Доматен сос

Доматен сос

Беше някъде през април, слънцето изгряваше, за да погали крехката пролетна трева в перфектната градина с черешово и кайсиево дърво в двора на семейство Иванови. И докато кварталът едва отваряше сънливи очи госпожа Мария Иванова вече сервираше току-що изпържени филийки на масата в кухнята. Чиниите потропваха по идеалнo гладката повърхност на блестящата бяла маса, а между тях се мъдреха чинийки със сладко от ягоди, пчелен мед и течен шокола. Посудата беше подредена изрядно, като от реклама по телевизията, кухнята ухаеше вкусно, а стопанката весело подреждаше и прибърсваше всяко място, до което се допреше, за да бъде всичко чисто и перфектно. Отстъпи на две крачки от масата, за да се увери, че няма някое неприятно петно, което да развали идилията. Усмихна се доволна и отиде да събуди съпруга и двете си деца.

Всъщност децата бяха момиче на 21, казваше се Лорета и момче на 20 – Лъчезар. Мария беше 45 годишната, същински властелин на домашния  уют, владееше чистотата и реда, като севернокорейски диктатор, ликвидираше праха и петната като матадор на корида, страстно, със замах и без милост. Денят и бе организиран под конец: закуска за милото семейство, което тя считаше, че трябва да се държи възпитано и да бъде до болка сплотено, след това изпращаше всеки до вратата, а тя започваше отново и отново да чисти, подрежда, пере, готви, глади и т.н. и т.н. до безкрай, защото нямаше да позволи на някаква си мръсотия или нелепа гънка по ризата да съсипе живота ѝ като от американски филм.

Мария си имаше идеали, създаде си ги с годините, щом се омъжи тя реши да даде на съпруга си Марин най-доброто от себе си, и му го даде - две сладки дечица, на които реши да даде себе си, да се раздаде до последно да ги превърне във всичко, което нито тя бе успяла да стане, нито мъжът ѝ. Четеше неуморно какви ли не книги от лекари, психолози, гурута, билкари, знахари, специалисти, известни и не до там, не изпускаше   телевизионни предавания, семинари и сбирки на майките от целия град, търсеше частни учители, самата тя всеки ден се стараеше да обогатява знанията си, за да напълни детските главички с гениалност. В представите ѝ съществуваше перфектен план за бъдещето им, представяше си как ги аплодира като отличници на випуска в гимназията, как плаче от радост на свтбата на дъщеря си, защото тя непременно щеше да е поне първа дама, как радостно позира със сина си на връчването на нобеловата му награда и какво ли още не.

А милите деца растяха доста разглезени от обърканата представа на майка им за всичко. Беше им втълпила колко велики и съвършени човешки същества са. Лорета учеше публична администрация в частен университет, а Лъчезар успя да влезе в специалност право с доста връзки, но за Мария това беше просто родителско побутване към върха за нейните мили ангелчета. Марин нямаше думата, той работеше от сутрин до вечер в минстерство, въртеше малки далавери, за не особено крупни суми, но успяваше да осигури перфектното съществуване на идеалния свят на благоверната си. Имаха своя разкош, чувстваха се част от елита и това беше достатъчно за да подхрани високото самочувствие на семейство Иванови.

С времето мъжът стана мекотело, кротко осигуряваше парите за всевъзможните уроци на децата и за новите мебели и посуда на жена си, той се превърна в нейна сянка и в послушно ехо на болните ѝ амбиции. Да, Мария имаше своя рай, който населяваха двете ѝ мили глезени херувимчета и безгръбначния ѝ роб, а тя със замах владееше всичко и щом казваше, че е идеално нямаше кой да го отрече.

          Иванови вече блажено закусваха, всеки по навик презентираше плановете си за деня. Лорета щеше да пие кафе с колежки, да отиде на лекции, а после да се разходи до мола, Лъчезар планираше кафе с колеги, лекции и разходка до друг мол, а Марин имаше среща за сутрешно кафе с колегата Петров, след това оперативка в 10:30, в 12:00 щеше да е при министъра за отчет, в 12:30 на обяд със зам.-министъра, в 15:00 щеше да работи над някакъв документ и 17:30 щеше да се прибере у дома. Мария притеснено въздъхна, слушайки за нелекото им ежедневие, нея я чакаха лъскане на пода в коридора, простиране, сгъване, гладене, готвене на засукани манджи, следобедно кафе със съседката Стоянова и г-жа Нейчева от съседната улица, щяха да обсъдят международното положение, състава на храните, препаратите за петна и разбира се онази мърла Димитрова, която не стига, че ходеше на работа, ами си позволяваше да има личен живот и да излиза по барове с приятелки без мъжа си. Ех, поредният ден стоеше пред образцовата домакиня, но това бе нейната съдба, тя така и не тръгна на работа и не от мързел, а защото се бе посветила на семейството си, или поне така си мислеше.

Унесена в пановете си госпожата се любуваше на скъпите ѝ хора, нежно ги гледаше как се тъпчат с мазните филии с изправени гърбове и надменни изражения. И изведнъж, о, ужас! Лъчко разля кафе!

- Мамка му - изруга момчето.

Мария едва не припадна, тичайки с гъбата тя какнижеше бясно:

- Лъчезар Иванов, какъв е този език, нобеловите лауреати не употребяват подобни цинични изрази, извини се за поведението на сътрапезниците си, на това ли те научих, така ли те възпитах, как може, засрами се.

Момчето изгрухтя с пълна уста нещо като извинение и стана от масата. След него и другите станах, време беше да се втурнат в невъзможно натоварения си ден. Госпожа Иванова нежно целуна всеки и затвори вратата след тях. За 5 минути цялата кухня светеше все едно никой никога не бе стъпвал там. Доволна от себе и тя изприпка да вземе коша с изпрани дрехи и тръгна да простира на двора.

Нежно редеше изкрящо чистите дрехи, когато от съседния двор се чу врява. Димитрова! Хилеше се безсрамно на мръсното си дете, цялото оплескано с мляко, а то гледаше тъпо и сънливо триеше очи. Всъщност съседите току-що бяха станали и всички се приготвяха кой за работа кой за училище и нещеш ли някой разлял млякото си точно по хлапето в бързината.

Съседният двор беше нещо като Содом и Гомор, имаше опъната някаква шатра, а под нея пластмасови столове и маса, имаше едно барбекю, грозна саморъчно направена индианска палатка и вещи навскъде, плочките бяха надраскани с тебешир и нямаше нито една петуния, само някакъв грозен здравец, три кола домати, три кола краставици, 1 кол люти чукшки и бодливи малинови храсти. На фона на съвършенството у Иванови, Димитрови си бяха пълни диваци, все пак отглеждаха храна в двора си, навярно нямаха пари да си купят от магзина.

Мария се прикри зад прането и занаднича при съседите, онова оцапаното дете и то взе да се смее, а след малко хукна на някъде, върна се преоблечено с чисти дрехи….”безумие” мислеше си образцовата домакиня „тая мързелана оставя милото 10 годишно детенце да се облича само, сигурно то расте най-малкото с комплекс за малоценност и си мисли, че никой не го обича”. Детето не изглеждаше разтроено, гризеше кроасан и разпалено обясняваше нещо на баща си, който пък пиеше кафе без дори да закуси. Иванова изпадна в невъобразимо възмущение и едва се сдържаше да не се прибере вкъщи, но все пак съседите ѝ бяха по-интересни. Нещеш ли докато тя надничаше скрита между чаршафите госпожата от ада изскочи на двора да простира и видя любопитната дама, стана ѝ смешно.

- Абе Миме, ела у нас да пием кафе какво надзърташ като лалугер?  

- Анастасия, обиждате ли ме? - потресе се госпожата.

- Ами не, каня те на кафе, днес съм си взела почивен ден, че ще ходя да пазарувам за почивката.

- Ах, почивка - заинтригува се Иванова  - и къде ще ходите?

- Първо 2 дни сме на рок фестивал, там ще спим на палатки, после мислим да отскочим до Пирин малко да се покатерим и ще прекараме няколко дни в една симпатична хижа.

Мария леко се олюля обхваната от безумен потрес, тия диваци щяха да се въргалят в палатки, да слушат някаква шумна музика, да си трошат краката по разни баири, да спят в мърляви хижи и да влачат  с тях двете си невръстни деца (едното на 10 години другото на 14). Скръсти благочестиво ръце, вдигна очи сякаш да благодари на Господ и погледна с презрение съседката си

- Хм… ние пък ще ходим на спа в Банско, в 5 звезден хотел, уреждат ни от министерството, където работи мъжа ми. - Вирна нос, обърна гръб и победоносно тръгна към дома си.

- Абе, Насьо, ние що ще се катерим по тия чукари, аре на СПА! - провикна се Анастасия кискайки се към мъжа си

- Стига бе мило, неща на спа искам на разбивация - смееше се мъжът ѝ.

Потресена от фронталния сблъсък с плебеите Мария Иванова грабна препарата за под, нахлузи гумените ръкавици и бясно започна да търка пода в коридора още, още можеше да блести, не беше достатъчно бляскъв за елитния ѝ дом, за съвършеното ѝ семейство, за перфекните ѝ деца, за големите ѝ амбиции, за високите ѝ претенции.  Тя живееше за лъскавия под, за идеално подредените шкафове и рафтове, за изисканите ястия, тя беше отдала живота си на това и той трябваше да бъде от най-висока класа, защото тя беше част от хайлайфа, или поне много ѝ се искаше, толкова ѝ се искаше, че го вярваше на хиляда процента.

След като се отърси от шока от разговора с онова хипи отсреща образцовата домакиня приглади прибраната си коса и се залови с гладенето, когато се увери, че Димитрови ги няма излезе да полее петуниите в двора като не пропусна да сложи широкополата си шапка. За щастие видя Фани Стоянова, другата съседка, която уж превзето кълцаше някакъв храст, но всъщност надничаше да види дали Нейчева няма да пропусне някое петно докато бършеше прозорците си.

- Фани, мила, какъв пекрасен ден  -  изчурулика Мария. Фани се стресна, скълца погрешен клон, но тъй като тя също беше образцова домакиня се направи на ни лук яла, ни лук мирисала и лицемерно взе да раздава усмивки и комплименти . Двете хай дами размениха по около 100-150 комплимента и мили думи, възхитиха се на градините си и на прекрасния ден около 40 пъти и взеха решение да повикат Антоанета Нейчева на кафе у Фани. Антоанета всъщност беше малко грубовата жена, с леко мъжка стойка, имаше глас на перачка, но пък за това беше съвършена подмазвачка, заради което Иванова и Стоянова с радост я допуснаха до изтънчената си компания.

Не след дълго трите грации на квартала пиеха кафе и хапваха прясно изпечени сладки. Не подхождаше тези дами просто да си говорят за плетки и времето, затова трябваше да обсъдят външната политика и международното положение. Последваха мъдри разсъждения на тема близкия изток, цената на петрола, туристическия сезон в Турция, заемите на Гърция Европейския съюз и седмицата на модата в Италия. След като кръстосаха света и оправиха международното положение госпожите насочиха височайшето си внимание към родината си и по-точно към новия министър на образованието, защото знаеха, че темата е гореща, защото, а освен това Марин Иванов работеше в министерство, не в това на образованието, но все пак в министерство.

- Ах колко е прекрасно, когато министър на образованието стане ерудирана дама, не мислите ли момичета - плесна с ръце Мария.

- О, да, ето дойде жената и веднага се видя, че има усет, промени програмите на учениците и сега дори ще организира зрелищен събор за всички учители в зала „Арена армеец”, това е то женската ръка да им покаже как се правят реформи, какво е стил.- разпали се Фани.

- Нооо тя не беше ли адвокатка, имам предвид тя никога не е работила в образованието какво разбира? - смутено боботеше Антоанета Нейчева.

Иванова се изпъна като струна и свъси вежди сърдито:

- Адвокат се казва, Тони, не адвокатка и ако искаш да знаеш жената е преди всичко реформаторка и има европейско мислене, я виж колко време изкара в Европарламента, не може да не се е научила на европейски манталитет. И така съседките заобсъждаха европейското в българските политици и българското в европейската политика, в крайна сметка установиха, че нашите политици вече има много от Европа, а в Европа имахме не само евродепутати, но и министър-председател, който често отскачаше до там. След целият този напрегнат разговор за политика дамите решиха, че е време да презаредят пералните и миялните машини и да запретнат ръкави над кухненските печки. Разделиха се с престорени целувки по бузите и всяка се отправи към личния си малък рай.

Мария отвори входната врата и от вътре я обгърна аромат на магнолии, или поне така пишеше на опаковката на ароматизатора. Тя нежно и почти грациозно сабу обувките си и пъхна ходилата си в розовите си домашни чехли, заприпка весело тананикайки си FÜR Elise, беше ѝ любимото класическо произведение, а тя беше чувала много, не ги помнеше,но веднъж беше ходила на концерт на някакъв пианист и не заспа, т.е. заспа само за 10 минути и се стресна, после от срам  така усърдно имитираше интерес към музиката, че спря да чува.

Идеалният свят на перфектната домакиня блестеше около нея, в идеално подредените си стаи и градина, тя не виждаше пропиляното време на един празен живот, тя виждаше купища усилия, които беше полагала да постигне този ред, усилия хвърлени, защото нямаше къде другаде да ги дене. В идеално излъсканите си прозорци и огледала тя не виждаше отражението на една маниачка, чийто живот се въртеше между пералнята, печката и парцала, тя виждаше педант, виждаше изискана дама, виждаше грация, стил, съвършенство. В мислите си тя не намираше място за лично мнение, за лично щастие, за самонадграждане, за самоусъвършенстване, в мислите ѝ имаше само място за манджи, препарати и себевъзхищение. Ето я, сладураната от гимназията, която веднъж спечели 10-то място на олимпиада по химия, красавицата от университета, която беше ухажвана от правист, биолог и икономист, сега беше кралица на съвършен дом обитаван от съвършеното ѝ семейство. Тя искаше да бъде част от елита и тя беше елита, никой не ѝ го бе казвал, тя така беше решила, а все пак тя беше кралица, кралицатата на печката, пералнята и парцала.

Иванова с лека стъпка се приближи към кухненския плот, където на стойка беше поставена любимата ѝ готварска книга купена с точки от хипермаркет. Заразлиства елегантно страниците и подбра какво да сготви за вечеря, звучеше италианско и засукано, а и имаше домати, което беше добре, тъй като трите домата от миналата седмица вече ставаха само за готвене. Подобно на малко торнадо Мария се развилня из кухнята сътворявайки кулинарна магия, режеше, кълцаше, белеше, пасираше. Ето, че тенджера с доматен сос кротко къкреше на котлона. Тя се обърна да види колко е часът и неволно бутна тенджерата, опита се да я хване с голи ръце, но се изгори, изпищя, подхвърли съда и оплиска сос по целия под.  Това стигаше да я докара почти до изтерия, разплака се, взе да подскача и да се тресе нервно,заблъска от яд по плота и хукна да търси парцал, без да се сети, че трябва да изключи газовия котлон, чийто пламък доматения сос беше угасил. Върна се с кофа и парцал, как смееше съдбата да се гаври с нея и да цапа нейния рай с манджа? Подсмърчаше нервно и маниакално търкаше пода. Още повече се озлобяваше към невидимата сила, която обърна тенджерата и така омерзи блясъка на кухнята. Вече обезумяла не остави нито едно петно и всичко сякаш блестеше още повече, погледна към часовника и разбра, че няма време да приготви вечеря, още повече се ядоса. Грабна почистващите си принадлежности и ги замъкна обратно по местата им, чудеше се какво да прави, как така владетелката на съвършенството щеше да няма сготвена вечеря, обхващаше я паника, виждаше сгромолясването си от пиадестала, на който се беше поставила, започна да трепери от паника и тогава се появи прозрението, щеше да поръча храна от индийския ресторант, така щеше хем да се измъкне, хем да изненада семейството. Затича се да вземе телефона, намери номера в указателя, набра го и поръча нещо си с къри и пиле, което ѝ звучеше супер екзотично, а жената от ресторанта каза, че могат да го направят много леко люто.

Възхитена от своята гениалност Мария победоносно остави телефона си на масичката за кафе в хола и тръгна обратно към кухнята, за да измие мръсните прибори и да провери за останали улики след  гафа с тенджерата.  Доволна тя изми всичко до блясък, отново забърса пода и се подпря до прозореца чакайки го да изсъхне, имаше чувството, че е забравила нещо, но какво беше то? Ами да! Десерт! Не поръча десерт! Внимателно заобиколи мокрия участък отиде до хола и поръча десерт по телефона. Чувството, че все пак нещо не е направила не я напускаше, но какво забравяше, тя не забравяше, тя вършеше всичко под точно определен ред, в строга последователност, та тя владееше до съвършенство съвършенството. Но какво, какво забравяше? Котлона! Газта! Хукна моментално към кухнята, но забрави за мокрото петно на плочките пред печката, подхлъзна се, залитна назад, чак видя елегантните си стъпала обути в розовите домашни чехли и падна по гръб, чу се хрускащ звук, не можеше да стане, от носа ѝ течеше кръв, имаше нещо мокро под главата ѝ, която се килна настрани

-          Мамка му, доматен сос под печката! – прошепна си

30 минути по-късно никой не отваряше на доставчика, но Марин се прибираше в това време, плати му и взе торбите, учуден отключи вратата и вместо магнолии усети газ. Хвърли чантите на пода и се затича към кухнята, там не се дишаше, прикри устата си с ръка, спря котлона, отвори прозореца,  сграбчил жена си за двете ръце и я повлече към коридора. Оставаше кървава диря по кухненския под, по белия килим в хола, коридора вече не блестеше в бяло, а в алено. Марин Иванов веднага повика бърза помощ и те дойдоха с малко закъснение, защото на един светофар Лъчезар не пусна линейката, а на три преки от дома на Иванови Лорета им отне предимството, но все пак дойдоха. След лекарите дойдоха и децата. Първите констатираха смъртта, а вторите, че са безпомощни, а точно преди да умре Мария Иванова констатира, че има доматен сос под печката.