НАЙДЕНОВА

Събуди се на някакъв кожен диван с китка вързана с белезници за него. Огледа се, беше насред коридор на някаква институция. Флоуресцентните лапми не ѝ помагах да разбере ден ли е нощ ли е, но като видя униформените разбра, че е в някое РПУ или нещо такова. Хрумна ѝ, че не е най-доброто място да търси хубаво кафе. И докато се чудеше как да се измъкне дойде един полицай с голям корем, погледна я от високо, изсумтя, откопча я и я хвана за ръката. Не разбираше къде отива, но вероятно той я водеше към отговора. Помъкна се след него и осъзна, че я боли лицето и май не беше в най-добрия си вид. Онзи я набута в някакво кабинетче и ѝ посочи един стол, на който да седне. Пред нея имаше бюро, зад бюрото грозен тапициран стол, а зад стола прозорец, беше по залез, а предвид, че беше зима за последно, сигурно беше към 16:00 часа.

            Полицаят излезе и тя остана сама, потри китката си, опипа си лицето и пробва да си нагласи косата, знаеше, че не ѝ се получава, защото забеляза отражението си в прозореца: размазан грим, рошава коса, разкървавена устна и засъхнала кръв в ъгълчето на устата, някаква синина на лицето... трагична гледка. След малко влезе някакъв с цивилни дрехи.

-          Добър ден, госпожо...ъммм – затърси името ѝ в някакъв лист.

-          Найденова.

-          Е тук друго пише.

-          Пише, ама съм Найденова, защото сте ме намерили сигурно – усмихна му се тя

-          Наталия Михайлова – свъси вежди полицаят, който явно не разбра смешката.

-          Добре де, аз съм, но Найденова повече ми отива, а?! – тя не спираше да му се хили, а той не спираше да ѝ се цупи.

-          Госпожо, намерих ме ви на ул. Лом в безпомощно състояние.

Стана ѝ още по-смешно, намерили я лом на ул. Лом. Не знаеше къде са я намерили, не можеше да си спомни много, но тази улица беше близо до дома ѝ, а че последно беше там, ясно си спомняше.

-          В болниците няма ли място, че тук сте ме докарали? – попита тя

-          Бяхме на път да ви отведем в болница, но според показанията на свидетели, някои, от които Ваши съседи, Вие се занимавате с доста непристойни неща. – Обяви сърдито мъжът и се намести на грозния стол.

-          Може. – Съгласи се Найденова. – И?

-          И Ви докарахме тук, сега ще дойде прокурорът и ще Ви бъде повдигнато обвинение в разпространение на наркотици и проституция.

Вече не издържа и я задави истеричен смях, който беше прекъснат от нахлуването на достолепен чичко, явно изнервен, че го занимават в края на работния ден.

-          Какво стана Петров, каква е сега тази? – запита той и я погледна презрително.

Полицаят му подаде листите, а онзи зачете и взе нещо да си мрънка. Найденова ги гледаше с интерес, искаше ѝ се да си разменят реплики, за да си върти главата като на тенис мач, обаче те мълчаха. В крайна сметка прокурорът седна на един друг стол и я загледа изпитателно.

-          Моето момиче, доста си загазила. Съседите ти твърдят, че си превърнала апартамента си в публичен дом и че там продаваш наркотици, а при направения обиск са намерени марихуана и амфетамин. Заловихме и човекът, който те е подредил така и той потвърди, че си проститутка и си му предлагала наркотици.

-          Пълни глупости! Наркотиците са си мои, не му дадох и той се ядоса, проститутка не съм, просто спя с много мъже, а те в замяна ми дават пари да си купя нещо или да се почерпя, защото днешните мъже са заети и нямат време за срещи, кина и ресторанти.

-          Абе, не ми се прави на луда, момиченце – изнерви се прокурорът. – Тия глупости ги разправяй на онази, с която ще делиш една килия.

-          Не са глупости, г-н прокурор – мило се усмихна Найденова – Това е самата истина, а вие сте си объркали обвиненията и още как, има в какво да ме обвините, но не и в това.

Прокурорът не се стърпя и скочи от стола си, разярен как някаква си ще му казва как да си върши работата, коя беше тая да му се прави на интересна в края на работния ден, точно преди уикенда, в който щеше да ходи на гости у баджанака си в планината.

-          Значи ти, много ги разбираш тия работи а? И в какво да те обвиня тогава? – втренчи се злобно в нея.

-          В убийства! – отсече Найденова – Предумишлени!

Прокурорът седна обратно на мястото си, а полицаят се изцъкли невярващо и включи някакъв диктофон, който измъкна бързо от едно чекмедже.

-          Бихте ли повторила – каза плахо и невярващо униформения

-          ПредумишленИ убийствА – тя нарочно натърти на множественото число.- Аз убивам хора нарочно! Не планирам кой точно, по-скоро е на случаен принцип, но когато ми паднат ги убивам

Настана пълна тишина, двамата мъже я гледаха сякаш бе паднал гръм от ясно небе и тъй като никой не се сещаше да я попита как тя започна да им разказва:

-        Вижте сега господа, моите съседи, да се разбира Бакалова от първия етаж и Стоянов, който живее под моя апартамент...Познах нали – погледна ги с хитра усмивка, а полицаят поклати глава утвърдително.- Та тези дърти вампири са ви казали, че съм си спретнала бордей, но не, това не е бордей, то си е направо место престъпление, защото там убивам жертвите си. Ето как става. Виждате ме хубавка съм, с малко грим и хубави дрешки ставам мацка и половина и понеже знам това вечер се издокарвам и отивам в някой бар. Сядам сама на бара и си пия биричка. По някое време се приближава някой сваляч и ми предлага да ме почерпи, първо се дърпам, защото знам, че ако приема веднага целия кеф отива по дяволите. Като на риболов. Вие ходите ли на риболов? – двамата стъписани мъже поклатиха глави за да – Е и аз така, уж съм се хванала на кукичката му, ама се дърпам, че да се почувства велик и да си повярва още повече. После ми поръчва нещо и започва да ми говори глупости и да ме разпитва коя съм. В такива моменти ми иде да имам камера и да им записвам глупавите изражения и изречения. То театър, то цирк, а някои са направо за Оскар, други пък мога да ви кажа даже кои канали гледат в ЮТюб и кои книги четат. Както и да е. Та свалят ме, черпят ме, напиват се и започват да навират смърдящите си зурли в лицето ми, тогава ги водя вкъщи. Ако не са достатъчно изтръпнали от пиене дърпаме един масур. Ето и наркотиците от къде са, мои са си и понякога ги черпя, само с тревата де, амфетите са си само за моя лична употреба.

-        От къде ги купувате? – Прекъсна я полицаят. – Кой Ви ги дава?

-       От улицата и никой не ми ги дава безплатно, приятелите са си приятели, сиренето е с пари. А сега разбирате, че няма да Ви кажа кои са моите приятели.

Полицаят се намръщи и тъкмо щеше да се опита да изкопчи имена, прокурорът го погледна сърдито и зачака продължението на историята.

-          Та отиваме вкъщи, на мен ми е пределно ясно, че той иска да спи с мен, на него пък, че съм му в кърпа вързана и така правим секс, а аз ги убивам.

-          Но къде са телата, претърсихме жилището?

-          Телата си ходят по улицата , а някои даже не знаят, че са пътници.

-     Подигравате ли ми се – скочи ядосан прокурорът, защото този отговор далеч не съдържаше това, което на него му се искаше

-        Ни най-малко. Болна съм от СПИН и всеки нещастник, с когото съм спала сега също е болен от СПИН и всички ние сме на една грипна епидемия от гроба.

Мъжете я гледаха като обезумели, сякаш не асимилираха това, което чуха. Между ушите им се настани плътен вакуум, който сякаш засмука целият им професионален и житейски опит и го изпрати в небитието. Пръв се окопити прокурорът:

-  Предвид обстоятелствата около запознанството ви, сигурно повечето мъже са използвали предпазни средства, нали така?

-    Така е, но отдавна знам как да скъсам презерватива неусетно за мъжа. Все пак единствената ми цел да бъда с тези животни е, за да ги заразя.

-          Но защо – изкрещя полицаят – Вие не познавате тези хора, какво са Ви направили, съсипвате живота им! – искаше му се да стисне малката мръсница за гърлото и да я удуши.

-     Направили са ми! – тропна Найденова с крак. – Аз си пия бира в бара те ме занимават с нагона и идиотщините си.

-      Но Вие сама казахте, че си го търсите. – заяви объркано г-н Петров от полицията – Контите се и отивате на заведение, за да ви свалят.

-      Контя се, защото скоро ще пукна и това е единственото удоволствие, което ми носи това заразено тяло, не ми е притрябвал нито един от тези самовлюбени пуяци. Просто искам да си пийна и да съм хубава, но и те като всички вас, като съседите ми, като ненормалниците по улиците, като сърдитите матрони по пейките в парковете, като злобните лелки по балконите, като всяко едно закостеняло човече на земята си мислят, че си го търся. Аз нищо не търся... – Беше се ядосала и повиши тон, после усети, че губи самообладание и направи тази пауза. – Видяхте ли, че килимите вкъщи са зелени, нарочно е. Една вечер за пореден път гледах филма „Зеленият път” и ми хрумна, че ще е много идейно като доведа някой мъж вкъщи да мине по зелен път като осъдените на смърт от филма.  

    Загледа се през прозореца и видя последните лъчи на слънцето, които се измъкваха почервенели от срам пред всичко, което тя говореше. Пусна го да си ходи, а с него изпрати и циничната си ирония, преглътна буцата заседнала в гърлото ѝ, нямаше желание да хленчи пред тези двамата, искаше ѝ се най-после да каже всичко, което ѝ тежеше. А то не беше тежест на някое бреме от ежеднението, то беше сизифов камък, който буташе по стръмния склон на живота си и скоро нямаше да има повече сила, канарата щеше да я победи и да я премаже. Живееше ѝ се, ама знаеше, че не може, беше повече от късно, повече от безнадеждно, беше химера, като замъците на Фата Моргана.

В здрача пред изумените служители на закона, рошава, пребита и сама, продължи тихо:

-       Не знам за другите жени, но аз обичам вниманието, хубаво ми е, но не целя да преспя с някого, само защото си говорим. Приятно ми е да разговарям с хора, друг път само да си помълчим, аз вярвам, че имаме души, а не само тела. Нищо не си търся от никой мъж в бара, отивам просто, за да позяпам живота отстрани и ако може малко да се заредя с еуфорията на живите, с дребните им прекрасни радости и тревоги, които няма да ми се случат. Избягвам близките си, защото като умра това много ще ги нарани, а така като не ме виждат и не ме знаят, няма да страдат много. Приятели няма, за да не ги огорча като си ида. Сама съм и когато някой дойде да ме заговори все имам надежда, че иска само да си поприказваме, но след няколко секунди виждам, че той си го търси. Гадняри!

    Пак мълчание, беше неуместно да се задават въпроси, въпреки, че те сякаш напираха да изскочат през всяка пора на телата на двамата мъже. Но беше тихо, тъжно тихо, като в гробища, там виждаш всички паметници и кръстове поставени, за да посочат нечие място под пръстта и може би ти се приисква да попиташ защо някой е починал, но не е удобно, а и няма значение, пред свършен факт, всичко е куп думи и ненужни обноски.

-     Бях на 17 – подхвана отново Наталия – Поканиха ме на страхотен купон с преспиване, извън града. Успях да отида малко тайно от родителите ми. Пихме, пушихме, идваха все повече и повече хора. Танци, разговори, запознанства, обичайните неща. По едно време се появи някакъв и завързахме разговор, беше ми приятно и си помислих, че най-после някой не ме сваля. Не знам колко време си говорихме, но си изпих питието и той отиде за още. Като се върна пак седна срещу мен, а не до мен и аз се зарадвах, че той няма задни мисли. Вдигнахме някаква наздравица, после още една, после си изпуснах чашата, защото не чувствах ръцете си, след малко и тялото си. Не успявах думичка да кажа и плувах в безтегловност, онзи ме гледаше отсреща, разбрах веднага, че ми беше сложил нещо в пиенето. Стана и ме понесе на някъде през двора където беше партито. Другите не обърнаха внимание, вече всички бяха пияни и надрусани. Замъкна ме в една тъмна стая, не можех да се боря, тялото не ме слушаше, мучах, скимтях, дори не успявах да извикам, чух, че на вън започна буря, чух как настана суматоха и всички бързаха да се покрият и никой, никой не ме чуваше мен. После ме изнасили и ме заряза в гадното легло в тъмната стая. На сутринта вече можех да се движа и да говоря, бях физически добре. По пътя се изправих пред свършения факт, от предната нощ. Във влака чух разговор между две момичета, как някоя си направо си го била търсила. Разказах историята от гледна точка на трети човек без да споменавам, че съм участник на близки мои приятели, а те казаха, че мацките по купоните си го търсят. Реших, че няма да казвам на нашите, нито на полицията, знаех само малкото име на този идиот, оказа се, че никой не го познаваше. Хрумна ми да се изследвам да не би да ме е заразил с някои гъбички, но се оказа, че ми беше лепнал СПИН. И някъде там на 17 умрях. Известно време се затварях в себе си, а като завърших гимназията веднага се преместих тук. Първо отричах, после се самосъжалявах, след това реших да се излекувам, накрая свършения факт придоби ясен образ. Сбърках кабинет в една болница и налетях на някакъв перверзен ортопед, на който отказах, а той ми предложи пари. Пак отказах, тогава той се вбеси и ме обвини, че съм си го търсила с тези секси дрешки. Тогава нещо се счупи в мен, взех му парите, а после и живота. Сега и той е болен като мен и всеки нагъл изрод, който мисли, че си го търся.  

     Още беше тихо, само флоуресцентната лампа над главите им бръмчеше, шумът на улицата глухо се блъскаше в прозорците, а в умовете на двамата мъже беше каша. Това момиче беше разбило всичките им идеали, всичките им лъжливи представи, беше им разбило съзнанието и мирогледите.

-       По обвиненията в проституция и разпространение на наркотици ще поискам мярка подписка предвид заболяването Ви. – заяви прокурорът и стана. Отиде до врата и преди да излезе спря за миг и я погледна, тя чудовище ли беше или събирателен образ на неизлечимо болното ни общество?