История по детски

          Здравейте, казвам се Стефка Бояджиева и съм автор на всички приказки по-долу. Тази учебна година за пръв път се сблъсках фронтално с предмета "Човекът и обществото" (по мое време беше "Роден край"). Сблъсквайки се с тази дисциплина учебникът направо ми отнесе главата. Без извинения към авторите, този учебник е безумна глупост! Потресена от съдържанието му (за което допринасят и т.нар. държавни образователни изисквания) с дъщеря ми се изправихме пред непосилната задача тя да научи нещо, а не да го назубри. С материала по география някак се справихме, но сега предстои историята...Подкрепям изучаването на българска история, смятам го за напълно задължително още от детската градина, но не и по този начин. Уроците са написани неразбираемо поради простата причина, че един урок обхваща поне един век, а понякога и доста повече. Заради факта, че уроците са написани крайно неразбираемо децата ги научават наизуст и някъде в този момент се губи мисълта и проследяването на причинно-следствените връзки, които са ни необходими през целия ни съзнателен живот. Напълно съм убедена, че децата нарочно и целенасочено получават информацията така, за да не познават историята, за да се заличи националното самосъзнание, за да се създават същества неспособни да разсъждават, а единствено да запаметяват. Като родител и българка за мен е обидно подобно отношение и тъй като нямам сили да променя учебните програми и съдържанието на учебниците създадох тези кратки приказки. 

       Приказките са написани на достъпен език, постарала съм се да са кратки, без излишна фактология и термини, само и единствено, за да бъдат разбираеми. Ще видите, че години и дати се споменават изключително рядко, защото винаги са ни учили да запомним датите, но не и събитията. Вярвам, че човек извлича много повече знания от дадено събитие, а не от конкретния ден, в който то се е случило. Надявам се да бъда полезна на много деца и родители.

Приказка за Траките

По мотиви от урок № 17 от учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     Имало едно време преди много, много години, чак преди повече от 3000 години, едни хора, които живеели по нашите земи. Наричали себе си траки и били удивителен народ.

     Като повечето хора по онова време и те живеели в малки групи, които се казвали племена, всяко племе имало своя вожд, който командвал хората и се грижел всички да живеят в разбирателство. Вождът имал и войска, почти всички от племето били воини и заедно с тях той можел да води битки с всяко друго племе по какви ли не прични. По онова време нямало толкова дъжари и народите често се биели помежду си, защото много от хората живеели в постоянно движение, няма ли си роден град, местели се от едно на друго място. Днес на тези хора им казваме номади. Траките не били номади, те имали свои градове и села, работели на полето, отглеждали плодове и зеленчуци, а също и животни като овце и коне. Те дори си имали собствен език, на който си говорели, но днес вече никой не го знае. Празнували свои празници, почитали различни богове като Тракийския конник например.

     Често се случвало такийските племена да бъдат нападнати от други народи и когато враговете им били голяма заплаха вождовете се събирали, за да решат как да се защитят. Тези сбирки ставали на специални места, където никой нямал право да напдне другия и всички били равни. Едно такова място се намира в град Пловдив на върха на Небет тепе. Там тракийските вождове отивали, за да разговарят помежду си и да решават не само военни въпроси, но и всякакви други, които засягали народа им.

     Въпреки, че били силни и страшни и техните водачи умеели да решават споровете си заедно, племената не били приятели помежду си докато един от вождовете на име Севт не успял да ги убедини заедно. Заживели задружно, борели се срещу всякакви неприятелски племена и така изградили своята държава.

     Да..., нямало много държави тогава, а още повече като тази на траките. Те били освен добри земеделци, животновъди и воини, изкусни майстори. Правели какви ли не красиви неща всеки ден, но най-красивите предмети били златните. Траките знаели колко е скъпо и ценно златото и успявали от него да направят още по-скъпи и ценни съдове и накити, които били толкова добре изработени, че днес е невероятно как са го правели.

     Не всеки имал злато и прекрасни златни предмети, те били за богатите и знатните вождове и за царят им. Щом умрял някой от тези велики и богати хора му построявали каменна гробница, покривали я с пръст и слагали вътре починалия заедно с много златни съкровища, а понякога дори и с колесницата и конете му. Това не било достатъчно и рисували по стените на гробницата красиви ловни сцени или картини, които разказвали за живота на умрелия.  

     Днес съкровищата са в музеите, където всеки може да ги види. Дори често златните предмети са откарвани в други държави отново в музеи, където хора от целия свят могат да им се насладят. А поемете ли на път от юг на север през прохода „Шипка“ в Стара планина пред вас ще се разкрие приказната гледка към Долината на тракийските царе, наречена така, защото там археолозите са намерили много гробници на велики тракийски владетели управлявали мъдро тракийското царство.

Приказка за първите българи

По мотиви от урок № 18 от учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     Някога много отдавна, преди стотици години хората бродели по света и искали да намерят най-хубавото място за живеене. Прекосявали планини и морета в търсене на плодородна земя, слънчево небе и достатъчно вода. Племена кръстосвали навред земите, често се серщали и рядко се разминавали само с поздрав. Биели се по между си, за да е ясно кой е по-силен и кой ще живее в по-хубавите земи. 

     Нямало много държави като днес. Някъде там на североизток от тук, отвъд реката Дунав, чак на отсрещния бряг на Черно море и даже понататък живеело едно племе. Това племе много обичало конете, за тях те били всичко, даже другите народи казвали, че тези хора се раждат и умират на кон. Спорно е как са се наричали тези хора, но най-известното им име днес е българи. Препускали на коне постоянно, биели се с всеки изправил се на пътя им и като всички търсели най-хубавата земя. Предвождал ги хан. Вярвали в силата на небето и го наричали Тангра, почитали слънцето, луната, водата, те били техните богове. Не строели къщи, а палатки от животинска кожа и клони, казвали им юрти и всеки път, когато хана кажел събирали юртите и конете си и поемали на път. Така си живеели, никой не може да каже от кога, но един ден техените жреци, които приемали за магьосници, избрали за хан мъж на име Кубрат от рода Дуло. Той разбирал, че вече е време да намерят своето място, където да заживеят и избрал точно земите от другия край на Черно море. Заселили се там и създали Стара велика България.

     Кубрат бил мъдър, ала и неговото време свършвало и един ден, когато вече бил стар, събрал петтимата си сина. Поръчал на слугите да му донесат сноп с пръчки. Синовете му много се чудели на тази постъпка, а ханът измъкнал една пръчка от снопа и я счупил, след това опитал да счупи целия сноп, помолил и синовете си да опитат, но и те не могли. Тогава той им казал, че пръчката се счупила лесно, защото е една, но когато много пръчки са заедно в сноп те трудно се биха се счупили. Един ден, когато си отидел от този свят той искал синовете му да се държат заедно и да не допускат българите да се разпръснат, защото само заедно могат да са силни. Не след дълго хан Кубрат починал, но синовете му не изпълнили заракъката. Разделили народа на пет и всеки от тях имал племе, което да предвожда. Поели в различни посоки, а най-малкият – Аспарух, решил да прекоси река Дунав със своите хора. Така и направил и не съжалил за това, защото пред тях се разкрила най-хубавата земя, тяхната земя, България.

     Всичко било тъй прекрасно, но не само българите оценили това място, по онова време тук вече живеели племената на славяните. Те не приличали на българите с техните тъмни очи и коси, славяниет били руси и синеоки, живеели край водата и се занимавали със земеделие. Дори почитали различни богове, прекланяли се пред Перун, богът на гръмотевиците, Лада - богинята на красотата, Дажбог - богът на плодородието, бояли се от Чернобог - богът на злото. Макар да живеели на племена те нямали хан или вожд, а си имали княз. При тях животът бил доста по-различен, но две неща обединявали българите и славяните: искали да живеят именно на това място и единствените хора, които можели да им попречат били византийците.

     Византийците живеели в съседство, във Византийската империя, която се управлявала от силни и мъдри императори, които с годините успели да завладеят много, много земи на юг и на изток. Тези хора не били част от племе, а от нещо много по-голямо - от държава, огромна държава, от която останалите ги било страх. Тъй като били много на брой и имали силна и добре въоръжена армия византийците били опасен противник, тогава за българите и славяните не оставало нищо друго освен да се съюзят срещу тях, смело да преминат и река Дунав и Стара планина и да се установят в днешна България. Имераторът никак не харесал това и изпратил войските си да ги изгонят, но славяните били хитри, а българите – превъзходни бойци на кон. Водили се битки и сражения, но племената все печелели. Тогава византийският император нямал друг избор, поканил ханът и князът и най-знатните българи и славяни в столицата си Константинопол и подписали договор за мир. Империята се поклонила на диваците, позволила им да се заселят в земите от река Дунав и отвъд Стара планина, признала държавата им и вече никой не смеел да гледа с насмешка нито на българите, нито на славяните.

     Така през 681 година била създадена България, начело застанал хан Аспарух от рода Дуло, за столица избрали славянския град Плиска и започнала славната история на нашия народ и нашата държава, която я има вече повече от 1300 години. Оцеляла е и оцелява и днес, онази приказна и тъй чудно красива земя, която така пленила българите, неуморно препускащи на конете си надлъж и шир, че те решили никога да не я напускат. 

Приказка за хан Тервел

Тази част от историята НЕ присъства в учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     След Аспарух синът му Тервел станал хан на България. Той бил млад, но мъдър, смел и миролюбив, но най-вече бил предвидлив, умен и находчив. За него византийците пишели, че е дребен на ръст и има брада, по онова време не са се рисували портрети по нашите земи. Макар да не е известно неговото лице, то името му и до днес се помни не само от българите, но и от цяла Европа. Тервел - спасителят на Европа.

     През онези далечни години българският народ нямал своя писменост и всичката запазена информация идва от чуждите страни като Византия. Тогава тя била мощна държава, имала много територии, голяма армия, а религията им била християнство. Българите от своя страна едва били създали своята държава, до скоро волно препускали на конете си по широката земя, но вече им се налагало да свикнат с новия начин на живот в красивата си България. Почитали бог Тангра и затова византийците ги гледали с пренебрежение и ги наричали езичници, което ще рече нехристияни. Българите нямали развита държава, но имали отлични владетели, които освен, че умело водели войската си, бързо се учили как да управляват.

     Малко след като станал хан Тервел вече взел първото си мъдро решение. Във Византия в двора на императора винаги имало скандали и караници кой да управлява и в следствие от тях тогавашният владетел бил свален от власт и заменен от нов император. Изгоненият византийски василевс (така византийците наричали императора си) потърсил помощ в съседна България при хан Тервел. Ханът бил умен човек и не отказал, събрал войските си и нападнал Византия, разбира се спечелил, тогава за победените нямало друг избор освен да си върнат предишния василевс. Той пък толкова бил благодарен на българския хан, че му подарил цяла област от Византия и много, много злато и скъпоценности.

     След славната победа дошло време на мир и разбирателство между двете страни, но той бил кратък. Императорът забравил какво обещал на хан Тервел и решил да си вземе подаръците обратно. Без да губи време тръгнал с голяма войска към България и подценил силите на младата държава. Ханът - ловък и хитър във воденето на войни и битки, изненадал самозабравилия се василевс, който едва се спасил след тежката загуба на бойното поле. 

     Не минало много време и хан Тервел решил да нападне Византия на свой ред. Повел воините си и стигнал до самите стени на столицата Константинопол. Изплашен новият император замолил за мир, предложил да подпишат мирен договор - документ, с който неговата държава обещава да не напада нашата. Василевсът подарил купища скъпи и прескъпи златни дарове на хана, земи, златотъкани дрехи и червени кожи, които тогава само императорите носели. България и Византия се споразумели да търгуват помежду си, а също така византийците да плащат данък в злато на българите. Доволен Тервел се оттглил в столицата Плиска.

   Пак дошло мирно време, освен огромната Византия, на юг, нямало кой друг да обезпокоява българите, защото по това време и на север, и на запад живеели племена със слаби владетели, които нито имали силни държави, нито пък войски, а на изток ни пазело Черно море. В онези години нашата млада държава бързо набирала мощ и достойно отстоявала правото си на съществуване за разлика от останалите из Европа. Всичко било привидно спокойно, но далеч на изток, отвъд Черно море и отвъд Византия растяла най-огромната империя по онова време - арабската. Сякаш била безкрайно голяма, владетелят ѝ бил могъщ, водел многобройна армия и разполагал с хиляди бойни кораби по море. Арабите имали различна регилия - ислям, те не признавали другите богове, имали своя култура, много по-развита от тази на византийците, европейците и българите. Те били неудържими и окуражени от своята сила пожелали да превземат и Византия, и България, а паднели ли те нищо не стояло на пътя им да превземат цяла Европа и да властват над половината свят.

     Походът им срещу византийската столица Континопол бил внушителен, 2500 кораба атакували по море, 100 хиляди войници нападали по суша, било безнадеждно. Дни наред византийците се бранели от страшните араби зад високите крепостни стени на Константинопол, вече били на ръба на силите си. Тогава малка група моряци - християни, избягали от арабската армия отишли при василевса и подробно му разказали всичко за корабите на арабите. Императорът не загубил и миг, имал тайно и много страшно оръжие - грътски огън, който горял и във вода и избухвал със страшна сила. Нападнал корабите и ги разбил. През това време верен на подписания договор пристигнал хан Тервел с българите, нечакан от врага той ги изненадал и нанесал жестоко поражение на нападателите. Българската войска спечелила страшната битка под самите стени на Константинопол. Били убити повече от 20 хиляди арабски войници и единствения път за остатъците от тяхната армия бил назад. Така българският владетел и храбрите му воини не позволили нашествието в Европа, макар да били наричани езичници и да не почитали Христос те защитили вярата, но и земите си.

     Византийците нарекли Тервел спасителя на Европа, но днес още по-ясно можем да видим, че това е така. Макар по онова време нашата култура и държави да били по-назад от ислямската години след това европейците започнали да напредват бързо, развивали се технологиите, развивали се изкуствата, развивала се науката, но когато това ставало в Европа сред арабите вече нямало разцвет, те отхвърляли, забранявали и унищожавали всяко нещо, което носело напредък, защото било против религията им. 

     Ако тогава, преди 1300 години хан Тервел не се беше намесил и не бе разгромил със страшна сила арабите кой знае как щеше да изглежда Европа днес...

     Заради блестящата победа при Константинопол в скалите край с. Мадара българите издълбали образ на конник - хан Тервел, който и до днес гордо стои все там за прослава на мъдрия и смел спасител на цяла Европа. 

Приказка за хан Телериг и хан Кардам

Тази част от историята НЕ присъства в учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     След славните дни на Тервел дошли честити дни на мир. България и Византия не воювали, а се укрепвали. Следващият хан бил синът на Тервел - Кормесий, управлявал в спокойни години, но след него спокойно останало само по границите, вътре в страната дошло страшно време на предателства. Редували се хан след хан, неспирни скандали и разпри между благородниците, наричани боили, разклатили България. Това дало кураж на новия византийски император и той успял да отмъкне територии от България. Мирът приключил. Управлението на рода Дуло приключило. След хан Кормесий дошъл хан Севар, после хан Кормисош, а след него Винех, след това Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. Те били кой от кой по-лоши управници, губели битки, губели земи, губели силата и властта на младата България. Византийците често ограбвали и опожарявали земите ни, славяните, които живеели отвъд Стара планина най-много страдали от това и вече не се чувствали част от ханството, предали ханът и се съюзили с врага и сякаш нямало изход. 

     Когато починал хан Паган начело на България застанал хан Телериг, който бил достатъчно мъдър и убедителен и успял да сключи мир с Византия. Щом премахнал заплахата по границите на държавата, успокоил всички скандали между боилите. Едва изминали няколко години от мира и василевсът нарушил договора, събрал 2000 кораба и армия по суша и нападнал България от Черно море и през Балкана. Ханът не се поколебал, свикал воините си и тръгнал да посрещне неприятелите. Имепраторът въпреки, че имал много войници щом стигнал до Варна се уплашил и се отказал от намеренията си. Отново двете страни сключили мир. 

     Телериг бил умен човек и разбрал, че повече неможе да вярва на съседите си и решил да превземе една област населена със славяни като искал да ги приобщи към българската държава. За нещастие някой от неговите боили го предал и Византия изпратила седем пъти по-голяма войска. Това бил първият неуспех на ханът на бойното поле. Окуражен от победата си императорът отново поел за битка по море и суша към нашите земи, но докато пътували корабите се разразила страшна буря в морето, уплашени византийците се отказали от нападението. 

     Ханът узнал за предателството и като хитър човек решил да се справи с хората, които издавали плановете му. Изпратил писмо до василевсът, в което разказвал, че боилите искат да го убият и за да се спаси щял да избяга в Константинопол, но толкова го било страх, че вече не знаел на кого от обкръжението си може да вярва. Императорът се хванал на въдицата и изпратил списък със всички бългрски предатели, а Телериг това и чакъл и бързо се разправил с тях. Бесен от хитрия номер василевсът отново опитал да нападне България, но попътя внезапно се разболял много тежко и починал.  Наследил го синът му, който обаче решил да прекрати тези неспирни войни и се споразумял с нашата държава за мир.

    Изглеждало сякаш отново идват спокойни дни, но уви боилите не желаели мир, свалили Терелиг от престола, а той избягал във Византия, където младият император на драго сърце го приел в обкръжението си.

    Новият владетел на България се казвал хан Кардам. Той не поел по пътя на войната, а и съседите не ни нападали, защото отново се борели с нашествието на арабите. Било точното време новият хан най-после окончателно да успокои боилите и да заздрави държавата си отвътре.

     Скоро след това императорът починал и бил наследен от сина си, но той бил дете и трябвало да управлява заедно с майка си. Младият василевс подучен от нея и зли ѝ съветници започнал да се държи предизвикателно към българите и да строи яки крепости по границите. Кардам търпеливо и спокойно го предупредил да спре, но уви не станало така. Единственият изход били сраженията и първото било спечелено от българите, както и всяко следващо, докато след една от битките императорът едва успял да избяга и да се спаси. Отново се подписал мирен договор, но този път Византия обещала да плаща данък в злато на България. Когато дошло време да изплатят дълга си, те не го направили и ханът изпратил писмо, в което пишел "прати ми златото или сам ще дойда до Златните порти да си го взема". Горделивият и неопитен император се подиграл на писмото и изпратил конски тор в България с писмо "ето ти данък като за теб, не идвай до Златните порти, защото вече си стар. Тръгвам към теб и ще се срещнем в открита битка". И тръгнали, но Кардам скрил войските си в гората и търпеливо зачакал. Много пъти василевсът настоявал да се срещнат на открито поле, ядосвал се, обиждал и след седемнадесет дни чакане се предал. Платил данъка си и повече не опитал да напада България.

   Кардам най-после успял да завърши мисията си и да успокои всички боили, с търпение и хитрост той възстановил държавата си след многото неприятности, които претърпяла.

   Хан Телериг и хан Кардам оставили на нас, техните поколения ценен урок, че не винаги битките са правилния ход, защото с мъдрост и без да проливат кръв те се справили с всички заплахи и отново направили България силна.

Приказка за хан Крум Страшни

Тази част от историята присъства само с едно единствено изречение в учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     След изминалите тежки и трудни години були нужни много търпение и мъдрост на българските владетели, за да подредят нещата в държавата и най-после народът да може да се обедини и да си отдъхне от неспирните караници на боилите. Хан Телериг и хан Кардам умно решили много от проблемите по онова време, но младата държава имала нужда от още по-добър и смел водач. След Кардам хан станал Крум.

     Крум се възкачил на престола в мирно време, но на запад нещата не стоели така. Съседната на България държава се разкъсвала от войни и това бил най-добрият момент ханът да се възползва и да отмъкне нови земи за нашата родина. Той събрал армията си и бързо ги превзел, дори на места хората доброволно се присъединявали към България и се съюзявали с българите. Така нашата родина станала още по-голяма, но по този начин отговорностите пред хана станали повече. Започнал Крум да разпитва новите си поданици, защо тяхното могъщо кралство се разпаднало. Хората изброявали различни прични, а той слушал и обмислял какво да направи, че да не сполети подобна съдба и България. Не след дълго той решил какво да прави. Събрал боилите и големците и им обявил, че от този ден ще има закони еднакви за всички и сам ги е измислил. До тогава хората не били равни помежду си и често различни престъпления като кражби и лъжи оставали безнаказани, но Крум знаел, че ако продължават така един ден и неговата България ще се разпадне и ще изчезне. В законите били предвидени много сурови наказания; ако някой краде му режат ръката, ако някой лъже му режат езика. Били изкоренени всички лозя, за да се спре пиянството, но най-важното било, че тези закони се отнасяли за всички, без значение дали е от новодошлите племена, дали е българин или славянин, дали е беден или богат, всеки който нарушавал правилата бил наказван.

     Ядосал се византийският император от победите на българите, ядосал се и че държавата се развивала и решил да покори най-после България. Събрал огромна войска и нападнал. Хан Крум не разполагал с толкова войници и отстъпил, тогава василевсът и хората му нахлули в столицата Плиска, ограбили я и я изгорили. Дни наред враговете тормозели мирните хора, но не знаели къде са отишли Крум и войниците му, затова решили да се върнат обратно. Тръгнали назад, но пътят им минавал през Стара планина, а там във Върбишкия проход българите им готвели засада. Бил повикан всеки воин, дори и от новите земи, раздали оръжия даже и на жените и през ноща, в прикритието на тъмнината и високите скали те нападнали византийците и ги победили. Битката била страховита и жестока, легендата разказва, че сам хан Крум обезглавил василевсът, а след това наредил от черепът на императора да му направят чаша обкована със сребро. С тази чаша в ръка той вдигнал наздравица за българската победа.

     В Константинопол онемели като чули какво се е случило, коронясали нов император, който на свой ред бил изправен пред крумовия гняв и силната му войска. Ханът да превземал още от византийски земи и ги направил български, така страната ни станала още по-голяма. Все пак Крум виждал, че не може да се живее в постоянна война и предложил мир, но новият византийски император не желаел да се признае за по-слаб и намислил с хитрост да победи. Съгласил се да се помирят, но искал двамата владетели лично да разговарят като всеки да води със себе си няколко човека без оръжия. Българите дали дума това да се случи, но когато се срещнали на уговореното място василевсът не бил там, Крум разбрал, че се готвят да го убият и избягал. Спасил се, но толкова се разярил, че вече нямало сила, която да спре. Отново повел армията си към Константинопол и отново спечелил битката, България ставала все по-голяма и по-голяма. Започнали да се строят много военни машини, с които българите щели да нападнат Византия. Подготовката била нечувана и невиждана, императорът знаел, че има повече войници, но дали това би могло да го спаси от хан Крум Страшни, както го наричали? 

     Ненадейно се случило най-страшното, една нощ малко преди решителното нападение хан Крум починал. До днес не се знае защо, византийците казвали, че невидима ръка го е погубила, защото ги е нападнал, други смятали, че бил толкова ядосан, че сърцето му не издържало. Без своя мъдър водач българите не искали да продължат, сякаш с него си заминал и куражът им. 

     Така дошъл краят на един от най-великите български владетели управлявали някога, велик не само, защото направил страната ни по-голяма и спечелил бляскави победи, но и защото въвел закони, пред които всички хора били равни. Той показал, че без значние за какъв се смята някой човек, дали е беден или богат щом има правила той трябва да ги спазва.

Приказка за хан Омуртаг и неговите синове

Тази част от историята НЕ присъства в учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     Хан Крум управлявал славно, бил велик човек и със сигурност имал още много добри дела за вършене. След неговата неочаквана смърт настанала суматоха и объркване, но в крайна сметка всичко бързо се подредило и на престола се възкачил синът му - хан Омуртаг. Българите все още били устремени след големите победи на Крум и продължили неспирните битки с Византия, но това им изиграло лоша шега, защото изморената ханска армия не успяла да победи многобройните императорски войници, а освен това императорът тайно подготвял заговор сещу България заедно със съседните страни на запад. Младият хан направил най-мъдрото, успял да договори мир с Византия, който продължил цели 30 години. За българите вече било трудно все да се бият, столицата била напълно разрушена, много селища били пострадали от битките, войниците трябвало да се възстановят и оздравеят.

     Докато хората се радвали на мира хан Омуртаг не стоял със скръстени ръце. Събрал строители и работници и започнали да градят на ново столицата Плиска. Направена била нова крепостна стена, ново светилище на бог Тангра и чисто нов хански дворец. Строителството продължавало и Омуртаг скоро се сдобил с още един дворец, само че на река Дунав. Освен това се възстановявали и укрепвали стари крепости и селища, бил построен и мост над река Туча, а най-известни са каменните колони с надписи, които ханът заповядвал да се изработват. Един от надписите е известен и до днес като завета на хан Омуртаг и той гласи: "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг хан ювиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години". 

     Мирни и честити били годините, в които управлявал Омуртаг, той не само се грижел да се правят нови и нови сгради, но продължил започнатото от баща му и все повече да обединявал хората, за да се почувстват най-после един народ. Единствено християните не харесвал и не заради техния бог, а защото смятал, че подпомагат Византия. Въпреки, че не ги харесвал и дори ги преследвал най-големият му син станал християнин, разлютил се много ханът и го лишил от правото да го наследи на трона. 

     Случило се, че и Омуртаг починал ненадейно като баща си Крум и след него веднага трябвало да бъде избран нов хан, това бил най-малкият му син Маламир, но Маламир бил твърде млад и сам трудно би могъл да управлява, затова му помагал най-близкият човек на баща му - кавхан Исбул.

     Дълги години кавханът работел рамо до рамо с Омуртаг,бил честен и справедлив, а също и смел в битките и опитен водач на войниците – отличен и верен помощник на младия хан. Византийците не знаели това и решили да нарушат мирния договор като нападнат България, но кавхан Исбул заедно с хан Маламир повел силната войска и победили неприятелите, а заедно с това завладели и нови земи. От този момент нататък град Пловдив вече бил част от България. Василевсът решил, че е по-добре да възстановят мира, българите се съгласили. Докато се радвали на мирното време Исбул и Маламир продължили делото на Омуртаг и направили българските селища още по-красиви и сигурни.

     Не след дълго младият хан се разболял и починал, тъй като все още нямал деца на трона го наследил племенника му Пресиян. Квахан Исбул отново останал неотлъчно до новия хан. Пак избухнала война с Византия, защото едно от славянските племена живеещо близо до границата между двете държави въстанало срещу императора, тогава кавхан Исбул и войниците му им се притекли на помощ, така Родопите станали български. Нашата родина вече стигала чак до Бяло море. Племената на славяните все повече искали да станат част от тази могъща страна и се присъединявали, те били добре дошли винаги. Разярени от това императорът и майка му решили да настроят хората, които живеели на запад срещу българите. Тези хора наричали себе си сърби, а тяхната държава била съвсем нова. Българската армия и сръбската се срещнали, последвали битки, но не след дълго страните се помирили. Мир имало и с другата държава на запад - Франкската империя. Така хан Пресиян не само успял да се помири със западните съседи, но успял да разшири още повече българските земи. Той управлявал мъдро и честито като дядо си хан Омуртаг, имал една дъщеря и трима сина, а най-големият от тях се казвал Борис.

Приказка за братята Кирил и Методий

Тази част от историята присъства само с едно единствено изречение в учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     Имало едно време един богат и знатен човек, той бил военноначалник на град Солун в Гърция. Този човек имал голямо семейство и седем сина, най-големият се казвал Методий, а най-малкият Константин. Те били изключителни, успели да научат много чужди езици и то от малки, а езикът на славяните научили на пазара в родния си град. Не могъл дълго да им се радва бащата, защото починал млад, след това в грижите за момчетата започнал да помага чичо им. Той видял, че Методий е добър и отговорен човек и му помогнал да стане управител на някаква област в Гърция, най-малкият - Константин бил забележително умно дете и затова чичо му го изпратил да учи в най-доброто училище по онова време, там където се учели дори децата на самия император. Учителите били най-образованите, знаещи и мъдри хора по онова време, но Константин бързо ги впечатлил. Всички били възхитени как с лекота изучавал поезията, музиката и философията, но освен всичко друго, той бил много скромен и силно вярвал в Бог. В училище всички ученици и учители знаели колко хубаво и мъдро говори Константин и не спирали да го хвалят. Мълвата за това стигнала дори до самия император, който пожелал непременно да вземе младежа на служба при себе си, но момчето не искало и да чуе. Веднага щом завършил училище Константин постъпил в манастир, за да стане монах и приел името Кирил.

     Императорът бил непоклатим, чудел се как да привлече Кирил в двора си и намислил да го изпрати на мисия в друга държава, където хората почитали друг бог. Кирил трябвало да отиде и да защити християнската религия. Бил съвсем млад, но все пак бил много убедителен и се справил прекрасно с мисията си. Императорът много се впечатлил и го изпратил на нова мисия заедно с брат му в друга държава над, която искал да има влияние. Кирил и Методий отново заминали и този път се справили още по-добре от предишния. Мисия след мисия те очаровали всеки, който имал възможността да чуе мъдростта им, а Кирил така пленявал и убеждавал слушателите си, че получил прозвището философ.

     Мисиите на двамата братя били непрестанни, ту спасявали мощи на светец, ту защитавали християнството, ту посвещавали в него различни народи. Между всичките си пътувания те успели да започнат великото дело на живота си.

     Отлично познавали езикът на славяните, които живеели навсякъде из земите на изток, север и запад, те били толкова много и все създавали свои собствени държави, но писменост си нямали, всичко записвали на гръцки, но обикновените хора не разбирали този език, не разбирали тази култура и затова и не разбирали християнската религия, която ставала все по-популярна. Братята, които силно вярвали в Бог искали да помогнат на славяните, да им дадат книги, които да им обяснят повече за Христовата вяра, но това нямало как да стане докато не се появи славянска азбука. И така Кирил и Методий се заловили с тази тежка и трудна задача.

     Никой не знае дали две, дали три или пет години са съчинявали азбуката и са превеждали книги, но най-сетне успели. Методий нарекъл новата азбука глаголица.

     Събрали ученици, искали да направят училище, в което славяните да се научат да четата и пишат. Развълнуван от тази новина един от славянските князе поканил братята в страната си и те започнали да обучават, колкото могат повече хора. В Рим папата се разгневил на тази дързост, сипел закани и обиди, тогава двамата братя отишли и защитили правото на тяхната азбука да съществува, нямало как всички я признали. За нещастие в Рим починал Кирил, Методий с мъка на сърцето си тръгнал, но продължил започнатото. Превел много книги и обучил много ученици, а най-добрите измежду тях били Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд. Те петтимата обикаляли надлъж и шир, не навсякъде били добре дошли, често ги гонили и заплашвали докато един ден не стигнали до България, а тук нашият княз Борис ги посрещнал царски. За съжаление само трима от учениците - Климент, Наум и Ангеларий достигнали до нашите земи, но ги настанили добре, дали им да разполагат с колкото книги пожелаят, а учениците били премного. Такава голяма почит им се отдавала навсякъде, че това още повече им вдъхвало сили да работят и бързо превърнали България в книжовен център пълен с умни и образовани хора. Тук в нашата красива България Климент започнал работа и пригодил глаголицата към нашият български език и я кръстил кирилица, по името на своя знаемнит учител. Днес ние пишем със същата тази кирилица измислена преди 1100 години.

     Кирил и Методий и техните ученици дали на нас българите, а и на всички славяни не само букви и писменост, те ни дали безброй нови възможности чрез знанието, което всеки може да получи от книгите. Дали начин на българите да разберат много повече за света и да оставят на света нещо от себе си, защото вече можели да запишат всяко свое важно дело на собствения си език. Братята показали на целия свят, че оръжията от дърво и метал на воините печелят битки и войни, но буквите са оръжие за всички хора, дават им знание и ги обединяват заедно като народ.

Приказка за хан Борис, който стана княз Борис

По мотиви от урок № 19 от учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

     Някога много отдавна докато България била ханство и управлявал хан Пресиан народът все още не бил обединен, хората не се чувствали като част от едно цяло, от една държава. Въпреки, че още хан Крум започнал да полага големи усилия за сплотяването на всички племена и всеки негов наследник не спирал да се бори за това, хората били разделени. Пред закона всички били равни, но пред Бога не, защото си нямали един бог, всеки вярвал и почитал кой ли не. Някога вярата обединявала хора. От години на изток от България, във Византия, били християни, на – запад католици, а нашата родина си била езическа.

     Хан Пресиан починал и на негово място дошъл най-големият му син Борис, той разбира се получил титлата хан и пълното право да управлява България. Но как можел да стори това? Хиляди хора живеели на едно място, но нищо не ги свързвало, нито обичаите, нито начина на живот, нито дори имали букви, с които да пишат или четат. Никак не било лесно за новия хан още повече, когато византийският василевс тръгнал на война срещу него и бързо отмъкнал много земи. Чудел се хана как да спаси родината си, проучвал, разпитвал и видял, че големите и силни държави са такива, защото всички имат народ с общи нрави, обичаи и вярвания. Помислил, помислил и решил да покръсти всичките си поданици. Чудел се католическата вяра ли да избере или православната, все било християнство, но кое било по-доброто? Владетелите от близките държави се надпреварвали да обещават кой от кой по-големи неща, но василевсът накрая повел многобройните си войски и започнал наред да завладява българските територии. Изборът за хан Борис вече бил ясен – православно християнство. Изпратил вест до императорът като му обяснил, че желае да покръсти народа си и сам василевсът да му стане кръстник. Предложението било прието на драго сърце. Пръв от българите се покръстил хана, сменил и името и титлата си, вече бил великият княз Борис – Михаил. Това се случило през 866 година. Тръгнали свещеници навред и покръствали хората, някои не се съгласявали доброволно, последвали размирици и сред населението, и сред болите. Страшен бил гневът им, но макар и с нова вяра князът имал същият характер като преди. Потушил бунта веднага и много жестоко, избил всички петдесет и двама боили и целите им семейства. Всички били ужасени и никой повече не посмял да възрази на Борис – Михаил.

     Византийците, обаче решили, че сега е техният момент и трябва да се наложат над българите и ще ги завладеят чрез новата вяра. Князът усетил намеренията на императора и изпратил писмо до римския папа с цели 106 въпроса, на които папата отговорил на драго сърце. Тогава Борис казал, че българите ще станат католици. Уплашил се василевсът и не само се помирил с България, но признали нашата църква за независима от другите и в нея вече можело спокойно да се четата проповеди на български, само че как нали сме си нямали букви да напишем книги. За щастие точно тогава дошли учениците на Кирил и Методий. Климент, Наум и Ангеларий били посрещнати като най-знатни хора от княз Борис Михаил и българите. Огромна била признателността на народа и безкрайна добрината, която учениците на Кирил и Методий направили. Пак дошло мирно време.

     Спокоен, че всичко е наред князът решил да се оттегли от престола и на негово място дошъл най-големият му син – Владимир Расате. Той бил млад, буен и не одобрявал християнството, опитал отново да върне старата вяра, но Борис Михаил се завърнал от манастира, в който се бил оттеглил, свалил сина си от трона и му извадил очите за наказание. С голяма мъка той направил всичко това, но предпочел да спаси народа си пред това да опази собствения си син. Прогонил Владимир Расате и провъзгласил за княз другият си син Симеон, който по-късно нарекли Велики.

Приказка за цар Симеон Велики

По мотиви от урок № 19 от учебника "Човек и обещство" - изд. Просвета, първо преработено издание 2004г.

...

Приказка за Паисий

     Живял някога един много добър, смел и трудолюбив човек. До ден днешен никой не знае как го е кръстила майка му, но всеки е чувал името, което по-късно е получил. Този човек се родил в нашата страна - България, расъл и порасъл и се превърнал в умен и пъргав младеж. Тогава той решил да напусне родния си дом и да отиде при брат си в един манастир. Там станал монах, а когато човек става монах той започва да живее по други строги правила и трябва да смени дори името си. Нашият герой получил името Паисий, а вместо фамилия се наричал според името на манастира и така станал Паисий Хилендарски.

     Паисий много обичал книгите, но най-много харесвал тези за историята на България. По онова време нямало такава страна, защото тя била поробена от османлиите за цели 500 години, въпреки че нямал своя държава българския народ съществувал, но живеел много тежко и почти бил забравил великото си минало. Паистий страдал, че българите не помнели славната си история, той повече не можел да понася това и решил да започне огромно и смело начинание. Обиколил много манастири и ходел в библиотеките им, прочел стари книги за миналото на България. Научил за храбрите и мъдри царе управлявали някога, за работливия и горд български народ, за голямата и красива държава, която сега била под робство.

     Паисий събрал всичко научено и без умора, ден и нощ писал своята книга за историята на България. Пишел всичко на ръка и то с перо, минали години докато най накрая завършил делото си. Бил остарял и болен, но все пак сам взел книгата си и тръгнал да обикаля из земите на родината. Спирал се навсякъде и четял на хората, а те толкова се радвали и се гордеели със славните си предци, че преписвали на ръка историята.

     Ден след ден тя достигала до все повече хора, които я преписвали и я давали на другите и не след дълго всички българи си спомнили за величието на народа си, събирали смелост и бавно, но сигурно тръгнали към връщането на свободата си.

ПРИКАЗКА ЗА ХРИСТО БОТЕВ

     Имало едно време един учител, той живеел в България в град Калофер, имал си жена и девет деца. Най-големият му син се казвал Христо, Христо Ботев. Като дете на учител той много усърдно се учел от баща си и четял много книги, с времето станал умен и образован, макар по негово време България да била под Османско робство и малко деца да можели да получат толкова знания. Защото бил добър ученик баща му го изпратил да учи чак в далечната Русия, в добро училище, а по онова време това никак не било лесно, но все пак Христо Ботев се озовал в непознатата държава. Там намерил и други българи, по-големи от него, те вече от години живеели далеч от родината си, но всички мечтаели да я видят свободна и да се завърнат там.

     Ботев имал буен характер, той не отстъпвал от своето, защитавал до край мнението си и скоро доста от познатите му го изоставили, но това не го отчаяло и той не се отказал от идеите си. Времето минавало, а той растял дързък и смел, все така не спирал да чете книги, за да знае все повече неща.

     Случило се така, че баща му се разболял и той се прибрал в родния си град Калофер, за да го замести като учител. Върнал се в България и много се натъжил, че хората живеели толкова тежко и всички мечтаели само и единствено за свободата си.

     Скоро бащата на Христо Ботев оздравял и вече нямал нужда от заместник, затова Христо потеглил към Румъния, където срещнал хъшовете. Те били българи избягали отвъд река Дунав, за да търсят хора, с които заедно да спасят България от страшното робство. Запознал се с едни от най-смелите българи по онова време, с които създавали чети, това били големи дружини от хора, които искали да победят Османската войска и така да освободят родината си. Освен, че крояли планове за нападение, Христо Ботев и приятелите му издавали вестници, които всички българи четели и така надеждата им за свобода никога не умирала. Във вестниците били и стихотворенията на Ботев, а те и до днес се учат в училище, и до днес всеки ги знае, защото никой никога не е могъл да напише по-хубави.

     Докато обикалял из Румъния, за да събере още и още желаещи, които да помагат за освобождението на България, Христо Ботев се запознал и с Васил Левски, те станали приятели, а Левски бил най-добрият учител за Ботев.

     След няколко години най-после били събрани четите, които трябвало да преминат през река Дунав и да спасят нашата страна, но не всички успели да стигнат. Ботев сам водел свой отряд и за да се озове в България отвлякъл един параход на име „Радецки” с него стигнали до град Козлодуй, от където поели право напред към Стара Планина. Тъжно било, че хората от страх не тръгвали заедно с четата на бой, но това не спирало Ботев и приятелите му да крачат смело към целта си. Но нещеш ли нападнали ги отряди османлии, нашите мъже смело се сражавали и си пробивали път към Балкана, османлиите ги преследвали, нападали ги постоянно, но и това не ги уплашило, нито ги отказало. Един ден настъпило страшно сражение между четата на българите и османските войници, водели престрелки и боеве в Стара Планина точно под връх на име Вола. Българите не отстъпвали, те имали мечта и цел, вярвали, че ще успеят и успявали. Привечер сражението утихнало, всички били изморени, а османлиите – уплашени и точно, когато било тихо и спокойно и всеки вземал глътка въздух някъде иззад храстите се чул изстрел и Христо Ботев паднал убит. С него сякаш и куражът на четата си отишъл.

     Левски вече го нямало, нямало го и Ботев, но мечтата останала, защото те успели да я предадат на много хора, техният пример, непримиримостта им и силната им воля вдъхвали надежда на поробените българи. Не след  дълго България получила свободата си, за която толкова много герои умирали без страх, а това може да ни научи само на едно, че когато човек иска нещо силно, когато това е най-голямата му мечта, той трябва да даде всичко от себе си и никога да не се отказва.

Приказка за трети март.

     Преди много, много години имало едно голямо и щастливо царство, което се наричало България. То се простирало между три морета, имало си дълбоки реки пълни с риба, широки поля, високи планини и мъдър цар. Хората в царството се наричали българи, те живеели щастливо и честито, отглеждали реколта, хранели семействата си, търгували и пътували надлъж и шир из прекрасното си царство. Годините минавали и един ден нещеш ли мъдрият цар починал, хората страдали много за него, но приветствали новия и пак продължили живота си по старо му. Заредили се година след година и цар след цар, едни години били хубави, други били тежки и трудни, един цар бил щедър и добър, друг пък бил лош и своенравен, но никой повече не бил като мъдрия цар.

Настъпили тежки години за царство България на трона се възкачил слаб цар и скоро царството се разделило на три. То вече не било така могъщо и честито, а се разпадало от караниците на владетелите си и докато тримата господари се карали към България потеглили страшните османлии. Те вече били виждали благата и красотите на България, знаели за богатите плодородни земи и за пълноводните реки, чували били за красотата на българките и сръчността на българите. Османлиите от сърце пожелали да вземат България и да я направят тяхна, част от огромната им империя. Тръгнали те на поход и с големите си страшни ятагани завладявали едно по едно българските села и градове, след себе си оставя ли пожари и разруха, но не спрели докато и последният български град не паднал под тяхна власт. Лесно превзели османците новите територии, защото владетелите им били заети да се карат по между си, те толкова се мразели, че дори отказвали да си помогнат един на друг при вида на страшните нашественици.

И така преди много, много години приказното и честито царство България било превзето от османлиите и станало част от Османската империя. Живота вече не бил така хубав, новите господари на българите били зли и ужасни, забранявали им всичко и скоро българите се превърнали в роби. Така тежко страдали, толкова трудно и тъжно било, че сякаш целият народ изпаднал в дълъг непробуден сън за почти 500 години.

Българите били някога горд и смел народ, но османците успели да ги пречупят, превърнали ги в кротки и послушни роби, които само трябвало да работят ли да работят. Тук-там из цялата българска земя се раждали смели герои, но никой не успявал да пробуди смелостта и храбростта на българите, никой не успявал да ги накара пак да искат да са свободни и да си имат собствена страна. Но един ден, не далеч от тук, точно в град Карлово се родило едно момче, той пораснал голям и силен мъж, бил умен и смел казвал се Васил. Роден като роб, но въпреки това изключителен като човек, той разбрал, че трябва да опита да пробуди българите и заедно да извоюват свободата си от османлиите. Имал смело сърце, безстрашен бил, казвали му Левски, защото скачал като лъв. Тръгнал Левски от дом на дом, от град на град, от село на село, събирал българите и им разказвал за свободата, карал ги да повярват, че могат да бъдат свободни стига всички заедно да се обединят срещу врага. Лека-полека пламнала искрицата на свободата у всеки, Левски стигал до сърцата им и ги пробуждал един по един. Но тогава се появили завистници, лоши хора, които, за да имат пари били готови да останат роби и предали Левски на османците. Заловили те Васил Левски и го осъдили на смърт, обесили го, но макар той да бил умрял стореното от него останало, искрицата на свободата още ярко светела в сърцата на българите.

Още по-тъжно време дошло за България, защото била изгубила най-смелия си герой, но макар и без него борбата се водела, българите искали свободата си по-силно от всякога, вдигнали се на бунт, голям, велик бунт за свобода, защото те не желаели повече да бъдат ничии роби. Дошли пак османците с големите си ятагани и страшни пушки и жестоко смазали бунта, избили много хора, изгорили много села, след себе си сякаш оставяли реки от кръв и мъка. В България вече било станало толкова тъжно, страшно и безнадеждно, че цял свят научил колко зле живеели българите като роби на османлиите.

Помощта не закъсняла, скоро чак от царство Русия изпратили армии войници да помогнат на нещастните българи да извоюват свободата си. Дошли руснаците, а със себе си водели и други хора от други народи готови да помогнат на България, започнала страшна война, война за свобода. Най-страшна била една битка в Балкана, на връх Шипка, там руснаците и българите смело трябвало да опазят върха и прохода, за да победят разделената на две османска армия. Дни наред се водило сражението, жестоко и неравно, османците прииждали към върха все повече и повече, а за българите и руснаците помощ нямало, било толкова страшно, но никой не се предавал, докато най накрая османлиите уплашени от смелостта на българите и от дошлото руско подкрепление се обърнали в бяг и се предали. Скоро след това големци от цял свят, от Османската империя и от нова България се събрали в едно мъничко градче наречено Сан Стефано, където подписали договор, в който османлиите обещавали, че повече няма да воюват с българите и че България вече не е тяхна, а е нова свободна страна. Датата била 03 март 1878год. За това всяка година на този ден българите празнуват трудно спечелената си свобода.

Приказка за 22-ри септември

Нямало едно време, преди повече от 100 години, България. Българи имало, но те си нямали собствена държава, живеели като роби в Османската империя, защото още по-отдавна османлиите дошли в тогавашната им страна и я поробили за цели 500 години. Народът живеел зле, било тъжно и трудно, но все пак се намерили смели и добри хора, които с цената на всичко успели да освободят България.

Най после всеки българин можел да живее в собствената си страна без да бъде роб, без някой да го тормози и без да му взимат всичко, което има. Тъй като тази свобода народът ни получил след страшна война наложило се да се подпишат много документи, в които османлиите да признаят, че българите са свободни и войната е свършила. Събрали се управници от всички страни, написали и подписали необходимите документи, но накрая големците от старите и силни държави решили все пак да не оставят всички българи свободни. За това те направили нови документи, върнали на османлиите половината свободна България, а за нещастните някогашни роби останало малко късче земя между Стара планина и река Дунав.

Пак страдали ужасно клетите българи, нямало как трябвало отново да се съюзят всички и свободните и тези отвъд Стара планина и дружно да се преборят за правото си. Така и станало само след няколко години двете половини на страната се слели отново в една държава. Пак се събрали големците от старите и силни държави, трябвало някой да признае, че тази нова България съществува, е признали я, но пък този път записали в документите си, че все пак българите още са подчинени на османлиите до някъде и трябва да им плащат много големи данъци.

И така заживели всички щастливо, но не съвсем, имали си цар в България, но той не бил съвсем цар, имали министри, но не съвсем, имало държава, но не точно. Тогава за пореден път се оказало, че има смели и силни хора по нашите земи, които били готови на всичко за родината си, такъв бил и царят и министрите му. Намислили те да се освободят веднъж за винаги от оковите на османлиите и за това те се събрали на една яхта в река Дунав, от там всички заедно тайно се качили на един влак и потеглили към град Велико Търново, където било решено най-официално да заявят, че нашата страна вече е напълно свободна и не зависи от никоя друга. Пътували те с влака, но се наложило да направя почивка на една гара – Две могили се казвала, там министър-председателят написал документ, който нарекли манифест. В този манифест царят и неговите министри обявявали, че България е независима и напълно свободна. Всички се подписали, а после във Велико Търново представили документа на народа.

Разлютили се османлиите и заплашили царя с война, но той не трепнал и събрал войската, старите и силни държави пък от своят страна отказали да подкрепят или да застават срещу когото и да било, тъй като те самите водели войни, нямало как българите били готови с цената на всичко да успеят, а османлиите били безсилни. Събрали се пак големците и решили най после да оставят народа ни свободно да живее в собствената си държава и така от тогава и до днес България е самостоятелна, свободна и независима.