Лудата

Сутрините бяха най-неприятни, отваряше очи и беше тихо като в гробница, всички в сградата спяха. Все си повтаряше, че трябва да спи до късно сутрин, беше по-безболезнено, но не зависеше от нея. Беше опитала много пъти да лежи със затворени очи и да потъне в тишината и така пак да заспи, но не ставаше. Само след няколко мига стържещият шепот на десетки гласове прорязваше съзнанието ѝ. Убеждаваше се, че така ѝ се струва, но те бяха много настоятелни, не спираха с ужасния шум и безсмислени дрънканици. Досадни, впиващи се във всяка нейна клетка, те сякаш дращеха с нокти и късаха плътта ѝ. Смееха се, истерично се смееха и ставаха все по-силни, все по-близки, все по-заплашителни и тя закрещяваше с цяло гърло, блъскаше стената, тръбите на парното, но те все едно не ѝ обръщаха внимание, настоятелно дълбаеха в мозъка ѝ докато не я докарваха до онова окаяно състояние, в което влизаха сестрата и санитарите и не ѝ биеха инджекция спокойствие. Всичко потъваше в розова мъгла, даже осъзнаваше, че е в лудница, но никак не я интересуваше. Летеше в съзнанието си, носеше се в безтегловност сред облаците на собствените си мисли, които не помнеше. След кой знае колко време идваше малко на себе си, не беше точно розово и вече помнеше доста образи, мъж, деца, родители, приятели. Чувствата ѝ убягваха, но усещаше, че ги е имала. После се заслушваше в дишането си и така ѝ се доспиваше, заспиваше, но сънищата не бяха в розова мъгла. Бяха черни, празни, без сюжет и фабула, но бяха тихи, мечтано тихи и безпаметни. Отново идваше сутрин, с аромат на роса и хипохлорид, вън пееха птички и в крайна сметка имаше дни, в които чуваше само тях, в онези добри дни се случваше да има свиждания, а като нямаше се разхождаше в запуснатия парк на болницата.

Свижданията бързо я връщаха към розовите облаци, щом видеше мъжа и децата си гласовете пак грачеха в ума ѝ и бързо се оказваше вързана за леглото.

Разходките бяха друго нещо. Вървеше безцелно, но в кръг и си спомняше за много неща, за дома си, който беше красив, но ѝ се струваше вече като отминал сън, някаква абсурдна фантазия счупена, изкривена, самотна, далечна. Там беше идилично чисто, безропотно потънало в съвършенството на средностатистическото семейство , което я влудяваше със скуката си. Говореха си едно и също, правеха едно и също, бяха си едни и същи. Половинката ѝ често казваше как всички хора са еднакви, как жените са едни и същи, даже последно това си казаха. Тя го молеше да закара децата на тренировка, той пък възрази, че тя само искала, а тя искаше, наистина искаше много да изчити. Мръсното я разочароваше.

Още си спомняше последните си думи като нормална:

-                       -  Не ме познаваш, ако говориш генерално за жените. Може би никоя от нас не познаваш щом ни слагаш в калъп. Мислиш, че зад моето „искам” има само егоизъм, но грешиш. Обичам да те глезя, обичам да се грижа за теб, обичам нежно и едва доловимо да те погаля с върха на пръстите си по гърба, обичам да те целуна по врата, точно там до ухото, където е топло и уютно, обичам да сплета пръстите си с твоите. Обичам да те усмихвам с това, което върша, обичам да те обграждам с внимание и грижа, обичам да ти говоря щуротии, за да се смееш, обичам да обгърна всеки милиметър от теб, да те усещам с цялата ти сила, да ти се възхищавам. Но и твоята грижа ми е нужна, затова искам, без нея не мога да съм истински до теб, ако не получавам ти си просто като кулите от детството ми. Не съм дете, не си чучело, аз съм жена, а ти си мъж и измежду всички на земята си избрал точно мен. Нима сме еднакви с другите щом искаш точно мен, щом точно до мен си избрал да заспиваш и да съм първото нещо, което виждаш сутрин? Да, аз съм жена, но за теб съм жената.

После той поведе децата и трясна вратата зад гърба си. Тя грабна парцала и взе да търка нещо си и заплака, плака, плака, после закрещя, крещя, крещя...

Когато семейството се прибра къщата беше изпотрошена, тя беше цялата в кръв и пищеше. Блъскаше си главата в стената и не можеше да спре. Мъжа ѝ се опита да я успокои, но в крайна сметка тя припадна. Последно видя уплашените си деца, после беше в болница, вързана за леглто покрита с шевове, лепенки и бинтове. Появи се един лекар.

-          Как сте днес, г-жо Лесова? – попита той служебно, забил поглед в картона ѝ – Един колега иска да си поговори с Вас.

Беше упоена и грам не я интересуваше, затова и дума на обели. Влезе един мъж, благ, висок и без бяла престилка.

-                            -  Сияна? Чувате ли ме? – каза той с мек глас

-                            -  Не!

-                 -  Чудено, вече възвръщате чувството си за хумор.

Обърна се и го погледна с хрисима усмивка. Много ѝ беше досаден, пречеше ѝ. Тихо в главата ѝ се прокрадваше глас, който нещо искаше да ѝ каже, обаче от дрънкането на доктора не можеше да долови всичко. Той я отвърза и започна да бърбори и бърбори. Тя опита да запуши ушите си, сви се в ъгъла на леглото и загледа през прозореца, но онзи не схвана намека да млъкне и изведнъж видя някаква химикалка да се търкаля на нощното ѝ шкафче. Чуваше все по-ясно инструкциите „разкарай го, разкарай го този от тука”. Грабна химикалката и му я заби във врата. Той се замята, захърка и млъкна. Сияна се сви пак на мястото си, прегърна коленете си и започна да се клати напред назад и да мърмори на гласовете. Ставаха все повече и шепнеха, металическият им звън пробиваше ушите ѝ , смееха се един през друг и тя започна да се смее с тях. После дойдоха сестри, лекари, санитари...и розовата мъгла. В просъница чу някой да говори на мъжа ѝ, че клиниката предлага отлични условия, че ще я излекуват, че просто психиката ѝ не е издържала, но медицината е напреднала и вече помагат на хора с нейния проблем...

Мигове след това се събуди в бялата си стая с аромат на роса и хипохлорид. Мислеше, че е сънувала нещо, не разбираше какво се случва, особено я объркаваха завързаните ѝ китки, но за щастие бързо дойде лекарка, която обясни, че в последно време се е държала доста странно, но те ще ѝ помогнат да се оправи. И тогава...БАМ! 

      Споменът за предишната болница се върна, ръцете ѝ стискат химикалката, мъж проснат на леглото с шуртяща кръв от шията и гласовете запищяха: „убийца, убийца, уби го, боклук такъв, уби го”. Потърпна, защото реалността силно я блъсна в лицето, нахлу в дробовете ѝ, пропълзя в кръвта ѝ и я изпълни. Запищя и заплака, после пак потъна в мъгла.

Оттогава беше едно и също, мъгла, реалност, писъци, шепот, самота и много, много редки минути тишина.