Доматен сос

I

Беше някъде през април, слънцето изгряваше, за да погали крехката пролетна трева в перфектната градина с черешово и кайсиево дърво в двора на семейство Иванови. И докато кварталът едва отваряше сънливи очи госпожа Мария Иванова вече сервираше току-що изпържени филийки на масата в кухнята. Чиниите потропваха по идеалнo гладката повърхност на блестящата бяла маса, а между тях се мъдреха чинийки със сладко от ягоди, пчелен мед и течен шокола. Посудата беше подредена изрядно, като от реклама по телевизията, кухнята ухаеше вкусно, а стопанката весело подреждаше и прибърсваше всяко място, до което се допреше, за да бъде всичко чисто и перфектно. Отстъпи на две крачки от масата, за да се увери, че няма някое неприятно петно, което да развали идилията. Усмихна се доволна и отиде да събуди съпруга и двете си деца.

Всъщност децата бяха момиче на 21, казваше се Лорета и момче на 20 – Лъчезар. Мария беше 45 годишната, същински властелин на домашния уют, владееше чистотата и реда, като севернокорейски диктатор, ликвидираше праха и петната като матадор на корида, страстно, със замах и без милост. Денят и бе организиран под конец: закуска за милото семейство, което тя считаше, че трябва да се държи възпитано и да бъде до болка сплотено, след това изпращаше всеки до вратата, а тя започваше отново и отново да чисти, подрежда, пере, готви, глади и т.н. и т.н. до безкрай, защото нямаше да позволи на някаква си мръсотия или нелепа гънка по ризата да съсипе живота ѝ като от американски филм.

Мария си имаше идеали, създаде си ги с годините, щом се омъжи тя реши да даде на съпруга си Марин най-доброто от себе си, и му го даде - две сладки дечица, на които реши да даде себе си, да се раздаде до последно да ги превърне във всичко, което нито тя бе успяла да стане, нито мъжът ѝ. Четеше неуморно какви ли не книги от лекари, психолози, гурута, билкари, знахари, специалисти, известни и не до там, не изпускаше телевизионни предавания, семинари и сбирки на майките от целия град, търсеше частни учители, самата тя всеки ден се стараеше да обогатява знанията си, за да напълни детските главички с гениалност. В представите ѝ съществуваше перфектен план за бъдещето им, представяше си как ги аплодира като отличници на випуска в гимназията, как плаче от радост на свтбата на дъщеря си, защото тя непременно щеше да е поне първа дама, как радостно позира със сина си на връчването на нобеловата му награда и какво ли още не.

А милите деца растяха доста разглезени от обърканата представа на майка им за всичко. Беше им втълпила колко велики и съвършени човешки същества са. Лорета учеше публична администрация в частен университет, а Лъчезар успя да влезе в специалност право с доста връзки, но за Мария това беше просто родителско побутване към върха за нейните мили ангелчета. Марин нямаше думата, той работеше от сутрин до вечер в минстерство, въртеше малки далавери, за не особено крупни суми, но успяваше да осигури перфектното съществуване на идеалния свят на благоверната си. Имаха своя разкош, чувстваха се част от елита и това беше достатъчно за да подхрани високото самочувствие на семейство Иванови.

С времето мъжът стана мекотело, кротко осигуряваше парите за всевъзможните уроци на децата и за новите мебели и посуда на жена си, той се превърна в нейна сянка и в послушно ехо на болните ѝ амбиции. Да, Мария имаше своя рай, който населяваха двете ѝ мили глезени херувимчета и безгръбначния ѝ роб, а тя със замах владееше всичко и щом казваше, че е идеално нямаше кой да го отрече.

Иванови вече блажено закусваха, всеки по навик презентираше плановете си за деня. Лорета щеше да пие кафе с колежки, да отиде на лекции, а после да се разходи до мола, Лъчезар планираше кафе с колеги, лекции и разходка до друг мол, а Марин имаше среща за сутрешно кафе с колегата Петров, след това оперативка в 10:30, в 12:00 щеше да е при министъра за отчет, в 12:30 на обяд със зам.-министъра, в 15:00 щеше да работи над някакъв документ и 17:30 щеше да се прибере у дома. Мария притеснено въздъхна, слушайки за нелекото им ежедневие, нея я чакаха лъскане на пода в коридора, простиране, сгъване, гладене, готвене на засукани манджи, следобедно кафе със съседката Стоянова и г-жа Нейчева от съседната улица, щяха да обсъдят международното положение, състава на храните, препаратите за петна и разбира се онази мърла Димитрова, която не стига, че ходеше на работа, ами си позволяваше да има личен живот и да излиза по барове с приятелки без мъжа си. Ех, поредният ден стоеше пред образцовата домакиня, но това бе нейната съдба, тя така и не тръгна на работа и не от мързел, а защото се бе посветила на семейството си, или поне така си мислеше.

Унесена в пановете си госпожата се любуваше на скъпите ѝ хора, нежно ги гледаше как се тъпчат с мазните филии с изправени гърбове и надменни изражения. И изведнъж, о, ужас! Лъчко разля кафе!

- Мамка му - изруга момчето.

Мария едва не припадна, тичайки с гъбата тя какнижеше бясно:

- Лъчезар Иванов, какъв е този език, нобеловите лауреати не употребяват подобни цинични изрази, извини се за поведението на сътрапезниците си, на това ли те научих, така ли те възпитах, как може, засрами се.

Момчето изгрухтя с пълна уста нещо като извинение и стана от масата. След него и другите станах, време беше да се втурнат в невъзможно натоварения си ден. Госпожа Иванова нежно целуна всеки и затвори вратата след тях. За 5 минути цялата кухня светеше все едно никой никога не бе стъпвал там. Доволна от себе и тя изприпка да вземе коша с изпрани дрехи и тръгна да простира на двора.

Нежно редеше изкрящо чистите дрехи, когато от съседния двор се чу врява. Димитрова! Хилеше се безсрамно на мръсното си дете, цялото оплескано с мляко, а то гледаше тъпо и сънливо триеше очи. Всъщност съседите току-що бяха станали и всички се приготвяха кой за работа кой за училище и нещеш ли някой разлял млякото си точно по хлапето в бързината.

Съседният двор беше нещо като Содом и Гомор, имаше опъната някаква шатра, а под нея пластмасови столове и маса, имаше едно барбекю, грозна саморъчно направена индианска палатка и вещи навскъде, плочките бяха надраскани с тебешир и нямаше нито една петуния, само някакъв грозен здравец, три кола домати, три кола краставици, 1 кол люти чукшки и бодливи малинови храсти. На фона на съвършенството у Иванови, Димитрови си бяха пълни диваци, все пак отглеждаха храна в двора си, навярно нямаха пари да си купят от магзина.

Мария се прикри зад прането и занаднича при съседите, онова оцапаното дете и то взе да се смее, а след малко хукна на някъде, върна се преоблечено с чисти дрехи….”безумие” мислеше си образцовата домакиня „тая мързелана оставя милото 10 годишно детенце да се облича само, сигурно то расте най-малкото с комплекс за малоценност и си мисли, че никой не го обича”. Детето не изглеждаше разтроено, гризеше кроасан и разпалено обясняваше нещо на баща си, който пък пиеше кафе без дори да закуси. Иванова изпадна в невъобразимо възмущение и едва се сдържаше да не се прибере вкъщи, но все пак съседите ѝ бяха по-интересни. Нещеш ли докато тя надничаше скрита между чаршафите госпожата от ада изскочи на двора да простира и видя любопитната дама, стана ѝ смешно.

- Абе Миме, ела у нас да пием кафе какво надзърташ като лалугер?

- Анастасия, обиждате ли ме? - потресе се госпожата.

- Ами не, каня те на кафе, днес съм си взела почивен ден, че ще ходя да пазарувам за почивката.

- Ах, почивка - заинтригува се Иванова - и къде ще ходите?

- Първо 2 дни сме на рок фестивал, там ще спим на палатки, после мислим да отскочим до Пирин малко да се покатерим и ще прекараме няколко дни в една симпатична хижа.

Мария леко се олюля обхваната от безумен потрес, тия диваци щяха да се въргалят в палатки, да слушат някаква шумна музика, да си трошат краката по разни баири, да спят в мърляви хижи и да влачат с тях двете си невръстни деца (едното на 10 години другото на 14). Скръсти благочестиво ръце, вдигна очи сякаш да благодари на Господ и погледна с презрение съседката си

- Хм… ние пък ще ходим на спа в Банско, в 5 звезден хотел, уреждат ни от министерството, където работи мъжа ми. - Вирна нос, обърна гръб и победоносно тръгна към дома си.

- Абе, Насьо, ние що ще се катерим по тия чукари, аре на СПА! - провикна се Анастасия кискайки се към мъжа си

- Стига бе мило, неща на спа искам на разбивация - смееше се мъжът ѝ.

Потресена от фронталния сблъсък с плебеите Мария Иванова грабна препарата за под, нахлузи гумените ръкавици и бясно започна да търка пода в коридора още, още можеше да блести, не беше достатъчно бляскъв за елитния ѝ дом, за съвършеното ѝ семейство, за перфекните ѝ деца, за големите ѝ амбиции, за високите ѝ претенции. Тя живееше за лъскавия под, за идеално подредените шкафове и рафтове, за изисканите ястия, тя беше отдала живота си на това и той трябваше да бъде от най-висока класа, защото тя беше част от хайлайфа, или поне много ѝ се искаше, толкова ѝ се искаше, че го вярваше на хиляда процента.

След като се отърси от шока от разговора с онова хипи отсреща образцовата домакиня приглади прибраната си коса и се залови с гладенето, когато се увери, че Димитрови ги няма излезе да полее петуниите в двора като не пропусна да сложи широкополата си шапка. За щастие видя Фани Стоянова, другата съседка, която уж превзето кълцаше някакъв храст, но всъщност надничаше да види дали Нейчева няма да пропусне някое петно докато бършеше прозорците си.

- Фани, мила, какъв пекрасен ден - изчурулика Мария. Фани се стресна, скълца погрешен клон, но тъй като тя също беше образцова домакиня се направи на ни лук яла, ни лук мирисала и лицемерно взе да раздава усмивки и комплименти . Двете хай дами размениха по около 100-150 комплимента и мили думи, възхитиха се на градините си и на прекрасния ден около 40 пъти и взеха решение да повикат Антоанета Нейчева на кафе у Фани. Антоанета всъщност беше малко грубовата жена, с леко мъжка стойка, имаше глас на перачка, но пък за това беше съвършена подмазвачка, заради което Иванова и Стоянова с радост я допуснаха до изтънчената си компания.

Не след дълго трите грации на квартала пиеха кафе и хапваха прясно изпечени сладки. Не подхождаше тези дами просто да си говорят за плетки и времето, затова трябваше да обсъдят външната политика и международното положение. Последваха мъдри разсъждения на тема близкия изток, цената на петрола, туристическия сезон в Турция, заемите на Гърция Европейския съюз и седмицата на модата в Италия. След като кръстосаха света и оправиха международното положение госпожите насочиха височайшето си внимание към родината си и по-точно към новия министър на образованието, защото знаеха, че темата е гореща, защото, а освен това Марин Иванов работеше в министерство, не в това на образованието, но все пак в министерство.

- Ах колко е прекрасно, когато министър на образованието стане ерудирана дама, не мислите ли момичета - плесна с ръце Мария.

- О, да, ето дойде жената и веднага се видя, че има усет, промени програмите на учениците и сега дори ще организира зрелищен събор за всички учители в зала „Арена армеец”, това е то женската ръка да им покаже как се правят реформи, какво е стил.- разпали се Фани.

- Нооо тя не беше ли адвокатка, имам предвид тя никога не е работила в образованието какво разбира? - смутено боботеше Антоанета Нейчева.

Иванова се изпъна като струна и свъси вежди сърдито:

- Адвокат се казва, Тони, не адвокатка и ако искаш да знаеш жената е преди всичко реформаторка и има европейско мислене, я виж колко време изкара в Европарламента, не може да не се е научила на европейски манталитет. И така съседките заобсъждаха европейското в българските политици и българското в европейската политика, в крайна сметка установиха, че нашите политици вече има много от Европа, а в Европа имахме не само евродепутати, но и министър-председател, който често отскачаше до там. След целият този напрегнат разговор за политика дамите решиха, че е време да презаредят пералните и миялните машини и да запретнат ръкави над кухненските печки. Разделиха се с престорени целувки по бузите и всяка се отправи към личния си малък рай.

Мария отвори входната врата и от вътре я обгърна аромат на магнолии, или поне така пишеше на опаковката на ароматизатора. Тя нежно и почти грациозно сабу обувките си и пъхна ходилата си в розовите си домашни чехли, заприпка весело тананикайки си FÜR Elise, беше ѝ любимото класическо произведение, а тя беше чувала много, не ги помнеше,но веднъж беше ходила на концерт на някакъв пианист и не заспа, т.е. заспа само за 10 минути и се стресна, после от срам така усърдно имитираше интерес към музиката, че спря да чува.

Идеалният свят на перфектната домакиня блестеше около нея, в идеално подредените си стаи и градина, тя не виждаше пропиляното време на един празен живот, тя виждаше купища усилия, които беше полагала да постигне този ред, усилия хвърлени, защото нямаше къде другаде да ги дене. В идеално излъсканите си прозорци и огледала тя не виждаше отражението на една маниачка, чийто живот се въртеше между пералнята, печката и парцала, тя виждаше педант, виждаше изискана дама, виждаше грация, стил, съвършенство. В мислите си тя не намираше място за лично мнение, за лично щастие, за самонадграждане, за самоусъвършенстване, в мислите ѝ имаше само място за манджи, препарати и себевъзхищение. Ето я, сладураната от гимназията, която веднъж спечели 10-то място на олимпиада по химия, красавицата от университета, която беше ухажвана от правист, биолог и икономист, сега беше кралица на съвършен дом обитаван от съвършеното ѝ семейство. Тя искаше да бъде част от елита и тя беше елита, никой не ѝ го бе казвал, тя така беше решила, а все пак тя беше кралица, кралицатата на печката, пералнята и парцала.

Иванова с лека стъпка се приближи към кухненския плот, където на стойка беше поставена любимата ѝ готварска книга купена с точки от хипермаркет. Заразлиства елегантно страниците и подбра какво да сготви за вечеря, звучеше италианско и засукано, а и имаше домати, което беше добре, тъй като трите домата от миналата седмица вече ставаха само за готвене. Подобно на малко торнадо Мария се развилня из кухнята сътворявайки кулинарна магия, режеше, кълцаше, белеше, пасираше. Ето, че тенджера с доматен сос кротко къкреше на котлона. Тя се обърна да види колко е часът и неволно бутна тенджерата, опита се да я хване с голи ръце, но се изгори, изпищя, подхвърли съда и оплиска сос по целия под. Това стигаше да я докара почти до изтерия, разплака се, взе да подскача и да се тресе нервно,заблъска от яд по плота и хукна да търси парцал, без да се сети, че трябва да изключи газовия котлон, чийто пламък доматения сос беше угасил. Върна се с кофа и парцал, как смееше съдбата да се гаври с нея и да цапа нейния рай с манджа? Подсмърчаше нервно и маниакално търкаше пода. Още повече се озлобяваше към невидимата сила, която обърна тенджерата и така омерзи блясъка на кухнята. Вече обезумяла не остави нито едно петно и всичко сякаш блестеше още повече, погледна към часовника и разбра, че няма време да приготви вечеря, още повече се ядоса. Грабна почистващите си принадлежности и ги замъкна обратно по местата им, чудеше се какво да прави, как така владетелката на съвършенството щеше да няма сготвена вечеря, обхващаше я паника, виждаше сгромолясването си от пиадестала, на който се беше поставила, започна да трепери от паника и тогава се появи прозрението, щеше да поръча храна от индийския ресторант, така щеше хем да се измъкне, хем да изненада семейството. Затича се да вземе телефона, намери номера в указателя, набра го и поръча нещо си с къри и пиле, което ѝ звучеше супер екзотично, а жената от ресторанта каза, че могат да го направят много леко люто.

Възхитена от своята гениалност Мария победоносно остави телефона си на масичката за кафе в хола и тръгна обратно към кухнята, за да измие мръсните прибори и да провери за останали улики след гафа с тенджерата. Доволна тя изми всичко до блясък, отново забърса пода и се подпря до прозореца чакайки го да изсъхне, имаше чувството, че е забравила нещо, но какво беше то? Ами да! Десерт! Не поръча десерт! Внимателно заобиколи мокрия участък отиде до хола и поръча десерт по телефона. Чувството, че все пак нещо не е направила не я напускаше, но какво забравяше, тя не забравяше, тя вършеше всичко под точно определен ред, в строга последователност, та тя владееше до съвършенство съвършенството. Но какво, какво забравяше? Котлона! Газта! Хукна моментално към кухнята, но забрави за мокрото петно на плочките пред печката, подхлъзна се, залитна назад, чак видя елегантните си стъпала обути в розовите домашни чехли и падна по гръб, чу се хрускащ звук, не можеше да стане, от носа ѝ течеше кръв, имаше нещо мокро под главата ѝ, която се килна настрани

- Мамка му, доматен сос под печката! – прошепна си

30 минути по-късно никой не отваряше на доставчика, но Марин се прибираше в това време, плати му и взе торбите, учуден отключи вратата и вместо магнолии усети газ. Хвърли чантите на пода и се затича към кухнята, там не се дишаше, прикри устата си с ръка, спря котлона, отвори прозореца, сграбчил жена си за двете ръце и я повлече към коридора. Оставаше кървава диря по кухненския под, по белия килим в хола, коридора вече не блестеше в бяло, а в алено. Марин Иванов веднага повика бърза помощ и те дойдоха с малко закъснение, защото на един светофар Лъчезар не пусна линейката, а на три преки от дома на Иванови Лорета им отне предимството, но все пак дойдоха. След лекарите дойдоха и децата. Първите констатираха смъртта, а вторите, че са безпомощни, а точно преди да умре Мария Иванова констатира, че има доматен сос под печката.

Вече беше юни, ставаше адски топло и петуниите в двора на Иванови изсъхнаха, прозорците не бяха чак толкова чисти и пред входната врата имаше някаква занемарена изтривалка. Къщата вече не беше остров на уюта и съвършената чистота, беше си проста къща в по-лъскав квартал, бяха си наели една жена, която идваше 2 пъти седмично да разтреби и почисти след милото семейство. Всеки вторник и събота тя печелеше битката с мръсотията, но губеше войната от възпитаното образцово семейство, което твърде не умееше да пази реда. Откакто Мария Иванова почина по толкова нелеп начин вече нямаше кой да преследва всяко едно от божествените създания с парцал и кофа и те творяха божествен хаос достоен по-скоро за Хадес.

В началото Марин не разбираше какво се е случило, прекара цял ден на кухненската маса в очакване на закуската, вместо това Лъчезар и Лориета му казаха да отива на работа, той отиде и си пусна отпуск, след това отиде при личния си лекар, който на драго сърце и срещу скромна сума му издаде болничен за месец с тенденция да го продължава, колкото е необходимо. На Марин не му пукаше, той все пак не асимилираше какво прави, просто си знаеше, че ако нещо не е наред у дома си пускаш болничен, да върви стажа, да не се хаби отпуската и да си взимаш едни сигурни пари. Жена му така го съветваше и той изпълняваше. Всеки ден изпълняваше поръченията ѝ, например изхвърляше боклука, беше лесно до втория ден, когато никой не се сети да сложи найлонов чувал в коша за отпадъци и тогава стана страшно. Марин се огледа за дръжки от найлон, но нямаше, коша беше пълен, но как да изхвърли боклука, Мария слагаше чувал, сега Мария я нямаше и чувал нямаше имаше само боклук. Той толкова се разтрои, че изхвърли целия кош и реши, че ще купи нов, ще купи и торби за него и ще се научи как се прави. Тогава започна момента, в който той отчаяно искаше да се превърне в жена си. Помнеше някои неща, които тя правеше всеки ден и също започна да ги прави. Първо беше закуската, опита какво ли не, но всеки път тъй дълго се чудеше кога покойната му жена би спряла котлона или фурната, че всеки ден изгаряше до въглен някакво ястие. Децата слизаха сънливи, цупеха се, хокаха го, а той премигваше тъпо, защото не знаеше какво да прави. Отрочетата му никога не си позволяваха в присъствието на майка им да му държат тон, но сега я нямаше, нямаше я и закуската. Една сутрин на Марин му хрумна да опита да поръча закуска по телефона, но само като се сети за смъртта на съпругата си изпадна в истерия, седна на земята, запрати телефона си в ъгъла, стисна главата си с длани, зарида безутешно и взе да се клати мърморейки „защо ме остави”. На децата им дожаля и решиха да помогат на баща си. Лъчезар отиде до магазина купи кроасани и мляко с пари измъкнати от портфейла на безпомощния Марин, а Лорета сервира криво-ляо закуската. Седнаха да хапнат, беше едно такова неловко и странно, Марин с подпухналите очи, брадясал и зачервен, леко неадекватен, но ухилен идиотски разказваше на стъписаните си деца какво смята да прави през деня. Те се усмихваха и бавно ядяха, едва изтърпяха той да свърши с плановете и хукнаха уж на лекции. Грижовният татко разтреби масата и реши да почисти малко, защото жена му всеки ден чистеше нещо си там. Грабна непохватно прахосмукачката и забръмча из къщата. С това се справи и силите му малко се възвърнаха, после смело взе парцала и избърса праха, вече съвсем се окопити и реши, че може да пусне няколко перални. В първата натъпка бели дрехи, знаеше, че жена му пере някак си по цветове, затова и той така направи. Подпря се доволен до печката в кухнята и зачака да дойде моментът за простиране и изведнъж… ГАДОСТ! От някъде изпълзя отвратителна хлебарка и се защура по белите плочки. Марин изпадна в ужас, той не знаеше какво да я прави, не помнеше дали някога се бе сблъсквал с подобен звяр, ако случайно влезеше муха в перфектният им дом благоверната му я ликвидираше, пръскаше ѝ нещо отгоре и тя падаше, но такова голямо, противно черно нещо не се бе появявало. Първото, което намери беше обезаслител за съдове и взе да пръска в посока на неканения гост, но хлебарката въобще не възнамеряваше да предава Богу дух, напротив, тя бързо изпъпли и се скри. Марин се умисли, явно не само не знаеше как да убие гада, ами и не знаеше защо се е появил. Взе лаптопа си и зарови в Google, там откри форум за домакини, в който твърдяха, че хлебарки се появяват, когато някъде има оставена храна на открито. Премигна три пъти уплашено с очи и погледна кухнята. Увери се, че няма храна на открито, но и не беше толкова чисто, колкото му се искаше, как Мария правеше чистотата, как тази жена създаваше блясък, как? Не можеше да си го обясни, но въпросът направо заседна на гърлото му и започна да го души, той пак седна на земята, сви се и заплака от безсилие, плака докато не го стресна сигнала на пералната машина, че е приключила с прането. Ослуша се, стана и тръгна към нея, върна се за коша за пране и точно тогава се звънна на вратата, той отвори. Срещу него стоеше същият онзи разносвач, на когото преди два месеца никой не отваряше вратата. Марин го позна и момчето позна Марин.

- Доставка на индийско ? – усмихна се младежът.

Марин се разяри, явно беше грешка, грешка на някоя диспечерка, грешка на момчето, грешка на съдбата, все тая чия, но той се разстрои ужасно и закрещя:

- Жена ми те праща, тя е ангел, гледа ме от небето, праща те, защото нищо не правя като нея, не знам как, не разбирам, искам тя да ми каже, тя всичко си ми казваше, нали?- Хвана момчето и взе да го тръска сякаш очакваше нещо да изпадне от него- Мими, вътре ли си Мими? Помогни ми, има черен звяр вкъщи и нищо не блести, те тези хлебарките се появявали от храна на открито, а няма няма храна, Мими, кълна ти се. Всичко прибирам, както ти правеше. Какво да правя, моля те, Мими, върни се!- Пусна момчето и се втренчи в него. Разносвачът ококори очи, преглътна уплашено, направи бавно крачка назад и хукна да бяга. Марин затръшна вратата след него с празен поглед и тръгна да търси нещо, не помнеше какво, но го търсеше, тогава се сети за прането и за това, което търси. Намери коша за пране и точно го вдигна от земята и гнусната хлебарка изпълзя от там, той изпищя, а тя така бързо избяга, че той даже не разбра в коя посока тръгна. Г-н Иванов адски се ядоса, набивайки крак тръгна към кухнята, за да извади поне дрехите от пералнята. О, НЕ! Щом отвори вратичката всичко беше розово, цялото бяло пране беше розово. Той само повтаряше „не, не,не” и изваждаше мокрите дрехи и изведнъж видя в ръката си нещо червено, не розово, червено, това беше виновника, заоглежда го сърдито и разбра, че това е едно малко червено шалче, което жена му понякога носеше, когато се разхождаха сред природата.

- Мария, Мария!- завика безпомощно вдовеца коленичил на пода – Не ми отмъщавай, че съм такъв недодялан, върни се помогни ми, защо ме оставяш?

Марин се тресеше целия, не му достигаше въздух, беше объркан и безпомощен. С годините жена му се бе постарала той да се обезличи и да стане мил и послушен роб със статут на касичка. От него не се изискваше нищо друго освен да носи парите вкъщи, да я целува нежно понякога и да изглежда образцов. Допадаше му тази роля, без напрежение, без мислене, Мария правеше всичко вместо него или му нареждаше и той го вършеше каквото беше нужно, за награда се грижеше за неговото съвършено щастие според нейния идеал. Не го беше грижа, че се беше превърнал в безгръбначно мекотело, все пак имаше друго - спокойствие и сигурност, май така ги наричаше съпругата му, и според нея това бе всичко необходимо за едно образцово щастие. Обаче тя се подхлъзна на блестящия си под, удари си главата и се задуши от газта от котлона, който веднъж в безупречния си живот бе забравила да спре. Умря и остави кръв из цялата къща, двете си разглезени деца и мекотелото, с което по силата на закона и канона само смъртта можеше да ги раздели. Е, раздели ги! Ама него никой не го беше предупредил, а тя не му беше казвала какво да прави в такава ситуация, нямаше и някоя наредба, която да му помогне, нищо нямаше освен куп розови дрехи пред него, в ръцете му един червен шал и проклетата хлебарка, която току-що изпълзя изпод готварската печка.

Марин сякаш излезе от кожата си, захвърли всичко и тръгна към спалнята си, щом стигна нервно отвори големият гардероб, а там се намираше касата за оръжия. Той имаше една единствена пушка, която си беше купил, за да може, ако случайно го покани някой министър, зам.-министър или президент на лов той да може да отиде. Поради тази причина притежаваше и въдица, такъми, сгъваем стол и камуфлажен костюм.

Разяреният мъж тръгна обратно към кухнята с ловната си пушка в ръка и завика:

- Къде си, ще те убия – крещеше с цяло гърло. Жилите по врата му изпъкваха, лицето му се зачервяваше, а очите му сякаш щяха да изскочат – Излез твааааар мръссссснаааааа! – дереше се озлобено и пръскаше слюнки навсякъде. Хлебарката я нямаше, но нещо го гъделичкаше по прасеца, той се разсея и се наведе да се почеше и от крачола на бежовия му панталон изпадна тя, черната нахална буболечка. Иванов дори не се замисли, започна да стреля по земята. Два куршума! Трябваше да презареди.

Вбесен от наглостта на насекомото, той започна да се съблича, остана чисто гол, само по чорапи, Мария мразеше някой да ходи бос вкъщи. Озверял, той започна да стреля по мебелите, заотваря шкафовете и чекмеджетата, , отвори малкото килерче, което прикриваше газовите бутилки, за да не се виждат, започна да събаря на земята чиниите и чашите от рафтовете, виеше като диво животно, чупеше каквото му попадне, после стреляше. Гадината отказваше да се появи, страх я беше, страх, но край и тя щеше да умре, точно тук, на същите плочки, на които жена му си разби главата. Марин реши да смени тактиката и взе да я вика тихо и нежно, сякаш викаше непослушно дете, което знае, че ще му се карат, увещаваше я, че няма да я убие, а само иска да се запознаят. Бавно се промъкваше и надничаше в шкафовете, пълзеше по земята и се хилеше с луд блясък в очите, провери под печката и видя засъхналото петно от доматен сос. Сякаш някой го стисна за гърлото, той подскочи ужасен, имаше петно от засъхнал доматен сос под печката му, той там не се беше досетил да чисти, а и помощницата не беше виждал чак толкова да се задълбочава в хигиената, значи жена му бе оставила подобна мръсотия. Целият му свят се срина! Той неразбиращо се пулеше в пода, кривеше глава и отстъпваше назад, щом стигна до средата на стаята взе да се оглежда и за други петна оставени от жената, която той смяташе за чистофайница. Петна трудно щеше да види предвид разрухата, която беше причинил сам, но освен нея точно от килерчето с газовите бутилки изпълзя мръсната хлебарка и той стреля, а после всичко гръмна. Разнесоха се писъци на уплашени съседи, а след малко и вой на сирени.

Пожара беше загасен, а Марин Иванов напълно овъглен. Съседката Фани Стоянова прегръщаше и утешаваше Лорета, а Лъчезар гледаше втрещен руините на дома си и чувала, в който беше баща му и с който го отнасяха към моргата, а от своя страна той отнасяше със себе си тайната, че жена му веднъж не бе изчистила едно петно от доматен сос.

III

Къщата на Иванови бе построена отново. С парите от застраховката, за която Марин и Мария чинно плащаха на определената дата, децата им успяха да построят симпатична едноетажна сграда с веранда, но понеже трябваше да живеят някъде през това време, а и не бяха свикнали да работят или пък да пестят бързо изхарчиха парите, та едва успяха да си позволят по-малкия строеж до ключ. Нямаше как, трябваше да я продадат, защото вече съвсем бяха останали без нищо и имаха крещяща нужда от финансова инжекция. Продажбата не бе трудна, в хубавия квартал имоти винаги се търсеха, макар да бяха доста скъпи. След като уредиха последните документи с купувачите и провериха в банката, че са получили парите по сметката си се прибраха в двустайния апартамент, който бяха наели в центъра на града. Не че беше кой знае какво, беше тесен и почти празен, доста разхвърлен и мърляв, но тях ги устройваше. Клубовете бяха близо, баровете също, до университетите ходеха първо с такси, после започнаха да се качват и на метрото или да вървят пеша. Единственият проблем беше, че парите им свършваха адски бързо, тогава Лъчезар си даде сметка, че няма какво повече да продадат и навярно е време да се хванат на работа, ако не искаха да се превърнат в клошари. Обясни плана си на Лорета, а тя го гледаше тъпо и премигваше с изкуствените си мигли неразбиращо. Как така принцесата на мама щеше да работи, тя трябваше да си има красива къща с градинка, минимум две руси синеоки дечица, красив и богат мъж, който ще иска от нея единствено да е красива и да го обича. Майка ѝ често казваше, че ще стане или първа дама или премиерша, а в най-лошия случай щеше да се омъжи за някой министър или депутат. Майка ѝ също казваше, че идеално чистия под е визитната картичка на една домакиня, но пък точно благодарение на излъсканите плочки в кухнята тя си разби главата, което доведе мъжа ѝ до нервен срив и той взриви къщата им…. Е, Лорета не се замисляше толкова много, само си представяше как превива гръб над някое бюро и вдига телефони по цял ден и става безумно рано без да успява да ходи в мола по обед и да пие кафе с приятелки. Разплака се, горката, нима някой бе способен да живее такъв живот?! Лъчезар я успокои, обеща ѝ той да си намери работа за добро възнаграждение, а тя да се оглежда за нещо почасово, колкото да има пари да си плаща коктейлите и кафето. Тя се усмихна, знаеше, че може да накара някой да ѝ ги плаща, но все пак трябваше да пази благоприличие, за да се докопа до високопоставен богаташ, та реши, че може да пожертва няколко часа от деня си, за да работи. Може и да не беше много умна, но пък беше хитра, слушаше майка си и попиваше всяко нейно наставление как да стигне до заветния височайш паралия.

Лъчезар скоро откри работа в някаква адвокатска кантора, беше личен асистент на един от съдружниците. Плащаха му прилично, а той като риба в свои води хитро се нагаждаше и всички го обичаха, даваха му все по-отговорни задачи и започна да се сдобива с добри връзки, да създава полезни познанства. Смело крачеше в света на юристите и мечтаеше за бляскава кариера в корпоративното право. Не беше сигурно дали ще я достигне, но пък поне спря да бъде разглезено мамино синче и се взе в ръце.

Лорета от своя страна я уредиха на работа като салонен управител в един лъскав ресторант в центъра, помогнаха ѝ кумовете на родителите ѝ, съжалиха я, пък и се чувстваха някак длъжни като нейни кръстници да направят нещо за момичето. Не, нямаше да ѝ дадат пари, нито да ги подслонят с брат ѝ, дума да не става, та затова трябваше хем да отбият номера с помощта, хем да си подсигурят спокойствието. Успяха, в ресторанта, където набутаха амбициозната девойка често ходеха разни депутати и министри, денем за служебни срещи, вечер - не съвсем. Всичко случващо се там оставаше зад входната врата и никога не излизаше на бял свят. Още първата вечер Лорета отиде на работа с дълга червена вечерна рокля, прибра руса си коса на отпуснат кок отляво, сложи семпло колие, не прекалено високи обувки, гримира се, залепи едни изкуствени мигли, нарисува си вежди и не пропусна изкусителното червило, което уж създаваше ефект за уголемени устни. Същинска скъпоструваща градска принцеса за продан, но на работното ѝ място това се ценеше. Същата вечер се запозна с трима депутата, цял министър, а общинските съветници бяха повече от десет. Представяше си как влиза президента, вижда я, пада на коляно и ѝ предлага брак, а после я отнася в резиденция "Бояна", където заживяват щастливо и доволно и тя маха по разни държавни събития на обожаващото я множество. До края на смяната ѝ вече имаше модна линия, Бентли, четири деца, градина с рози, играеше тенис и всяка вечер президента ѝ обясняваше, че благодарение на нея той прави така, че държавата да се развива. Лорета, всъщност, нямаше идея какво точно прави този човек, но пък звучеше адски престижно.

Месеците минаваха, веднъж президента дойде на обяд, но беше със законната си съпруга, стори ѝ се стар и смотан и някак реши, че ще снижи критерия и ще гледа към министерски или общински съвет, те поне можеха да въртят далавери за много повече пари. Вече беше проумяла истината за обществените поръчки и договори и разбираше, че голямата власт не е в онзи с престижното име, а в редовните клиенти: бизнесмени, съветници, депутати, министри. Усмихваше им се по-широко, угаждаше им всячески, правеше им комплименти, опитваше се да говори с тях, последното не ѝ се получаваше, защото не разполагаше с много интелект, не обичаше да чете и да се информира, не се интересуваше от нищо, освен от телефони, модата в мола и градските клюки, добре, че беше сладурана с палав поглед, иначе никой не би я забелязал.

Един ден след близо половин година работа като хостеса късметът ѝ се усмихна. На вечеря беше дошъл общинар със сина си, който тя не беше виждала преди. Знатният левент се оказа току-що дипломиран бакалавър от Стопанската академия в Свищов, беше облечен с дънки, тясна тениска и сако, изглежда тренираше и плътно вървеше по стъпките на молската мода, прическата му беше като на известните футболисти, въртеше ключ за кола, дъвчеше дъвка и имаше последен модел супер скъп телефон. Лорета го изгледа похотливо, когато той мина край нея, а щом се обърна тя му се усмихна загадъчно. Тринадесет минути след като си поръча той стана от масата и се отправи към салонната управителка. Тя го забеляза в огледалото на стената, но го изчака максимално да се приближи, за да се обърне като по филмите и просто учтиво да го поздрави с поглед на тайнствена принцеса.

- Добър ден, г-н Петров, всичко наред ли е? – попита тихо Лорета

- Не! Седя там на масата и не мога да спра да те гледам и да се чудя дали те е заболяло.

- Кое да ме е заболяло? – смутено и объркано запърха с мигли хостесата

- Ами като падна от рая, за пръв път виждам паднал ангел – усмихна се малко недодялано Евгени Петров.

Лорета прикри уста с ръка и се изкиска на тъпата изтъркана свалка. В този момент видя, че влиза собственика на ресторанта и се опита да разкара сваляча като му се извини, че е на работа и не ѝ е позволено подобно държание с клиентите. Петров се поизнерви и ѝ каза, че отваря негов си ресторант и ще я вземе там да работи. И някак сякаш зазвучаха сватбени камбани и в двете им кухи глави. Тя виждаше своят богат знатен спасител, който беше млад, пък и чаровен, и атлетичен. Той безпогрешно срещна в нея празноглавата си съгласна съпруга, която щеше да му осигури добър имидж в обществото, щеше без колебание да му роди деца, да се грижи за дома и да го обича, докато той си се забавлява по мъжки.

На другия ден в ресторанта пристигна огромен букет рози от г-н Евгени Петров за г-ца Лорета Иванова, последваха кафета, вечери, коктейли, клубове, барове и един щастлив ден влюбените гълъбчета събраха на обяд сем. Петрови и Лъчезар Иванов. Превзето обсъждаха политика, общи познати и градски клюки, когато Евгени стана, хвана за ръка Лорета, помогна ѝ да се изправи, след което падна на коляно и ѝ предложи брак. Родителите му радостно заръкопляскаха, майка му пусна няколко сълзи, Лъчезар се усмихна и си даде вид, че е много щастлив, но дълбоко в себе си някак недолюбваше този градски принц. Радваше се за сестра си, но все пак имаше едно на ум.

След шест месец точно през септември тя вече беше Лорета Маринова Петрова, получи своята прекрасна къща, след година и половина получи и първата си бременност. Идилията беше пълна, всичко вървеше според планът ѝ. Домашната помощница чистеше като майка ѝ, тя се мъчеше да готви, но в крайна сметка вечеряха в ресторанта на Евгени, мислеше си, че живее сред елита, всеки ден обикаляше магазините с приятелки, имаше си голяма черна лъскава кола и дебелееше прогресивно. Един ден докато се радваше на приказката си и зареждаше дрехи в пералнята ( в пристъп на домакинстване) тя бръкна в джоба на панталона на благоверния си и намери дамско дантелено бельо, цикламено и оскъдно. Изпищя, света ѝ започваше да се пропуква. Разтреперана грабна телефона си и започна да звъни на мъжа си, но той не вдигаше. Тя полудя, грабна ключовете от колата си и се заклатушка към гаража. Бясно потегли към ресторанта, той беше там! Нахлу обезумяла, запъти се право към него с див поглед, той не я забеляза, че се приближава и весело чуруликаше с компанията си, но когато чифт секси дамски гащи пльоснаха в сьомгата му той се стъписа. Обърна се и видя разярената и бременна Лорета. Скочи на крака, обърна се към сътрапезниците си и се извини, прибра бельото и поведе жена си към офиса.

- Как можа, мръснико? Аз съм бременна с детето ти! – закрещя измамената съпруга веднага щом врата се затвори зад гърба ѝ – Прасе, свиня, не те ли е срам? Тъпанар, боклук! – пищеше в истерия все по-силно. ПЛЯС! Шамарът я накара да млъкне. Из под русите си букли тя гледаше недоумяващо.

- Не пренасяй драмите си в ресторанта ми – изсъска Евгени през зъби. – Съсипваш ми имиджа и ако още веднъж си позволиш да ми правиш сцени пред приятелите ми ще те изритам на улицата. – съскаше той в лицето ѝ.

Принцът стана звяр! Лорета не разбираше какво ѝ се случва, отдръпна се и седна на един диван, вече не беше гневна, само трепереше над разбитите си илюзии. Той закрачи из офиса нервно, изпи чаша вода и падна на колене пред нея.

- Извинявай, принцесо. Не исках да те ударя, просто ти ме изложи пред клиентите, а тези гащи една нагла кучка ми ги е набутала в джоба, защото я разкарах. Прости ми, принцесо.
Отново изгря слънцето за нея, всяко обяснение я устройваше стига да се запазеше непокътнат перфектният ѝ свят.

Скоро се роди Стивън Евгени Петров, година и половина след него се появи и Джулия, а след още година и половина и близнаците Мери - Ан и Джъстин, всичките бяха руси, близнаците имаха кафеви очи, а другите две - сини. Лорета и тя си беше руса и синеока, с 20 килограма повече, но пък разполагаше с домашна помощница, която по цял ден поддържаше чистотата и реда в къщата и две бавачки за децата. Оставаше ѝ от време на време да се вживява в ролята на грижовна майка и да се оплаква на приятелките си колко е тежко с четири деца, не че усещаше много тежестта. Госпожата се гордееше със себе си и с реализираните си мечти. Междувременно за последните пет години Евгени беше спрял да тренира, беше се поотпуснал и напълнял солидарно с жена си. Вече не само закъсняваше след работа, понякога не се прибираше с дни. Ходеше сам по екскурзии и бизнес пътувания, а съпругата си изпращаше с родителите му да на почивка в Гърция и Турция. Лорета го оправдаваше пред себе си, все пак вече имаше четири ресторанта, един от които в Пловдив, той беше зает човек, а и ѝ осигуряваше всичко и задоволяваше и най-малката ѝ прищявка. Той си беше нейният принц, тя – неговата принцеса.

За пореден път в дома на Петрови – младши цареше подготвка за пътуване на мама с децата, всичките бавачки и баба и дядо, разбира се. Този път отиваха на планина и всички бяха много развълнувани. Банско им беше любима дестинация, в хотела имаше басейн, спа процедури и купища учтив персонал, който им угаждаше всячески, но този път нямаха късмет, Стивън се разболя и трябваше да прекратят ваканцията по-рано и да се върнат у дома. Така и направиха, по най-бързия начин потеглиха, за да заведат детето при личният му лекар, след това Лорета и децата заедно с бавачките се прибраха. Само че, в дома им имаше някой, чуваха се смехове от горния етаж, където беше спалнята на родителите. Тя се затича по стълбите и рязко отвори вратата, а там Евгени ядеше ягоди и сметана от телата на две страхотни мадами. ШОК! Объркани погледи!

- Стивън има ангина и се прибрахме по-рано – каза с равен тон Лорета. После взе една ваза и я метна по палавниците – Разкарай ги тия от тука, веднага!
Мацките награбиха дрехите си и хукнаха през глава да си отиват. Евгени се пулеше гол на леглото и сякаш не знаеше какво да каже.

- Изрод долен! Затова ли ме пращаш на почивки с вашите, за да си правиш купона в собственото ни легло с тия мръсници?! Как не те е срам? Аз ти вярвах, родих ти четири деца, а ти боклук долен! – закрещя извън себе си г-жа Петрова

Работата беше там, че г-н Петров не обичаше да го обиждат или да му крещят жени, ядоса се много и без дума да каже стана от леглото и удари жена си, после още веднъж и още веднъж. Хвана я за косата и я повлече към огледалото.

- Виж се, свиня, виж се на какво приличаш, с тебе ли да си лягам, с тебе ли да се показвам, тъпачка грозна – крещеше той срещу огледалото. Пусна я и продължи да я бие и обижда, след малко се успокои. Лорета лежеше на земята рошава, с разбити устни, вежда и нос, трепереше от страх и тихо хлипаше. Евгени влезе в банята, взе си душ и се облече, слезе при децата си, пък и не трябваше да позволява на някой да види жена му в такова състояние.

След час Лорета се окопити, изми се, преоблече се, опита се да прикрие с грим следите от побоя. Всичко я болеше. След четири дни имаше среща с Лъчезар на кафе в мола. Тя отиде накипрена и с тонове грим, придаваше си щастлив вид, но след няколко минути брат ѝ забеляза синините.

- Бие ли те?!- директно попита той- Бие ли те този нещастник?

- Не! Как ще ме бие?! Той е моят принц! Аз…паднах по стълбите, спънах се с едни нови обувки – излъга тя.

Лъчезар не повярва, опита се да измъкне истината от нея, но тя отказваше да признае. След час се разделиха, той към работа тя по магазините. От този ден брат ѝ ѝ се обаждаше сутрин и вечер, а тя го уверяваше, че всичко е наред, но упорито отклоняваше поканите му да се видят.

Скоро Лорета пак хвана мъжа си на калъп, този път в офиса на един от ресторантите, пак му направи скандал и той пак я преби. Случката се повтаряше още много пъти и тогава госпожата реши да вземе нещата в ръце. Започна да ходи на фитнес, да спазва диети с идеята, че стане ли отново същата привлекателна жена като преди да роди всичките четири деца мъжът и моментално ще спре да кръшка и отново ще си е само нейн. Скоро стремежът към стройна фигура прерастна в мания. Тя действително успя да свали всичките си излишни килограми само за година, но нито Евгени спираше с изневерите, нито пък ѝ обръщаше внимание. Лорета изглеждаше по-добре от всякога, всички го забелязваха, само не и нейният любим. Тогава реши, че още е дебела, спря тренировките и започна изтощително гладуване, живееше дни наред само на вода, след няколко месеца тежеше едва 45 килограма, а беше висока 180 см. Стоеше с часове пред огледалото и се убеждаваше, че ако още мъничко отслабен ще върне щастието си, ще върне принцът си, ще има семейството от мечтите си и ще бъде щастлива и перфектна, както идеалната ѝ майка я беше учила. Понякога плачеше, друг път просто се взираше в мършавото си отражение с безизразно лице, после отиваше при децата и силно ги прегръщаше и целуваше, те бяха единствената ѝ утеха. Реши да си направи подобрения по лицето, сложи си силикон в устните, оправи си скулите, после и носът, който мъжът ѝ беше чупил три пъти. Заприлича на същинска поп-фолк кифла, като онези, с които Евгени ѝ изневеряваше, само, че вече беше по-слаба от тях. Но той пак не я забелязваше! Лъчезар се опита да я отведе в клиника за лечение на анорексия, но тя не признаваше, че е болна, нямаше сили да става и да се движи, но отказваше да се лекува и да се храни. Свекърите ѝ опитаха да я убедят, децата ѝ се молеха, но тя отказваше да направи каквото и да е.
Един ден Евгени извика децата край леглото на майка им и обясни на всички, че си е намерил нова жена, с която ще живее от тук нататък, обеща да се грижи за тях, обеща да им купува всичко. През цялото време седеше до Лорета, но с гръб към нея. С кокалестата си ръка тя се опитваше да го задържи за ризата, опита се да му се помоли да не ги напуска, а той просто я бутна настрани, изгледа я с презрение и се възмути от състоянието, до което се е докарала с глупостта и ината си. Обвини нея и само нея, после прегърна децата, целуна ги, взе си куфара и си тръгна.
Дойде Лъчезар, бавачките бяха сервирали обед на децата и го помолиха веднага да се качи горе, обясниха му, че Евгени ги е напуснал и че Лорета е в ужасно състояние. Грижовният брат се затича по стълбите, влезе при сестра си и я видя, 33 килограмова, остатък от някогашната красавица, разбит човек с изгаснала воля за всичко. Не говореше, не се движеше, нищо не искаше, просто плачеше за принца на своите мечти, за изгубените си блянове, за понесеното страдание, за горките си деца, за безполезното си съществуване, за всичко. След три дни една сутрин просто не се събуди.
На погребението ѝ беше целият хайлайф на града, бяха децата с бавачките, беше Евгени и родителите му, беше и Лъчезар. Когато свърши церемонията и заровиха ковчега със сестра му той помоли съпругът ѝ да си поговорят насаме зад близкия параклис. Отидоха и Лъчезар преби Евгени, остави го в калта да лежи безпомощен, както Лорета не веднъж беше лежала след побой. След това си тръгна.

Кафето му беше три пъти по-сладко, когато го пиеше след спечелено дело, особено след важно спечелено дело. Доволно преглъщаше и гледаше през прозореца, чувстваше се като във филм, усещаше величието си, сякаш не пиеше онзи боклук за 50 стотинки от кафемашината в коридора на сгарадата а пиеше най-изисканото кафе. Уникано, като него! Всъщност всеки ден се печелеха разни дела за имоти, е да в този случай имуществения спор бе продължил 8 години и половина, но Лъчезар извади късмет, че опърничевия старец, който беше в дъното на историята се спомина, а сина му беше пълен нещастник и успяха да му измъкнат под носа 20 декара първокачествени лозя. Онзи не разбра какво стана, а младата дама, която Лъчо представяше, а тя представяше себе си за ескорт на брата на стареца бяха упорити и познаваха поне малко закона. Както и да е, една силиконова принцеса взе, че стана зелемеделец, а един млад и зелен адвокат взе, че си повярва. Ето затова кафето беше безкарйно вкусно.

Изхвърли картонената чашка в коша и си тръгна от работа. Вместо като голям и богат адвокат не се качи на лъскав автомобил, а се отправи към спирката на градския транспорт, но това нямаше значение, той се чувстваше перфектно.

Прибра се вкъщи. Вече не обитаваше хубавката спретната къща край града, а живееше в апартамент край центъра. Живееше сам, майка му почина, баща му превъртя и взриви себе си и домът им, а накрая и сестра му ... Онзи живот с фасада на щастливо семейство умря с тях, вече нямаше фанатичен ред, спокойствие и разбирателство между четирима егоисти. Имаше малък апартамент под наем, скромно обзаведен, не идеално чист, но удобен и съвсем обикновен. Въпреки, че беше изгубил цялото си семейство той по-скоро имаше чувството, че е спечелил нов живот, не привидно нормален, а напълно нормален. Това чувство обаче го караше да изпитва вина именно поради тази вина реши да отиде да види какво се случва в стария квартал на мястото на старата му къща. От смъртта на Лорета беше изминала половин година, до парцелът на някогашният си дом последно беше ходил преди 5 години, когато го продадоха, за да заличат спомените за трагедията и да се потопят в новия живот, който за нея обаче си остана трагичен.

Може би това му пречеше, това го спираше, това го задържаше на едно място и не успяваше да стане велик адвокат в корпоративното право, трябваше да се сбогува с всичко минало, старо, напудрено и толкова, толкова болезнено що се отнасяше до сестра му. Зверски мразеше онзи изрод заради, който тя почина, постоянно съжаляваше, че не му изби всички зъби и не му строши всички ребра, когато го преби. Все се надяваше пак да го срещне някъде и тогава ... щеше да го размаже. Мразеше го с цялото си същество без да осъзнава по същество, че сестра му си отиде заради собствената си наивност и страхливост.

Речено – сторено, в ден събота отреден от обществото за подготовка за разточителни нощи, изтощителни количества алкохол и ако е късмет някоя и друга пищна мадама Лъчезар стана понаспан по обед и потегли с автомобила си към миналото. По пътят си спомняше Лорета и родителите си. Опитваше да запълни дупките в спомените си, но дупките бяха и в душата му, и в сърцето му, и по пътя, което постоянно го разсейваше от спомнянето и преживяването. Отказа се, реши драмата да настъпи на място. Може би щеше да слезе от колата си, да види прекрасното семейство, което живееше както тях някога и да се разреве, милата домакиня щеше да го прегърне, да го почерпи с кафе и сладки, да му предложи обяд, да разкаже трагичната си съдба и да му олекне от полученото съчувствие. И така онесен в планове без малко да подмине крайната точка на пътуването си. Спря, слезе, видя къща, която не приличаше на тяхната, беше лъскава с огромни прозорци, там живееше някакъв си богаташ, който на вратата по бельо изпращаше гаджето си от петък вечер. Не почувства прилив на тъга и сълзи, нищо не почувства освен ръката на рамото си.

Обърна се.

- Лъче, ти ли си, душице?! – попита Димитрова. Някогашната му съседка, която майка му презираше заради това, че беше различна от кварталните лейдита. Той нямаше мнение по въпроса, не му пукаше твърде за съседите, но как не бе забелязал тази красива, секси жена. Беше на около 37, десетина години по-голяма от него, но беше страхотна за възрастта си, не по онзи пресилен начин, естествено си беше хубава, поддържаше се, но дори и без грим си изглеждаше по-млада, свежа и привлекателна. Тази усмивка, тези движения, леле ... как не ги беше забелязвал.

- Аз съм да! Да, аз съм ... ъъъъ ... госпожо Димитрова. – малко неловко се ухили той, тъй като просто не знаеше как ѝ беше малкото име.

- Анастасия се казвам, може и Сия да ми казваш – опита се да бъде мила, но ѝ беше толкова смешно, че чак изгрухтя – Никога ли не си ми чувал името.

- Ами, то...аз, позабравил съм го явно

- Глупости, майка ти не ме понасяше, пък и онзи маниер да говори на фамилии на хората. Ох, извинявай, че се хиля така, ама да си беше видял физиономията.

Лъчезар се усмихна тъпо, чудеше се как да задържи вниманието ѝ и да си поговори още малко с нея, но кварталът и неговите клюкаки си бяха все така бдителни.

- Ах, Лъчеееее!!! – чу се пронизителен писък, а после престорено хлипане – Милото ми дете, ох горкичкото, ела поплачи си.

Фани Стоянова пристигаше с рокля на цветя, бухнали къдрици, още по-бухнал ханш и румени бузи. Леко притичваща напомняща на патица с дископатия, тя хвърли огромните си телеса към объркания човек и взe да го мачка с яростна тъга. Димитрова погледна размазаното му лице притиснато между бузата и ръката на съседката ѝ, намигна на младежа и пожела приятен ден. Фани не спря да нарежда като оплаквачка на надница и го помъкна шеметно към двора си, за да нагости изтерзаната му душа с домашни масленки, ароматно кафе и махленски клюки. Разбира се той щеше да ѝ се отплати с пиканти подробности около смъртта на цялото си семейство, които тя щеше щедро да украси, бързо да разпространи и после с месеци да предъвква всеки ден с дружките си.

Лъчезар получи сладките, кафето и вниманеието, на които се надяваше. Седеше на верандата на Фани Стоянова, както някога майка му, но все така не успяваше да се трогне и да почувства тъга. Отговаряше охотно на въпросите, споделяше някоя и друга подробност що се отнасяше до родителите му, разказа ѝ, че никога не е разбирал манията на майка му за чистота, че баща му е изпаднал в някакво странно състояние и всъщност това е било едно от малкото състояния, в които е изпадал въобще. За сестра си не разказа много, дори чак тогава попита госпожата как е и какво ново има в квартала. Тя жадно дръпна вниманието към себе си и забъбри за ремонта у тях, за новата си градина, за Антоанета Нейчева, за партито по случай пенсионирането на съпруга ѝ, за Димитрови, които станали много богати, защото на Димитров много му потръгнал бизнесът и какво ли още не. В един момент спря да слуша, точно като едно време, когато на вечеря симулираха щастлива семейна среда. Опита се да се измъкне, вече цял час разглеждаше пейзажа, без да чува. Госпожа Стоянова се опита да го задържи още малко като се надяваше, че ще разбере повече за смъртта на Лорета, пък и за него, може би беше станал богат адвокат, може би вече час разглеждаше пейзажът, защото беше решил да се завърне в квартала, пък и си беше хубавичък, спокойно можеше да го сватоса с дъщеря си.

Размениха още няколко думи, но Лъчезар не беше така ласкав като майка си, не владееше изисканите комплименти на домакините живеещи между кофата, печката, пералнята и поредната клюкарска сбирка. Въпреки любопитството си Фани просто не намираше какво да му каже и какво да го пита, единственото, което ѝ хрумна бе да се поинтересува защо се е върнал.

- Просто така. Последно бях тук като продадохме имота, сякаш не се сбогувах със старият си живот и реших най после да го направя. Нямам намерение да се завръщам в квартала или нещо подобно. Тук всички домове си имат прекрасни домакини, но аз домакиня си нямам така, че за сега мястото не ми подхожда – отвърна той.

Фани се изцъкли първосигнално, защото не очакваше подобен отговор. Усмихна се неловко и смотолеви, че всяко нещо идва с времето си. Поиска телефона на младия мъж и за всеки случай му даде нейния, ако му се приискаше пак да дойде и да изпие по кафе с нея, съпругът ѝ и може би дъщеря ѝ. Сбогуваха се, пожелаха си всичко най-добро, Лъчезар пъхна ръце в джобовете си и се отправи към автомобила само, че вместо да се качи в него зави в пресечката вдясно, после пак вдясно и се озова пред дома на Димитрови. Вече нямаше шатра и много играчки по двора, бяха си направили навес с големи дървени маси и пейки, имаше солидно барбекю, маса за тенис и четири шезлонга. Моравата беше хубаво поддържана, къщата беше украсена с марокански фенери. Пак изглеждаше като място за партита, само, че доста по-лъскаво и сдържано, а не като едно време.

Петров седеше пред вратата на двора с ръце в джобовете, оглеждаше се и се клатеше напред-назад, чудеше се да си тръгне ли или да се разходи небрежно още малко. Явно у Димитрови нямаше никой, по-точно Анастатсия. Преброи и до 5 на ум и реши да си тръгне, после преброи до 10, до 15 и накрая просто влезе в двора и почука на вратата. Никой не отвори. Опс...имало и звънец, май много филми гледаше, там все си чукаха по вратите, позвъни. Пак никой. Пак позвъни.

- Пожар ли има?! – чу се отвътре раздразнен женски глас.

Анастасия отвори вратата. Беше облечена с дълъг клин, раздърпана огромна тениска с отрязани ръкави, беше вързала кестенявите си коси с червена кърпа, явно чистеше. Не очакваше точно Лъчезар, всъщност май никой не очакваше.

- А, Лъче! Какво става?

- Ами, нищо, реших да се отбия и до Вас, да поговорим 5 – 10 минути. Пък и се надявах да имате бира, че леля Фани ми дойде в повече.

- Бира имам и уиски имам, сядай, където ти хареса на двора и ей сега ще донеса. Пепелникът е ей там до барбекюто, помня, че преди години се криеше с приятелите си зад нашата къща да пушите, хмммм....цигари да кажем – тя се засмя и влезе навътре.

Беше самата истина, често с дружките от квартала свиваха масури зад къщата на Димитрови, тъй като те бяха по-различни от другите там не се навъртаха любопитни домакини, а те пък семейството бяха достатъчно готини да се правят, че не забелязват групичката. Лъчо седна на една от пейките под навеса и се засмя за себе си.

Анастасия изнесе две кенчета бира и седна срещу него, взе пепелника и запали цигара.

- И какво става с теб? Дойде да се сбогуваш със стария живот ли? – попита с усмивка

- Всъщност да. – отговори объркано той. Тя какво мислите му ли четеше?

- Супер, ама не става с драма. Дори и да дойдеш тук, да се разплачеш или да обиколиш улиците подритвайки камъчетата пак няма да се променят нещата. Като си тръгнеш сбогувай се с това място и в ума си и повече не се връщай, само ровиш в раната.

Female & the world