на нова черта на визията ни. И това е хубаво стига да се случва , защото обновлението е ключът към разнообразието, което, пък, от своя страна е вратичката към интерения живот.


40 парче от пъзел

  Снощи беше твърде късно, а нали утрото е по-мъдро от вечерта и реших по светло да споделя върху какво се замислих. Чудех се защо хората са лоши, защо въпреки евентуалното наказание (в нормалния цивилизован свят) те продължават да са лоши и да правят лоши неща. Далеч нямам предвид да нагрубиш някого, а онези наистина страшни постъпки: да убиеш, да раниш, да ограбиш непознат или дом на непознат, да продаваш или произвеждаш наркотици, да мамиш хората. Защо го правят? Не го разбирам, защо обясняват нещата с думите "аз съм такъв/ такава" как така си такъв, та нима не си се родил и ти като всички малко и безпомощно същество, нима ти нямаш усещанията на другите? Да разбирам, че повечето са получили по различен старт в живота си, но нима не са имали благоразумието да прецентя, че това, което са преживели е гадно и отвратително, че никой не го е заслужил с раждането си? 
  Винаги съм се чудела защо хората стават зли, дали това е  заради средата, семейството, обществото или има нещо в съзнанието им, с което са се родили, нещо, което живее от жестокост и иска жестокост?
  Забелязвам как в наши дни все по-рядко се сещаме да погледнем през очите на другите, че все по-рядко те имат значение, че ввсички малко или много сме влюбени в себе си и стремейки се да угодим на любимото ни същество забравяме за всички останали? Нима желанието да сме само ние над всичко е способно да ни превърне в зверове, нима материалното благополучие за нас струва нечий живот и спокойствие? Нима от егоизма човек се озлобява? Нима чувството за самосъхранение се е изкривило до там?
  Нищо няма да отнесем с нас след смъртта, там е цялата истина, нито спомените си, нито парите, нито вещите, ще отнесем душата си, натежала от съвест. А тук ще остане нещо, материалното рано или късно ще се изгуби, но спомените...тях може би дълго ще ги има. Но вече не знам кой спомен е добрия, за мен е хубаво някой някога да каже, че Стефка е била готин човек и да се чуе усмивка, за друг би било страхотно да кажат, че е бил жесток побойник, убиец, хитър крадец, умел измамник. И знаете ли, струва ми се, че днес все повече хора биха се възхитили на другия, защото готините или добрите хора не са от такова огромно значение, защото те сякаш изчезват, топят се в злобата и никой не иска да потъне с тях, защото днес да си гаден е яко.
  Никой не ни е виновен,  не медиите ни го натрапват, сами си го втълпяваме, не родителите, не обществото, не нуждата, а само и единствено мързела. Всеки иска да мине метър, да се направи на приятно разсеян, да се чувства добре, да не полага усилия. Тук е проблемът, че хората вече не търсят, не искат да намират, да мислят, да разсъждават, защото са открили течението, по което е толкова лесно и бързо да се плува. За това всички сме лоши, защото във водата по течението трудно можеш да се вгледаш в очите на тези около теб, трудно можеш да ги попиташ: "а ти?". Лоши сме, защото искаме лесното, а после се оплакваме от скучното и не особено благополучното, защото се хвърляме през глава във водата и бързаме да мине всичко, забравя ме, че има бряг,  по който може да се върви и да се тича, бряг, по който думите се чуват и очите се виждат, бряг, на който можем да сме близо един до друг или далеч, точно толкова колкото си поискаме, а не колкото водата ни разреши. 
   Лоши хора винаги ще има, няма как света да бъде идеален, но пък може да изплуваме и да се поразходим, да погледнем хората в очите и тогава може би ще разберем и как те гледат през тях. Иска ми се да опитам, иска ми се да има пак онези прекрасни остарели ценостти, да има чест, да има дума, да има гордост, да виждам усмивки по улиците, да не ме е страх от болиците,  да не се заключвам вечер, да се прибирам спокойно пеша след като съм била на клуб. Бих опитала да не се страхувам, но със сигурност ще се опитам да повярвам, че другите съществуват, че те са важни точно колкото и аз, просто искам да повървя по брега.


41 парче от пъзел

  Има въпроси, които вълнуват много жени по света, но един от тях е някак общоженски "защо в началото той беше един а сега се превърна сякаш в съвсем друг". Защо де? 
  На почти всяка жена й се е случвало това, в началото на връзката той е страхотен, романтичен, внимателен, галантен, но когато заживеете наистина заедно нещата бавно и същевременно изведнъж се променят. Изчезва спонтанността, романтиката, джентълменът и ти вече се превръщаш в жена му на него. Жена му му готви, чисти му и му пере, той е доволен, но целият му кеф бива смутен от нейното непрестанно мрънкане, а преди това го е нямало, тя не е мрънкала, била е щастлива и доволна. Каква мистерия, чак да не повярва човек, как вратата на съвместния ни дом се превръща в телепорт и ни пренася от реалността на гаджетата в действителния свят на големите връзки. Уви истината е много проста, докато сме гаджета връзката заема няколко часа или дни седмично, но когато заживеем заедно тя заема всичко, цялото време, а ние не сме едни и същи през цялото време. Имаме дни, в които сме сърдити, дни, в които се глезим, дни, в които ни е смешно, в които не ни се говори, в които много ни се говори и т.н, и т.н. Да и все пак вероятно всеки  е подготвен и знае това, но все пак през периода на гаджетата някой е лъгал, съзнателно или не. И колкото и да ми е глупаво да го призная това са мъжете. Да те не го правят с лоша умисъл ,вероятно, но все пак го правят, защото искат да спечелят някоя жена. Това е хубаво да искаш да спечелиш някого, но е нелогично да правиш неща, които не са ти присъщи, защото в един момент ще спреш да ги правиш и тя ще бъде жестоко разочарована от теб. Тогава започват "филмите" и параноите, лудите въпроси и съмненията "а той обича ли ме още", "иска ли да бъде с мен", "какво направих, за да свърши всичко хубаво". Чувстваме вина, която рядко е в нас и като защитен механизъм се появява въпросното мрънкане, което както казах в предишните парчета си е един вид защитен механизъм и опит да открием вниманието на възлюбения.
  Защо, по дяволите, им е притрябвало на мъжете да печелят така жените, та нима ние сме награда, с която веднъж като се окичиш няма как да престане да е твоя? Ние сме хора, и не се лигавим, а просто искаме това, което ни е предложено и, когато предложеното ни изчезне ние си го искаме обратно, защото няма как да ти вземат нещо, което си имала и ти да гледаш безучастно.
  Скъпи мъже, бъдете себе си, не правете глупости, които после няма да искате да правите пак. 
   Реално, колкото по-скоро бъдем оценени като същества със същите емоции и желания като мъжете толкова по-лесно би потръгнало всичко, няма да има мрънкане оплакване и драми, защото никой няма да очаква от другия невъзможни неща. Аз ще знам, че той ми предлага това и няма да имам основание да искам повече. Не може да дадеш на една жена много внимание и глезотия и после да й ги отнемеш просто, защото живеете заедно. Да не всеки ден човек има сили за мили жестове, но пък всеки си знае възможностите, капацитета и себе си, така, че просто нека не подлъгваме другите с поведение, което е неприсъщо за нас, бидейки себе си имаме по-голям шанс да сме щастливи и спокойни. В крайна сметка, когато някой ни обича ни обича заради самите нас и е логично да намерим такъв човек, защото в противен случай връзката става непрестанно искане и търсене на нещо, което пък води само до мрънкане и оплакване, недоволство и разбити илюзии. Защо да се нараняваме не е ли целта упражнението да сме доволни, щастливи и спокойни?

  42 праче от пъзел

  Днес опитах да гледам някакво ново дамско предаване и потреса, който изпитах ме накара сега да пиша. Стоях, гледах и се чудих какъв им е проблемът на жените днес и нима в това се е превърнала нашата част от човечеството. Първото много силно впечатлително нещо трябваше да е факта как ходим на високи токчета и едва ли не истинските, сексапилни, красиви, умни и т.н. жени ходят само на токове и просто без токчета жената спира да е съвсем жена. Що за глупости, умрях от смях. Другото беше "страхотните" маниери на супер жените, които правят всичко що може да се свърши, но една от тези мацки влизайки на гости у другата хвана и си сложи обувките с високи токчета право на кухненския плот, тук вече дистанционното само реши да смени канала. Все пак се замислих, жената днес е лигава кифла с огромно самочувствие? О, ужас, огледах се и пак помислих, абсолютен факт! Познавам доста жени и за радост близките ми са ОК, но останалите...масова безмозъчност. Да и ние с моите дружки си говорим за гримове, дрехи и парфюми, но не са фикс идея, имаме и друго какво да си кажем, правим разлика между парламент и министерски съвет, между реалност и фантазии, между приоритети те си. Имаме цели, мечти и се борим за тях без да хлепаме по 1 тон грим, без да се катерим на 15-сантиметрови токове и все пак без да сме грозни. Ние сме себе си и не се страхуваме от това. Да киприм се, но не живеем за това, не умираме за модата, не четем всички модни списания, не правим разлика между чанта прада от 2005 и 2007, но не ни е нужно, и нима някому е нужно? Нима не можем да сме симпатични и успешни, вместо восъчни кукли, които едва се движат, но пък изглеждат. Благодаря много, аз изглеждам само, когато отивам на бар да разпусна с едно-две питиета. През другото време ми е удобно, движа се спокойно и понякога слагам спирала на миглите си. Е да имам бръчки от смях и по челото от гримаси, но не ме интересува, защото всяка чертичка по лицето ми, колкото и все още да са мънички означава, че нещо или някой някога ме е радвало, усмихвала съм се и не спирам да го правя. Да гримаснича, защото обичам експресията на лицето, защото не само думите са важни, защото аз съм пълна с емоции и те искат да излязат, да се покажат и след време да оставят някоя бръчка. Аз обичам всяка бръчка, равните си ниски обувки и удобните си дънки и блузи, и макар, че може би често съм вън от модата, съм чаровна. Важно е да бъдем мили, да бъдем добри и отзивчиви, да сме свободни без модни окови, да сме искрени в емоциите си и най вече да бъдем такива каквито сме. Нека се контим жени сме, но пък понякога всеки грам спестен грим и всяка неспестена усмивка могат да ни дадат много. :)

43 парче от пъзел

 Преди няколко седмици бяхме на чайна с приятелки. Седяхме върху меки възглавници на пода, а на ниската масичка пред нас имаше сервирани сладурски чайничета пълни с топъл благоуханен чай, звучеше тиха релаксираща музика, светлината бе приятна, атмосферата задушевна и някак си от самосебе си тръгнаха разговорите за душевността и природата на човека. Разговаряхме, спорихме, отпивахме от страхотния чай и тогава изведнъж дойде въпросът "а защо хората са песимисти". Зарадвах се, стори ми се тема, която може да бъде обсъждана безкрай, но се изненадах, че отговорът се изчерпа само в едно изречение: "хората са песимисти, защото всеки знае, че каквото почукало такова му се обадило". С ужас открих, че съм права и всички бяха съгласни, прокрадна се съмнение, но изчезна почти веднага и тогава се замислих, наистина ли хората сме толкова лоши, че отхвърляме дори химерата за доброто дело.


  Такива сме...колко реално и брутално. Познавам много хора смятащи се за оптимисти, аз в това число, но в същност сигурно 90% от оптимистите едва ли си вярват, когато говорят, а когато си позволят да мислят нещо лошо и дори сили нямат да го преиначат оптимистите стават реалисти. Реалисти, оптимисти, песимисти, дъра-бъра-бъра! Няма такива неща, реално през какъвто и цвят очила да гледаш живота ще ти се случи това, което си направиш и тогава каквото почукало такова се обадило. Хората и без това сме крайно зли вече, ние дори не почукваме, а звънецът дори не го и поглеждаме, ние блъскаме с все сила по вратата, нервно и нетърпеливо настояваме, искаме,искаме,искаме и... накрая си го получаваме. И след като толкова много сме блъскали по разни врати и толкова много пъти сме си го получавали, това става един навик и, както пушачът знае, какво ще стане, когато си запали цигарка, така всеки един от нас знае какво ще се случи следващият път щом си поиска нещо. Както си го поискаш така и ще го получиш, а тъй като по навик искаме нервно и ядно, едва ли някой би ни подал букет маргаритки за грубиянщината. 

 За това е песимизмът, защото, колкото и да не ни се иска да си признаем какви сме вътре в себе си добре се познаваме, знаем що за стока сме.

44 парче от пъзел

 Жените се измъчваме от твърде много неща и тревоги и в огромния (да не кажа във всичкия) процент от случаите основната тревога е какво ще кажат хората. А те винаги има за какво да си говорят, винаги има какво да кажат, но реално не им пука за нас, защото и ние жените говорим за другите хора, обсъждаме ги и прочее (всяка от нас знае какво правим), но въпреки всичко не ни интересува какво ще се случи утре с тях, те просто са ни дали клюка, обсъдена тя бива забравена, както и виновника за нея. Всеки гледа себе си и просто клюкарства за другите. Защо ни е страх толкова от хората и така сами се лишаваме от сума прекрасни и приятни изживявания. 
  Прави ми впечатлени, че едно от нещата, които тормозят жените е чисто моралната страна на въпроса за секса за една вечер. Всяка е минавала през това и всяка е изпитвала терзания, какво ще каже този или онзи и какво ще си помисли човекът, с когото ще преспи. Мислила съм много по въпроса, защо за мъжете това е безпроблемно, а за жените почти съизмеримо с инквизицията? Защо мъжете имат право, а жените- не? Прави ми впечатление, че дори след подобна авантюра сякаш от чувство за вина и угризения жените едва ли не хлътват по тези мъже, с които са прекарали една вечер. 
  Масово сред нежия пол сексуалният акт се схваща като обещание, обричане и прочее, а сред мъжката част от човечеството това си е просто кеф за една вечер без някой да му мисли какво ще се случва после. Стигала съм до извода, че жените просто са по-предвидливата част от обществото, по-разтревожените, по-замислените, обаче това си има своя минус, защото премисляйки нещо около 120 пъти съществува реална опасност да оплескаш положението много повече, от колкото ако много не му разсъждаваш. Т.е. понякога жените сами падаме в клопките, сами се закопаваме и сами се натоварваме с излишни проблеми. Знам какво се случва с някое момиче, което е правило секс за една нощ, макар и да не си го признава се чувства леко кофти, първо, че мнението на хората я запраща някъде под утайката, второ, че след като прави опит за сближаване със съответния мъж, с когото е спала и той не й обръща внимание, тя самичка се закопава още по-дълбоко и под утайката, толкова много пада самооценката и за какво? Какво от това? След непрестанната олелия около женската еманципация и желанието да се нагърбваме с още повече задължения, само защо се доказваме пред себе си, преборваме всяко клише, но това остава на високо, недостижимо и невъзможно да бъде съборено и стъпкано. След като сме си извоювали правото на глас и панталони, не виждам къде е проблема една необвързана жена да прави понякога секс за една нощ, щом това би й доставило удоволствие. Нима е толкова страшно, нима има смисъл хорското мнение, нима заедно с данък сгради плащаме и данък обществено мнение, нима хората от обкръжението ни, които държат на нас ги интересува с кого и за колко време сме спали. Не, не и пак не. Живота е кратък и, ако искаме да сторим нещо, коeто ни удовлетворява няма смисъл да ни интересува какво щели да кажат хората. Нека говорят, вие правете каквото си искате, защото онези другите могат и само с говоренето да си останата. Хиляди пъти по-морална е една такава краткотрайна неангажираща връза от колкото кражбата, лъжата, измяната и прочее непоправими неща. Това не е престъпление, а личен, късаещ се до конкретната жена избор, избор непрекосновен, на който всяка има право. Всеки сам си носи кръста, а хората, те винаги ще си говорят.

45 парче от пъзел

   От сутринта стоя и гледа и ме е яд колко сме прости хората, чак ме е яд. Не ставаме за нищо, заклевам се. Ужасно много злоба има, завист, ненавист, нетърпимост, апатия, антипатия. Колко още мога да изброя само. Слепи сме и сме лесни, ако стане дума за събиране, обединяване, сплотяване тогава всичко бива добре обмислено и съответно отхвърлено, но говорим ли се да се разделим по вид на съществуване, няма смисъл от мисъл, започваме да плюем, да злобеем, да се настройваме едни срещу други, да се мразим и да се сочим с пръст. И защо, нима е ген, нима дори и да се борим с това сме си такива? Реално, това е реалността, реално сме такива, реално не ни пука.
   Не е ли тъжно? Не е ли това основния проблем на света и дори да не говорим за глобални мащаби, дори да смалим и отнесем проблема към собствения си дом, той пак е проблем и той точно е малкото камъче, което често пъти обръща колата. Соченето с пръст и разривът между хората са породени от вечната ни нужда да съдим, да се извисим и да подчертаем какви сме, да разединим, за да владеем. Така добре го можем и го правим, че вече почти не ни прави впечатление и го пренасяме вкъщи. Съдим половинката си, оплакваме се и искаме само едно да стане на нашето, а когато това се случи вече пратньорът ни е станал друг човек и ни е много безличен. Живеем като мравки, за малко и сме малки и почти няма шанс да оставим следа след себе си завинаги. Така че защо вместо да злобеем не вземем да се радваме на живота, да се забавляваме и ако случайно заобичаме истински някое същество на този свят да не го съдим, а да го обичаме. Добре е да се преборим със себе си, добре е, защото може би така бихме могли да направим света или поне обкръжението си малко по-щастливо или усмихнато и добро. Важно е да сме добри, това ще ни се върне, току виж и някой се увлякъл по нас.

46 парче от пъзел

  Всяка втора статия в нета е за отслабване, няма начин просто, всяка втора реклама по телевизията е за отслабване, всяка втора реклама в аптеките и козметичните магазини е за отслабване. Не мога повече, вече умствено отслабнах от цялото това топене на дебли хора. Да дебела, да има и други, да няма да стана мърша тип манекенка и какво от това? 10 пъти по-секси съм от много слаботелесни девойки, 10 пъти по-умна съм от много красиви девойки и знаете ли колко вас са същите? Много! Да, защото не плоският корем и мъничкия задник са гаранция за красота, усмивката и увереността толкова много могат да разкрасят някого, че никоя диета или упражнения не могат да го направят. Сега, нямам предвид, че чисто нездравословно затлъстелите хора не трябва да предприемат нещо, все пак здравето си е здраве, добре е малко или много да го обгрижваме ( по-добре много), но когато иде реч за жена решила да стане 40 кила въпреки 170 см височина, е извинете, ама това е лудост! 
  Моето момче казва, че всички жени са дебели и е прав, аз също съм от вечно дебелите, но днес се замислих, кога откачихме толкова много по външния вид? Кога? Защо? Какво се случи? Преди никой не отслабваше толкова, никой не беше толкова дебел, как, по дяволите успяхме да си изкривим погледите до толкова и как по дяволите успяхме да го втълпим и на децата? Защото съгласете се и 13 годишните вече отслабват и гладуват. Чудовищно е! Никой не мисли да научи нещо ново и смислено, всеки се натиска да знае от кое се дебелее и от кое не, от кое се слабее и от кое повече. Защо, защо?


   Защото всеки иска да го направи лесно, заради това! Защото всяка си мисли, че като не яде или яде разни безвкусни боклуци ще стане работата. Не става така. Търпение му е майката, търпение и постоянство и особено много движение, няма как да не се движиш и да слабееш и после и добре да изглеждаш. С дрехи всеки може да е хубав, но без дрехи диетите толкова много си личат.

  Мили жени, с мързел не се отслабва, отслабва се с пот и мускулна треска. Ако си повярвате и ако се потрудите много неща могат да се получат. 
  И все пак не слаботията ви прави красиви, защото уви това е много важно, а онова, което се крие под хубавата прическа. Малко повече усмивка, малко повече чувство за хумор, малко повече добро настроение, малко повече увереност биха ви дали много повече.

47 парче от пъзел

  Живееш си нормално, искаш 100 неща и мразиш приблизително толкова, имаш ясна или поне някаква концепция за живота, забавляваш се по своему, абе всичко е ОК и тогава...ПРАС! Срещаш го него, най-романтичното, очарователно и прекрасно същество, той ти стоварва света в краката и всичко е така, както трябва. Имаш обещания, имаш внимание, имаш някой, който да те гушка, имаш най-приказното и е велико, безкрайно и все едно най-накрая си намерила онова нещо, което всички търсят. Невероятно е нали? Правите такива прекрасни неща, а колко много само ти е обещал и няма търпение ден след ден да реализирате всичко, ЗАЕДНО! Нещата вървят идеално и тогава вече наистина сте заедно, заживявате заедно. Колко е прекрасно да се будиш до него, да те прегърне вечер, да те целуне нежно просто така, да ти сготви или да ти направи масаж. Той знае колко обичаш вино и свещи, знае как да те развесели, прави ти изненади, подарява ти цветя или малки красиви неща, които значат нещо във вашия свят. Да, вече сте го изградили, вашият свят и той е романтичен остров на сред сивата пустош на рутината. 
Красиво нали? И няма начин да не се появи едно огромно НО, защото колкото и щастливо да живеят принцът и принцесата те свикват със себе си, мнението й започва да го дразни и по този начин тя започва да мрънка, той пък спира да прави мили жестове за нея, а тя толкова се дразни, че чак се чуди къде е сбъркала. Тогава им идва на гости караницата и някак си без да искат започват често да комуникират посредством нея. Красотата си е заминала безвъзвратно и логика в това няма, но и за сега не знам как може да бъде поправена тази грешка. Признавам до сега не съм срещала и някого, който да може, но има нещо като лек или по-скоро болкоуспокоително - непукизъм колкото може повече. Реално, обаче се чудя, защо трябва да спира да ни пука и на двамата, защото ако само на мен ми пука, а на него не, някак никак не става. Не може ли просто да седнем да си поговорим, да се слушаме, без да се иронизираме, без да си крещим, да си кажем какъв ни е проблема и просто да си помогнем взаимно да го преодолеем. Не става като по филмите, за 1 час не се разрешават споровете и драмите между двама, но все пак, ако и двамата проявят желание и мотивация, защо пък да не може да го направят. Защо в един момент мъжете свикват с нас и ние ставама интериор, нима щом са ни вкарали в къщата си означава, че сме заложници там завинаги? Защо ние се дразним от неща, които преди дори не са ни впечатлявали и сме правили с удоволствие, защо някак домакинската работа ни натежава и защо просто не можем да преглътнем, че повечето мъже не са уверени, че значт значението на глагола подреждам. Не мисля, че са само те (мъжете) виновни, жените също имаме вина за рутината, която се промъква във връзките ни. Ако се опитаме да се слушаме какви ги говорим, ако се научим да преброим бавно до 10 преди да изтреляме поредния бисер в пристъп на яд може би мъжете ни ще ни погледнат по друг начин. Може би пътят към разкошния любим вкъщи не минава през заповедите и страха му от виковете на женат. Може би наистина взаимното разбиране и изслушването са фактор, но тогава и само тогава, когато и двамата ги правят. И все пак с разговори уви не става, за мъжете те са глупости и излишен драматизъм, тогава някой трябва да даде тон за промяна на ритъма. И тази първа крачка май пак се пада на жената, но какво от това, че първи ще започнем промята, важно е накрая да завършим заедно с него. 
   Началото е прекрасно, началото е начало и колкото по-скоро разберем, че то е само в началото толкова по-лесно бихме успели да получим онова, което всички искат. Не търсете началото по средата, за жалост то си има своят край!

48 парче от пъзел

  Имало едно време едно момче и едно момиче. Момчето си намерило друга приятелка, а момичето станало бивша... и такава си останала.
   Преди няколко дни ми хрумна тази приказка и се замислих защо има хора склонни да остават нечии бивши. Обичала съм и обичам, ужасно много и страшно силно и все пак сърце не ми е давало да остана на едно място и да зяпам неговото щастие докато вътрешно се вбесявам, че не е с мен. Да, става дума за отделни хора, за различни мирогледи и характери и все пак, колкото и да е любов животът няма повторение, няма как по тийнейджърски да се обречем на един единствен и да подсмърчаме по него, когато ни се отдаде възможност. Прави ми впечатление, че не само жените се държат така, мъжете също трудно прежалват жените, които са обичали, но в една приказка се казваше "никога не съжалявай за изречена дума и за нещо, което вече се е случило". Както и да е мъжките глави са ми трудни, а и блогът не е с такава насоченост, но пък женските мисли понякога просто ме разбиват. Защо, жено, се вкопчваш в някого, който не те иска, защо жените така умело могат да се самоунижават, да се стъпкват сами и накрая да се оплакват? Не го разбирам и смятам, че не трябва да съществува такъв феномен. Разбирам, когато страдаш по някого, но не разбирам, когато го правиш прекалено дълго време. Как може някой сам да си отрязва шансовете за хубаво изкарване в живота, каква е тази любов и кому е нужно това себеотрицание. Та нима, ако сами не се оценяваме, някой друг би го сторил? Нима може да се очаква някой да ни направи живота такъв, какъвто искаме без да полагаме старание? Не няма как и не трябва..

  Когато боли, нека боли, но не си причинявайте сами тази болка, с един конкретен мъж се не изчерпват всички други, изчерпват се само годините, защото дори и да нямаме лимит на мечтите си имаме лимит на времето си. Самотата е най-жестокото наказание, а нея ние си я правим, с компромисите, които правим или не правим, с грешните решения и със затварянето в себе си. Та на света има над 7 000 000 000 души и точно един от тях е този, който те иска за неговата жена и точно един е този, на когото си бившата и няма смисъл да бъдеш бивша, защото това те прави минало, няма смисъл прекалено рано да напускаме настоящето.

Коментари

  1. Прегледах и премислих всичките 64 парчета от пъзела и останах много впечатлен.

    ОтговорИзтриване
  2. Моето име е д-р Ogbidi, роден съм в малко селце в Африка, достоен син или майстор Kebbi. Баща ми ми повери свещения дар на семейството ни, преди да умре. Всеки ден, откакто бях на 10 години, посветих живота си на изпълнението на моя дълг и помагам на всички, които идват при мен за помощ. Поради това моите силни умове увеличават подаръка ми за това или "Свещеното ръководство" с разрешението на моите предци. Ето защо трябваше да пътувам извън Африка и извън нея, за да поставя подаръка си в служба на нуждаещите се. В случай, че се нуждаете от моята помощ за следното: любовна магия, бременност и всякакви други типове или помощ, не се колебайте да се свържете с мен на имейл: ogbidihomeofsolution1@gmail.com или обадете / whatsapp чрез: +2348052523829
    Докато най-накрая изпълня дълга си и съдбата си.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Доматен сос

НАЙДЕНОВА